Георгий Мартинов
Калисто (29)

Зелената планета

Тази вечер Широков дълго говори с Диегон. Те продължиха разговора, започнат в палатката на звездоплавателите, когато научиха за раняването на калистянския астроном.

Миенион, на когото забравиха да предадат молбата на Сийнг, нищо не скри от другарите си.

Широков най-внимателно следеше всяка дума на инженера. Страхуваше се, че той ще изложи неправилно причините за покушението. Така и стана. Тогава Широков започна да говори. Изнесе пред калистяните цяла лекция и се учуди колко добре му се удаде това. Звездоплавателите отлично разбраха всичко, каквото им разказа, и го обсипаха с въпроси. Разговорът за съвременния живот на Земята продължи до полунощ.

Преди да си легне, Широков излезе от палатката да поседи малко на чист въздух. След няколко минути при него дойде Диегон.

— Колко бързо и добре овладяхте нашия език! — каза той.

— Още не е достатъчно добре — отговори Широков.

— Наистина ли Лао Сен знае осемнадесет езика?

— Сега вече деветнадесет.

— Нашия език той не владее така добре като вас. Струва ми се просто невероятно един човек да може да пази в паметта си деветнадесет различни езика. У нас винаги е имало само един език.

— Разкажете ми за вашата родина — помоли го Широков.

Диегон вдигна глава и впери поглед в звездите. Небето беше ведро и мъгливата ивица на Млечния път се открояваше ясно. Нощта бе топла, но Широков видя как калистянинът затвори догоре кожената си яка. Твърде студено беше за него.

— Релиос не се вижда от вас — каза той.

— През зимата се вижда.

— Да, зная. При вас топлото се сменя със студено и после отново става топло. „Лиато“ се сменя със „зийма“. (Той произнесе на руски тези две думи.) Просто не можем да си представим как живеете в такъв променлив климат. А и „лиатото“ при вас е хладно.

— Свикнали сме — отвърна му Широков.

— Да. И затова кожата ви е такава светла. Харесва ми вашата планета. Бих искал още веднаж да я посетя.

— Мислите ли, че полетът до нас ще бъде повторен?

— Разбира се. И вие ще долетите при нас. Общуването на двете планети, веднаж започнало, ще продължава. Ала аз, то се знае, няма да мога втори път да дойда на Земята.

— Защо?

Диегон обърна глава към Широков. Черното му лице едва се различаваше в мрака.

— Чудно ми е, че вие задавате такъв въпрос — каза той. — И на Калисто, както на Земята, съществува старост и хората не са вечни. Не забравяйте, че за полет дотук и обратно са необходими близо четири години по наше изчисление, а в това време на Калисто ще минат единадесет.

— Вие още не сте стар.

— На тридесет и шест години съм.

„Седемдесет и две земни години“ помисли си Широков.

— Аз не съм бил на вашата планета — каза той, — а много ми се иска да отлетя там.

— На вашата възраст това е напълно осъществимо. Не зная защо, но ми се струва, че вие ще обикнете нашата Калисто.

— Аз вече я обичам — каза Широков.

Диегон нежно сложи дланта си върху ръката на Широков.

— Да, виждаме. И именно затова обикнахме вас най-много. С радост бихме ви взели, когато се връщаме на Калисто.

Широков цял потрепери при тези думи, които отговаряха на съкровените му мисли. Той се смути, изчерви се и беше доволен, че в тъмнината събеседникът му не забелязва това.

— Разкажете ми за вашата родина — втори път помоли той.

— Вие вече много знаете за нея.

— Не, съвсем не е много. Дори е малко. Ние имаме твърде смътни представи за вашия живот. Как живеете сега? Как сте живели по-рано? Струва ни се, че калистяните са изминали същия път, по който вървят сега народите на Земята. Разказвал съм ви за това. Преживели ли сте вие такова време?

— Земята и Калисто са родни сестри — отговори Диегон. — Както природата и хората на Калисто си приличат с природата и хората на Земята, така и в историята на двете планети има много общи неща. Дали е имало при нас друг живот? Да, имало е и не е бил по-лек от този, за който говорихте днес. Векове наред на Калисто са съществували две класи. Вие видяхте снимки на нашите жилища. Тези прекрасни сгради са достойни да живее в тях човекът. Но не винаги е било така. Имало е време, когато огромно мнозинство от населението е живяло при невъобразима беднота. Помните ли, преди няколко дни ни представихте филм, „киино“, за живота на вашата черна раса в „Афирикя“. Там видяхме колиби от клони, а хората ходят почти голи. Точно така са живеели и калистяните. Робски труд и пълно безправие е била участта на стотици милиони калистяни. У нас винаги е имало само един народ. И за войни като вашите не е имало основания. Но въпреки това и на Калисто се е проливала човешка кръв. Класата на господарите, които се смятали за божества, насъсквала една част от населението срещу друга, като използувала заблудите и суеверията на съвсем невежото население. Но с течение на времето съзнанието, че съществуващият ред е несправедлив, все повече се пробуждало и укрепвало сред работниците. Те се сплотявали, а и развиващата се техника допринасяла за разпространяването на грамотността. Работникът трябвало да бъде образован. Историята на развоя на нашата революционна мисъл е твърде дълга и сложна, за да говорим сега за нея. Като му дойде времето, ще прочетете нашите книги и ще научите как е било. Нашата революция свалила класата на господарите. Двеста и петдесет години вече по ваше пресмятане тази класа не съществува. Калисто станала зелена… Сега у нас няма нито един човек, който да не е получил най-всестранно образование.

Диегон говореше бързо и разпалено. Широков не разбра всичко от разказа му, но нито веднаж не го прекъсна. Когато калистянинът млъкна, той го попита:

— Защо казахте, че Калисто е станала „зелена“?

— Обяснението на тази дума трябва да се търси в нашата история — отговори Диегон. — Хората, които се борили за свободата, се наричали „зелени“.

— А какъв е общественият строй сега у вас?

— Съвсем прост. Всеки се труди за всички и всички за всекиго. Богатствата на планетата принадлежат на всички. Всеки има възможност напълно да задоволява потребностите си.

— У нас такъв строй се нарича комунизъм — каза Широков.

— „Киомуниизм“ — едва повтори думата Диегон — Обяснете ми какво значи.

— Едно време — каза Широков — у нас хората живели в нищета, освен малка група господари. Потребностите на мнозинството не били задоволявани. Плодовете от труда на хората се използували от малцина, а онези, които създавали тези плодове, не могли да живеят човешки. Тази система още не е изчезнала от цялата Земя и се нарича „експлоататорска“. Не мога да преведа тази дума на вашия език.

— Разбирам — каза Диегон.

— Сега на половината планета господствува друг принцип — продължи Широков. — Ние искаме от всеки да даде всичко, на каквото е способен, и го възнаграждаваме според резултатите на неговия общополезен труд. Това е междинен стадий. Стремим се към друго. Всеки човек да отдава на обществото всичките си способности, а да получава всичко, каквото му е необходимо, независимо от резултатите на неговия труд. Това е, което ние наричаме комунизъм.

— В този смисъл нашата система е именно такава — каза Диегон. — Всеки взима, каквото му е нужно.

— Значи, вашето общество е комунистическо. А кой ръководи работите, кой съставя плановете и следи за тяхното изпълнение?

— Веднаж на десет години избираме съвет. Всички са длъжни да му се подчиняват.

— Ами ако някой не иска?

— Такива случаи никога не е имало.

— Ами ако все пак се яви такъв случай? Нали нямате апарат за принуда?

— Не мота да си представя такъв случай — каза Диегон. — Нали ние сами избираме съвета, а той действува в интерес на всички. Всички са заинтересовани от изпълнението на общите работи.

— У вас не съществува ли задължително работно време?

— Прието е да се работи четири-пет часа. Който е здрав, той работи.

— И никой ли не се опитва да се измъкне от труда?

— А защо? — искрено се учуди Диегон. — Ние никого не принуждаваме да работи. Ако човекът не участвува в някаква обществена работа, значи, е зает с някаква друга. Аз например години наред работех над проекта на звездолета. И през това време не съм участвувал в друга работа.

— Вие не ме разбирате — каза Широков. — Питам дали някой може нищо да не работи, а да живее от труда на другите.

— Сега ви разбрах — каза Диегон. — Виждате ли, Пиетя (Сийнг и Диегон по настояване на Широков се обръщаха към него по име), въпросът е там, че промяната на отношенията между хората изменя възгледите им за труда. През първите десетилетия на нашия „зелен живот“ такова явление, разбира се, е имало. И апарат за принуда е съществувал у нас — другояче не е могло да бъде. Хората са получавали според нуждите си, но само ако са работели определеното време и ако качеството на труда им е било каквото трябва. Но времето вървяло, новите отношения ставали привични, съзнанието на хората се променяло. И методът за принуда постепенно изчезнал от само себе си, защото не е имало срещу кого да се прилага. Сега, ако един човек нищо не работи, това значи, че той е болен или много уморен. И в единия, и в другия случай почивката му е необходима. Но това вече спада към областта на медицината.

Широков дълго мълча, после подхвана:

— У вас са изчезнали много понятия, които още съществуват на Земята. Вашето долитане ще докаже на хората какво настава, когато изчезне експлоатацията на човека от човек. Примерът на Калисто е мощен тласък за онези, които още не са поели пътя на нашата страна. Вашето долитане ще има огромни последици.

— Ще се радваме, ако посещението ни на вашата планета ви помогне в нещо. Ние виждаме от случая с Ю Син-чжоу, че у вас не всичко е благополучно.

— Много неща вие още не знаете — въздъхна Широков. — Нашата революция е по-трудна от вашата именно защото на Земята има не един, а много народи. Какво мислите вие за покушението, извършено от Ю Син-чжоу? Как го преценявате? — зададе той въпроса, който непрестанно го измъчваше.

— Също като вас — искрено му отвърна калистянинът.

Той произнесе думите така, че Широков веднага разбра колко неоснователни са опасенията му.

— Ние добре ви разбираме. — Диегон прекара пръсти по челото на Широков. Всички вече знаеха, че този жест у калистяните изразява нежност. — И винаги сме откровени към вас. Покушението, извършено от Ю Син-чжоу, за вас е тъй тежко, както и за нас. Ние знаем това.

„Дали пък не прочете мислите ми?“ — учуди се Широков.

Трудно му беше да води този разговор. Той още не владееше достатъчно добре езика. Беше ясно, че общественият строй на Калисто в много отношения прилича на онзи, към който се стремят комунистите, ала не всичко му беше ясно. Можеше да зададе още хиляди въпроси.

— Съществува ли у вас семейството? — попита той.

— Отговорът се съдържа в самия ви въпрос — отговори Диегон. — Щом в езика ни има думата семейство, следователно то съществува.

Той извади от вътрешния си джоб снимка. Широков запали фенерчето си. На снимката видя шестима калистяни, седнали на стъпалата на каменна стълба.

— Тази снимка — каза Диегон — е направена малко преди отлитането ни от Калисто. Това са моите шест деца. Както виждате, те са вече големи хора. Най-малкото ми дете е на петнадесет години, най-голямото — на двадесет и пет. Събраха се, за да се сбогуват с мене.

Широков внимателно разглеждаше снимката. Две от фигурите особено привлякоха вниманието му. Те бяха облечени в също такива костюми като другите, но от нежния овал на лицата им, от позата и от целия им външен облик се разбираше, че са жени; калистянки Широков виждаше за първи път. Въпреки особената им външност те му се сториха много красиви.

— Това вашите дъщери ли са? — попита той.

— Да. Лиетий и Миенио. Те са най-младите. Ще ги обикнете, когато дойдете на Калисто.

— Защо сте толкова уверен, че ще дойда на Калисто? — попита Широков.

Стори му се, че в мрака Диегон внимателно го погледна.

— За вас аз съм чужд човек — каза калистянинът, — но ако искате да чуете съвета на по-възрастен другар, престанете да скривате нещо, което за всички е ясно. Желанието ви да летите на Калисто за никого не е тайна. И доколкото разбирам, никой няма нищо против вашето желание. Говорихте ли с Куприянов?

— Ще поговоря — отвърна Широков.

— И добре ще направите. Професорът ви обича, той ще ви разбере и ще се съгласи.

— Вие обичате ли децата си? — попита Широков, за да промени темата на разговор.

— Както всеки човек — отговори му Диегон. — Децата са цветята на живота.

Широков трепна от изненада.

— Откъде знаете този израз?

— Той е от дълбока древност.

— Чудно нещо! — каза Широков. — Децата са цветята на живота! Това е най-прекрасната мисъл, която някога много отдавна е била изречена тук на Земята. И ето, вашата мисъл е изразена точно със същите думи! Изумително съвпадение.