Дженифър Донъли
Тъмен прилив (56)

Петдесет и пет

— Марко, сигурен ли си, че не си морски човек, дегизиран като терагог? — подкачи го Бека.

Бяха в океана, плуваха. Марко, който се носеше по гръб, вдигна крака и размърда пръсти. Бека видя, че между тях има ципи.

— Охо — разсмя се тя.

— Генна мутация — обясни той. — Всички мъже в рода Конторини ги имат.

Той се гмурна, излезе точно пред Бека и я напръска с вода.

— Сериозно ли? — попита Бека и го изгледа. После вдигна плавник и удари с него, запращайки вълна към Марко, която почти го удави.

Той се отърси и двамата заплуваха заедно. Марко настояваше лодката да пуска котва веднъж дневно за един час по пладне, за да може да направи обяд, Елизабета да подремне, а Бека да поплува.

— Трябва да се движиш — беше й казал. — Трябва да поддържаш форма, иначе ще се схванеш.

Бека излизаше от лодката през един шлюз в корпуса, точно под басейна. Този ден Марко свали тениската си и скочи във водата след нея, загорял, с голи гърди. Бека се възхищаваше на силата и грацията му във водата. Нямаше представа, че човеците може да са такива.

Вятърът се засили и вълните станаха по-високи, но дори и така, след времето, прекарано в тесния басейн на „Марлин“, Бека се радваше да плува в океана. С Марко беше още по-хубаво.

Докато плуваха, си говореха. Бека познаваше Марко само от четири дни, но имаше чувството, че го познава открай време. Темите им за разговор никога не свършваха.

— Някакви новини за Ава? — попита тя.

— Нищо — отвърна той. — Американските Воини на вълните са стигнали до Мисисипи, но още не са я открили. Блатата там са огромни и тя може да е навсякъде. Познавам водачката им, Али Едмъндс. Тя няма да се откаже.

— А Линг?

Марко поклати глава.

Сърцето й натежа в гърдите. Боеше се от най-лошото. Винаги когато влизаше да плува в океана, се опитваше да направи конвока с приятелките си, но досега не бе успяла. Заклинанието беше безумно трудно и ставаше най-добре, когато го правеха няколко души заедно.

— Но чухме, че Астрид е добре — продължи Марко. — И че е на път към Каргьорд с Дезидерио, братът на Сера.

— Това е добра новина! Най-сетне — зарадва се Бека.

— И ти ще стигнеш до Каргьорд — каза Марко. — Не се съмнявай.

— Никога няма да мога да ви се отблагодаря за всичко, което направихте за мен — каза Бека.

Марко сви рамене.

— Не е нужно да ни благодариш. Това ни е работата.

— Нужно е — настоя Бека. — Ако не бяхте вие, нямаше да съм тук.

Марко се обърна и я изгледа.

— Дори не искам да мисля за това.

Очите му, внезапно пламнали, не слизаха от лицето на Бека, докато говореше. За момент й се стори, че вижда нещо в тях, нещо повече от приятелска загриженост. Бързо отмести поглед, обхваната от смущение.

— Какво ще правите после? — смени тя темата. — Имам предвид, след като ме оставите в Каргьорд.

— Ще се върнем в Тихия океан — отвърна Марко. — Помагахме на животните там. Старейшината на Кин и хората му не могат да се справят сами. Нещата са зле, Бека. Птиците поглъщат парчета пластмаса, заблуждавайки се, че са риби. Пластмасата разкъсва стомаха им. Делфините се заплитат в рибарски мрежи и се давят. Костенурките ядат найлонови торбички, смятайки ги за медузи. Торбичките блокират червата им и те умират от глад.

Погледът на Марко стана суров, докато говореше. Бека долавяше гнева и тъгата в гласа му.

— Хората не разбират. Защото повечето от тях не виждат замърсяването в океана. Ако някой започне да изхвърля боклуци в Алпите или в парка Серенгети, или в Големия каньон, веднага ще бъде наказан, и то жестоко.

Покрай тях мина морска костенурка. Марко протегна ръка и я прекара по черупката на красивото създание.

— Не струва ли тя повече от найлонова торбичка? — попита той, загледан след костенурката.

— Да — меко отвърна Бека.

— Водите на световния океан са пълни с милиони видове, които още не познаваме. Милиони. Под водата има равнини, планини и клисури, които не присъстват на никоя карта. И унищожаваме всичко това…

Той поклати глава, не можа да довърши. Когато овладя чувствата си, каза:

— Елизабета завършва догодина. После ще продължи делото на баща ни — да осъжда онези, които замърсяват моретата. Аз се дипломирам след три години, ако изобщо се върна в университета, и ще поема документирането на вредата, ще накарам хората да се събудят и да обърнат внимание. Може би нашето поколение ще постигне това, което бащиното ми не успя. Надявам се. Това е единственият шанс на океана.

Бека бе покъртена от страстта, която изпитваше Марко, покъртена и изненадана. Не подозираше, че има терагоги, които са до такава степен загрижени за морето и за неговите обитатели. Също така никога не бе подозирала, че може да хареса терагог.

Като приятел, каза си бързо. И защо не? Той ми спаси живота и двамата с Елизабета са толкова мили.

Вълните ги бяха отнесли обратно при лодката. Бека чу стъпки по палубата и вдигна поглед. Елизабета стоеше на носа с бинокъл пред очите.

— Виждаш ли нещо, Ел? — провикна се Марко.

— Един гигантски скат и пасаж костур — отговори тя.

Марко видя ската на двайсетина метра от тях.

— Хайде да се надплуваме. Който стигне до рибата последен, е гнило яйце на сепия! — заяви Марко.

Гмурнаха се. Бека плуваше към ската, убедена, че ще стигне първа, но Марко се носеше по опашката й. Рибата ги видя. Явно не беше в настроение за игрички, защото размаха криле и се отдалечи.

Бека се разсмя. После си спомни, че Марко е земен човек, не морски, и го погледна, разтревожена, че може да се нуждае от въздух. Той разбра тревогата й, поклати глава и вдигна палец.

Някакво движение вдясно привлече вниманието на Бека. От дълбините към тях изплуваше нещо огромно. Приличаше на подводна планина, откъснала се от дъното.

Бека сграбчи ръката на Марко. Посочи. Марко се ококори, когато видя накъде сочи. После се ухили до уши.

Синият кит беше толкова красив, а песента му толкова прекрасна, че сърцето на Бека щеше да се пръсне. Усети как Марко стиска ръката й и разбра, че и той се чувства така. Тя се обърна към него и видя, че той не гледа кита, а нея. Без да пуска ръката й, се носеше съвсем близо до нея.

Бека изведнъж усети, че не може да диша, но в добрия смисъл. После видя, че и Марко изглежда така, сякаш не може да диша, но в лошия смисъл. Тя заплува към повърхността и го повлече след себе си. Главите им изскочиха над водата и той си пое огромна глътка въздух.

Веднага щом започна да диша нормално, Марко взе ръцете й в своите и започна:

— Бека, трябва да ти кажа нещо…

Очите му отново горяха и на Бека отново й се стори, че в този поглед има нещо повече от приятелство. Сърцето й се разтуптя. Защото и тя изпитваше нещо повече от приятелство, а не искаше. Знаеше, че нещо повече от приятелство между морски и земен човек не е добре. Дори много лошо.

— Какво има, Марко? — попита тя, почти уплашена.

— Мисля, че…

Остатъкът от думите му бе прекъснат от викове, настойчиви и изплашени.

— Марко! Бека! Веднага обратно в лодката!

Елизабета тичаше към капитанското място.

— Две моторници отдясно. На Тепрез са! — кресна тя.

Бека се гмурна, мина под лодката и се плъзна по тясната платформа, която висеше от корпуса. Намести се така, както й бе показвал Марко, и натисна едно зелено копче. Платформата се вдигна към вътрешността на кораба и запечата корпуса. Бека отвори люка над себе си, издърпа се в соленоводния басейн и затвори люка.

— Вътре е! — викна Марко. — Давай, Ел!

Елизабета даде газ. Морето беше развълнувано и лодката подскачаше по вълните.

— Марко, те искат мен — каза Бека. — Отвори шлюза. Ще изляза и ще изчезна.

— В никакъв случай. Точно на това се надяват — възрази Марко. — Обзалагам се на колкото пари искаш, че на борда на лодките има ездачи на смъртта, готови да тръгнат след теб.

Докато разговаряха, чуха как Елизабета натиска газта по-силно.

— Опитва се да им избяга — отбеляза Марко.

Бека се сви в басейна. Стените му бяха прозрачни и й позволяваха да вижда океана през прозореца. Вятърът се беше усилил и вълните бушуваха по-високо.

Марко надникна нагоре и изруга.

— Не става — каза й с тревога. — Блокирали са ни. Опитват се да ни отрежат пътя.

— Дръжте се — чу Бека Елизабета. — Малко ще подруса.

Двигателите ревяха. „Марлин“ се движеше много по-бързо, отколкото бе редно в бурно море.

— Марко, какво става? — попита Бека, изплашена и се хвана за стените на басейна. Водата ги обливаше. — Къде са лодките на Тепрез?

Той пак се качи нагоре и надникна навън.

— Точно отпред и една отстрани! — извика.

— Точно отпред ли? Но ние се движим поне с осемдесет възела! — възкликна Бека.

— Ел ще се опита да ги прескочи. Вълните ще ни дадат височина. Ако успеем да скочим с пълна скорост, ще можем да им се изплъзнем — викна Марко.

— А ако не успеем? — попита Бека.

Марко не отговори веднага. После се обърна към нея и каза:

— Мъртви сме.