Дженифър Донъли
Тъмен прилив (53)

Петдесет и две

— Ти не си дукът — възрази Бека, без да спира да оглежда терагога предпазливо. — Рафе Тепрез и неговите хора убиха дук Армандо.

Марко кимна.

— Вярно е — каза той, а в прекрасните му очи се появи тъга. — Аз съм синът му. Наследих титлата и задълженията, свързани с нея.

— Ти си неговият син? — повтори Бека. — Значи си…

Думите не идваха. Беше толкова трудно да мисли, да си спомня.

— Началник на Хищниците и на Воините на вълните — довърши вместо нея Марко. Усмихна се. — Поне се опитвам да бъда всичко това. Всъщност съм студент в Миланския университет. С две специалности — морска биология и режисура. Наложи се да прекъсна, когато убиха баща ми, и да се заема с неговите дела.

— Във Венеция… двореца… — промълви Бека. Никога не го беше виждала, но знаеше за него от Сера.

— Не, в двореца сега е твърде опасно за мен. Наложи се да заключа къщата и да я оставя празна. Хората на Рафе Тепрез ме преследват. С помощта на Воините на вълните успях да им се изплъзна.

В този момент в стаята влезе жена терагог с две големи чаши в ръка.

— Бека, ти си будна! — каза тя, широко усмихната. Остави чашите на масата.

— Това е сестра ми Елизабета — представи я Марко. — И тя е студентка. Право на околната среда.

— Откъде знаете името ми? Къде съм? Как стигнах дотук? — взе да разпитва Бека, все още подозрителна. Познанията й за терагогите се ограничаваха с ужасния начин, по който те се отнасяха с моретата и морските създания.

— Има време за всичко. Първо трябва да хапнеш нещо — каза Елизабета. — Ударена си зле и си изгубила много кръв. Трябва да възвърнеш силите си. Ще се справиш ли с купичка супа от лунни медузи?

Бека осъзна, че е страшно гладна.

— Ами сигурно мога да опитам… — отвърна, все още изпълнена с подозрения към двамата човеци.

— Чудесно, отивам да ти я донеса. Марко ще отговори на въпросите ти.

— Имаш ли нещо против да ти отговарям, докато оправям превръзката ти? — попита Марко и посочи дясната й ръка.

— Ами… не — реши тя.

Проследи погледа му до рамото си и се сепна. Превръзката беше почти паднала. Под нея се виждаше дълбока рана, сега зашита, която се спускаше от лакътя до китката й. Тя огледа тялото си и видя синини и драскотини, плюс още една сериозна рана на десния хълбок.

— Вдигна ръката си точно преди да се блъснеш в скалите. И главата си си ударила, но по-леко, отколкото ако не беше омекотила удара с ръка — обясни Марко.

Ръката на Бека инстинктивно се вдигна към главата й. Пръстите й докоснаха още бинт.

— Боя се, че и там имаш шевове — каза Марко. — Цяло чудо е, че не си пукнала черепа си. Имаш късмет, че оживя.

— Имате ли огледало? — попита Бека.

Марко направи гримаса.

— Ако много ти трябва.

— Трябва ми — потвърди Бека. Поне така мисля, добави наум.

Марко откри малко ръчно огледалце и докато подреждаше бинтове, ножици и водоустойчив лейкопласт, Бека се взираше с ужас в отражението си. Дясната половина на лицето й беше покрита с драскотини, а дясното й око бе ужасно насинено. Превръзката на главата й беше диагонална, приличаше на накривена шапка.

Тя подаде огледалото на Марко. Белезите й не бяха красиви, но щяха да се излекуват и да изчезнат. В момента нещо друго я тревожеше много повече от раните.

— Как ме открихте? — попита тя, изпълнена с подозрение.

— Търсехме те.

— Но кой…

— Махди. Сега Хищниците са разпръснати, но той успя да предаде съобщение на един от тях — Неро, а Неро се свърза с мен — обясни Марко, докато сваляше старата превръзка от ръката на Бека.

Бека се поуспокои, като чу, че тези терагоги са свързани с Махди.

— Веднага тръгнах за нос Хорн и помолих началничката на Воините на вълните в Америка да отиде в Мисисипи — продължи Марко, който увиваше чист бинт около ръката й. — Там е от два дни и търси Ава.

— Но още не я е намерила — унило отбеляза Бека.

— Още не — каза Марко, — но не губим надежда. И теб не те намерихме веднага. Обикаляхме около пещерата на Уилиуоу два дни и те търсихме. Когато изневиделица излезе страховита буря, решихме, че я прави духът вихър и че ти може да се появиш скоро. Така действа духът — кара призраците да изтикат натрапниците към повърхността и после ги блъска към скалите.

— Мен със сигурност ме блъсна здраво — съгласи се Бека и трепна при спомена за удара.

— Ел докара лодката до скалите и аз те измъкнах с мрежа. Беше в безсъзнание. Щом те качихме на борда, Ел натисна педала. Това е моторница. Може да стигне осемдесет възела в спокойно море и петдесет в бурно. Малко ни раздруса, но успяхме да излезем от бурята.

Бека гледаше как Марко сръчно залепва новата й превръзка с лейкопласт.

— Много те бива с превръзките — отбеляза тя. — Да не ти е навик да спасяваш русалки?

Той се усмихна.

— Не много, признавам. Но в лодката — казва се „Марлин“, имаме соленоводен басейн за болни и ранени морски животни. Опитваме се да правим нещо, макар че става все по-трудно с…

— Заповядай — прекъсна го Елизабета, която се появи с купичка супа. — Изяж я. Ще ти стане по-добре.

— Благодаря — каза Бека и пое купата. Вече се чувстваше достатъчно спокойна, за да опита супата.

— Надявам се да ти хареса — каза Елизабета и се намръщи. — Не съм съвсем сигурна какъв вкус би трябвало да има супата от лунни медузи.

Бека пийна малко.

— Много е вкусна — каза тя. — Но ви благодаря не за супата. Благодаря ви, че ми спасихте живота.

— Няма защо — сви рамене Елизабета. — Това ни е работата.

— Доста успя да ядосаш Уилиуоу — заяви Марко. — Откри ли каквото търсеше?

Бека се поколеба. Не беше разумно да говори прекалено много за талисманите.

— Няма страшно, Бека. Махди е казал на Неро за талисманите, а Неро каза на мен. Той ни се доверява. И ние му вярваме — каза Марко.

Бека посегна към джоба си несъзнателно и, стресната, си даде сметка, че палтото й го няма. Огледа се напрегнато.

Марко явно разбра какво търси, защото вдигна нещо от пейката, на която седеше. Подкани с жест Бека да му даде купата със супа и в замяна й връчи палтото й.

Бека си помисли, че досега двамата с Елизабета спокойно са могли да извадят медальона оттам.

Само че той си беше на мястото в джоба.

— Да — каза тя с неизразимо облекчение. — Открих го.

— Чудесна новина! — възкликна Марко.

— Но и лоша новина — добави Елизабета.

— Защо? — попита Бека и прехвърли палтото през ръба на басейна. Марко й върна супата.

— Когато те взехме, ездачите на смъртта бяха само на три левги от „Ахил“ — обясни Елизабета. — Сигурна съм, че досега са стигнали до кораба и са подслушали призраците. Със сигурност са ги чули да говорят, че някаква русалка е влизала в пещерата на Уилиуоу и е взела нещо оттам. Ще съобщят веднага на Валерио. Той ще предаде на Рафе Тепрез и когато това стане, Тепрез ще тръгне след нас. Ако вече не го е направил. И той има моторници.

Марко се усмихна на сестра си.

— Но тези, които ги карат, не са луди като теб.

Елизабета се засмя.

— Каквото и да стане, няма да поемам рискове. Сега сме в Южния Атлантик, а трябва да стигнем чак до Северно море. По пътя ще ни чакат други лодки, за да зареждаме с гориво, но не трябва да спираме никъде — тя погледна брат си. — Разбра ли, Марко?

— Да — съгласи се Марко. Елизабета се качи на палубата. Марко се обърна към Бека. — Накарах я да спре и да изключи двигателите, за да може да хапне нещо и да си почине. Но е права. Тепрез може да се появи всеки момент. Най-добре е да не спираме да се движим.

И двамата чуха буботене, когато Елизабета пусна двигателите на „Марлин“, даде газ и след секунда лодката се понесе напред.

— По-добре да те оставя — каза Марко. — Да си починеш и ти. Ел забрави кафето си. Ще й го занеса.

— Какво е кафе?

— Напитката на боговете. Поне за терагогите — пошегува се Марко. — И нещо, което не бива да пиеш, ако искаш да спиш.

Той се усмихна, после добави:

— Можеш да спиш, да знаеш. Вече си в безопасност.

Бека кимна. Клепачите й бяха натежали. Тялото я болеше и се чувстваше напълно изтощена.

Вече си в безопасност.

Загледана в добрите му очи, Бека повярва, за първи път от няколко месеца, че наистина е така.