Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Каллисто, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2020 г.)
Корекция и форматиране
johnjohn (2020 г.)

Издание:

Автор: Георгий Мартинов

Заглавие: Калисто

Преводач: Елка Хаджиева

Година на превод: 1966

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Народна култура

Град на издателя: София

Година на издаване: 1966

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

Редактор: Зорка Иванова

Художествен редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Живко Станкулов

Художник: Александър Денков

Коректор: Надежда Добрева; Лиляна Малякова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8682

История

  1. — Добавяне

Бялото кълбо

Близо до импровизираното летище минаваше шосе и по него скоро се зададе дълга колона автомобили. Най-отпред се движеха няколко леки коли. Когато се изравниха с летището, колите спряха. Няколко души дойдоха при самолетите.

— Кой от вас е професор Куприянов? — попита висок, широкоплещест мъж с летен сив костюм. — Ах, вие ли сте? Здравейте, професоре! Аз съм секретарят на Курския областен партиен комитет, Козловски Николай Николаевич — представи се той. — Е, как върви работата? А, вие сте вече тук! — обърна се той към командира на полка. — А хората ви къде са?

— Изпратени са да охраняват космическия кораб.

— Добре! — Козловски се обърна към военните летци. — А вие какво правите тук?

— Бяхме изпратени от командуването да разузнаем мястото, където се е приземил космическият кораб — отговори старшият от летците. — После намерихме терен, за да кацнат самолетите на ескадрилата, и я посрещнахме.

— Юнаци! — каза секретарят на обкома. — Е, а вие, професоре? Какво мислите да правите? Така ли ще стоите насред полето? Ами ако завали?

Той бързо задаваше въпроси, внимателно слушаше отговорите, като гледаше право в лицето човека, с когото говори, и в същото време зорко обхващаше с очи всичко наоколо. (Като видя брадата на Щерн, той едва забележимо се усмихна.) Личеше, че е много доволен от прекрасния ден, от това, че е долетяла експедицията и че всичко се върши толкова бързо и добре. На Куприянов много допадна този енергичен човек.

— Чакам отговор на моята радиограма от председателя на Академията на науките — отвърна той.

— Вместо вас аз получих отговора — каза Козловски. — Ето — посочи той колоната камиони. — Докарахме ви всичко необходимо за построяването на лагера. Само посочете мястото и ние веднага ще направим каквото трябва. Изглеждате уморен, другарю Куприянов — добави той.

— Не е чудно! Не съм спал цяла нощ. Но това не е толкова важно.

— Как да не е важно? Всичко е важно, скъпи другарю. Впрочем и ние не сме спали тази нощ. Какво ти спане! Къде да построим лагера? Тук ли?

— Не. Лагерът трябва да бъде по-близо до кораба.

— В такъв случай да тръгваме! Самолетите пратете обратно в Москва. Вие — обърна се той към военните летци — се връщайте в частта си. Няма какво повече да правите тук. Вашите камиони, другарю подполковник, пристигнаха с нас. Ето ги в края на колоната. Кой завежда тук домакинството, другарю Куприянов?

— Засега още никой.

— Назначете някого. А къде са членовете на експедицията? Колко души са те?

Като слушаха тези сипещи се един след друг въпроси и разпореждания, Куприянов, Щерн, кореспондентите и летците се развеселиха. Секретарят се хареса на всички. Хората, които бяха дошли с него, стояха със сериозни лица и чакаха нарежданията му. Личеше, че те вече са свикнали с характера на ръководителя си.

— Членовете на експедицията спят, другарю Козловски — отговори Куприянов. — Ние сме единадесет души. И петима кореспонденти.

— Всичко шестнадесет. Добре! Багажът ви навярно не е много? Ще ви откараме с колите. Но все пак кой ще е завеждащ домакинството?

— По-добре да бъде комендант, другарю секретар — каза подполковникът.

— Добре, нека да е комендант. Кой ще е?

Куприянов се сети за асистента си.

— Пьотър Аркадиевич Широков — каза той.

— Нека дойде тук.

Куприянов се обърна към кореспондентите и ги помоли да събудят членовете на експедицията.

— Като отлетят самолетите — каза той на Козловски, — няма да имаме радиовръзка с Москва.

— С нас носим подвижна радиостанция — отговори му секретарят.

Участниците в експедицията един след друг идваха при тях. Куприянов ги представяше, а Козловски се ръкуваше с всеки.

Двата самолета, които бяха излетели, за да спрат жителите от Золотухино, се върнаха и старши лейтенантът доложи на Куприянов, че задачата е изпълнена.

— Полкът прегради пътя — каза той. — Никой няма да се доближи до кораба.

— Любопитните няма да ви оставят на мира — каза Козловски. — Всички жители на Курск, Золотухино, Свобода, Фатеж и Шчигри ще дойдат тук. Пък и от Орел ще пристигат. И от други места. Ще се наложи да се направи тук спирка. А-а, вие ли сте другарят Широков? — каза той, когато Куприянов му представи младия си асистент. — Назначен сте за комендант на лагера. Лагера ще ви построим ние, а вие трябва да се погрижите за всичко друго. Охрана, ред на пропуските — говореше той, без да обръща внимание на слисания израз на Широков, — дневна програма, настаняване на членовете на експедицията. Кухните и продуктите са на камионите. Готвачите също. Каква специалност имате?

— Лекар. Кандидат на медицинските науки.

— Много добре. Сполучлив избор — кимна той на Куприянов. — Най-напред се погрижете за храната. Сигурен съм, че всички са гладни. Василий Семьонович — обърна се той към един от спътниците си, — помогнете на първо време на младия човек. Той скоро ще свикне. А вие — обърна се той към друг — освободете всички леки коли за научните работници. До мястото на лагера ще отидете с камионите.

— Но защо? — каза Куприянов. — Ние прекрасно ще отидем с каквото и да е. Не е далеко.

— Ние сме домакините, вие гостите, а гостът не дава съвети. Автомобилите не могат да минат през насипа на железопътната линия, а прелезът е на шест километра оттук. Така че не е толкова близо. Младежите като вашия комендант ще тръгнат с камионите, а другите — с леките коли. Имаме само пет коли.

Военните самолети бяха вече отлетели, а онези, които докараха експедицията, заставаха на старт. Щурманът на флагманския самолет дойде при Куприянов и от името на личния състав на експедицията му пожела успех.

— Довиждане, приятелю! — каза професорът. — Много ви благодаря!

— Поздрав на Москва — каза Козловски.

Двумоторните сребристи хубавци един след друг се издигнаха във въздуха и като направиха кръг над летището, отлетяха на север. Полето опустя.

— Първият етап на вашата експедиция е завършен — каза Козловски.

 

 

Колите бавно се движеха по тесния и криволичещ междуселски път между две високи стени от зрееща пшеница. Тежките класове се удряха о капаците и зад колоната пътят бе посипан със сочни, едри зърна.

— Какво плодородие! Нали? Погледнете само тази красота! — говореше Козловски.

С широк жест той сочеше безкрайните простори на колхозните нивя.

— Това е колхозът-милионер „Път към комунизма“. В него само има осемнадесет души Герои на социалистическия труд.

Колата страшно подскачаше по трапчините и коловозите. Куприянов, Щерн и Лао Сен постоянно се поваляха един върху друг и затова не можеха с подобаващ ентусиазъм да откликнат на думите на секретаря на обкома.

— Тоя колхоз-милионер да беше поправил поне пътя! — гневеше се Щерн.

Козловски весело се разсмя.

— Който се е хванал на хорото — каза той, — ще го играе докрай! Вашият кораб можеше да кацне на такова място, дето изобщо няма пътища. Бъдете доволни, че се возите с кола, а не вървите пешком.

— Като ще ме друса толкова, по-добре… о, дявол да го вземе! — изруга Щерн, защото при едно ново разтърсване Куприянов и Лао Сен едновременно се повалиха върху него.

— Оттук не минават коли — каза шофьорът. — Наблизо има друг път, успореден на този.

— Тогава защо тръгнахме по тоя?

— Защото космическият кораб е кацнал тъкмо на този — отговори Козловски. И той ще ни изведе право при кораба.

Пшеничната нива нямаше край. Автомобилите като лодки плаваха сред жълтите вълни.

— Добре, че поне тук посевите не са пострадали — каза Козловски. — Край града са унищожени напълно повече от хиляда хектара.

В гласа му прозвуча такава искрена мъка, сякаш той бе председател на колхоза с унищожените посеви.

Внезапно след един остър завой жълтите стени се разтвориха и сякаш се отдръпнаха — пред погледа се откри широкият простор на равнината. Точно отпред, на километър разстояние, ясно се очертаваше на фона на небето исполинско бяло кълбо, леко синкаво и ярко осветено от слънцето. Странно и загадъчно изглеждаше то сред тази обикновена руска равнина.

Шофьорът спря колата.

— Мм-да! — каза Козловски, след като мълча няколко минути.

Зад тях се разнесоха нетърпеливи сигнали.

— Е, добре де, тръгваме! — Секретарят на обкома шумно въздъхна и поклати глава. — Такова нещо само насън може да се види.

Една след друга колите излизаха от пшеничното море и всяка като изумена спираше за няколко секунди. Хората мълчаливо гледаха кълбото, после преместваха поглед към нивите наоколо, сякаш искаха да се убедят, че все още ги заобикаля родната природа.

Бялото кълбо беше реална действителност, но всеки неволно си задаваше въпроса, дали не му се присънва тази картина.

В първата кола най-напред Лао Сен наруши мълчанието.

— Обърнахте ли внимание — каза той, — че корабът се е приземил на такова място, където чак до хоризонта не се вижда нито един населен пункт.

— Да, мястото е избрано съвсем не случайно — каза Куприянов.

Пътят стана много по-добър, но колоната все тъй бавно, сякаш дебнешком се приближаваше към кълбото. Оттук вече отчетливо се виждаха черните петна, за които се споменаваше в радиограмите. Те бяха разположени по повърхността на кълбото не как да е, а в строго определен ред. Думата „петно“ не подхождаше на външния им вид. Бяха с правилна кръгла форма и съвсем черни, затова ясно се открояваха върху белия корпус на кораба. Всяко „петно“, доколкото можеше да се съди от разстояние, имаше диаметър около един метър.

Когато колоната се приближи на петстотин метра, видяха, че чудовищната топка с една десета част от корпуса си е затънала в пръстта. Не можеше да се каже дали това е станало поради тежестта на кораба, или излизащият от него с огромна сила поток неизвестен газ (оня ураганен вятър, който бе причинил опустошенията в Золотухино), задържайки кораба да не падне, е изровил под него изкопа. Може би са действували и двата фактора.

— Да се установим тук — каза шепнешком, кой знае защо, Козловски. — Мястото е напълно подходящо.

Той посочи пет-шест брези, самотно извисяващи се сред конопената нива.

— Добре — отговори Куприянов.

И изведнъж от зеления коноп се подадоха стотици глави. Това беше така неочаквано, че опънатите нерви на хората не издържаха. В колоната се чуха викове. Някои неволно закриха лицето си с ръце.

Куприянов трепна, но веднага разбра, че това не са същества, излезли от космическия кораб, както в първата секунда помислиха мнозина, пък и той самият, а просто войниците от полка, разположил се тук. Войниците лежаха на земята и конопът ги скриваше. Когато колите приближиха, те по команда, която в колоната не се чу, се изправиха и едновременното им движение бе създало този театрален ефект.

Мястото наистина беше удобно. Оттук корабът се виждаше като на длан. Конопената нива свършваше до брезите, а нататък се простираше незасята, обрасла с трева ивица неразорана земя. На около двеста метра от дърветата течеше чист, бистър поток, бреговете на който бяха обрасли с малинак.

— Идеално място за лагер! — каза Козловски и като повика помощниците си, даде нареждане да разтоварват камионите и да почват работа. — До седем часа вечерта всичко трябва да е готово.

Подполковник Черепанов предложи и неговите момчета да помагат. Край кораба караулеше само един батальон.

— Много добре — каза Козловски.

— А как е там? — кимна към кълбото Куприянов, обръщайки се към познатия му вече капитан.

— Никакво движение. Все едно, че вътре няма никой — отговори офицерът.

При толкова много помагачи работата тръгна бързо. До седем имаше още два часа, а на полето бе изникнал вече цял брезентов град. Просторните палатки на експедицията бяха най-близко до кълбото, а зад тях опънаха в равни редици палатките на военния лагер. Край брега на потока задимяха походните кухни на полка; беше почти готова и кухнята на експедицията.

Свикналите на лагерен живот офицери бързо въведоха войскови ред. При традиционните „гъби“ застанаха часови. Навсякъде се мяркаше с червена лента на ръкава загрижената фигура на дежурния по полк.