Георгий Мартинов
Калисто (45)

Гесиян

— Ние се отправихме на Калисто, за да видим бъдещето на нашата Земя — каза Синяев. — А по пътя видяхме нейното минало.

— Да, така е — съгласи се Широков. — Сетито може да се нарече миналото на Земята.

— И Релиос тук е също като Слънцето — продължи Синяев. — И небето е синьо. А гората прилича на картинка от учебниците, изобразяващи каменовъглената епоха. Такава е била планетата ни преди много милиони години. И по нея както тук са бродели гигантски бронтозаври и са летели птеродактили. И не е имало хора.

— На Калисто няма зелена трева — каза Широков.

Те седяха на „покрива“ на звездолета и се грееха на лъчите на високо издигналия се Релиос. И двамата се любуваха на природата на Сетито, на зелената гора, на тревата и небето. Всичко тук им напомняше природата на далечната родна Земя.

За калистяните Сетито беше студена планета, а за хората от Земята бе гореща. Широков дори свали ризата си.

— Хубаво е — каза той. — А на Калисто жегата ще ни измъчва.

— Ако ни стане много жежко — засмя се Синяев, — ще идем на почивка в полярните области.

Както винаги безшумно се издигна подемникът. Излезе Диегон, придружен от Миенион и Линг. Командирът на загиналия звездолет смаяно погледна Широков.

— Какво правите? — каза той. — Може ли да се съблича човек на такъв студ?

Диегон се усмихна.

— Свикнали са. На тяхната планета при такава температура на въздуха смятат, че е топло.

— Днес е горещо, а не топло — каза Широков.

Линг недоверчиво поклати глава. С нескривано любопитство той разглеждаше розовите гърди и ръце на Широков. Още не бе свикнал с външността на хората от Земята и откриваше у тях много чудновати неща, които на Диегон и Миенион вече отдавна не правеха впечатление.

— Погрейте се — ласкаво им каза Диегон. — На Сетито Релиос по нищо не се различава от вашето Слънце. На Калисто никъде няма да намерите такива условия.

— Ние току-що говорихме, че ако се уморим от горещината, ще идем в полярните области на Калисто — каза Синяев.

По лицето на Диегон се мярна загриженост.

— Напразно — каза той. — На нашата родина никъде няма условия, подобни на Земята.

— Как така? В полярните области сигурно е студено! Относително, разбира се.

— Така е, но все пак няма да се чувствувате тъй, както се чувствувате тук.

— Обяснете ни — помоли го Широков.

— Сийнг ще ви обясни. Сега той ще се качи тук и ще поговори с вас.

Тонът на Диегон беше някак необикновен. И двамата приятели забелязаха това.

— Случило ли се е нещо? — попита Широков.

— Случи се това, което трябваше да се случи. Ние сме виновни, че не го предвидихме.

— Нищо не разбирам — каза разтревожен Широков.

И той, и Синяев гледаха Диегон, очаквайки по-ясно обяснение, но командирът на звездолета нищо повече не им каза. Диегон и спътниците му си сложиха крилата и отлетяха към кораба на Гесиян, който беше кацнал край гората на километър и половина от звездолета.

 

 

Корабът долетя рано сутринта. Едва беше изгрял Релиос, и над гората се появи апарат с необикновена форма. Широков и Синяев бяха свикнали с представата, че космическите кораби трябва да имат вретеновидна форма или да са кръгли като звездолета на Диегон. Струваше им се, че аеродинамичната форма е задължителна. Нали при излитането и при кацането корабът трябва да прорязва плътните слоеве на атмосферата.

Гесияновият „кораб за вътрешни рейсове“, както се изразяваха калистяните, по форма съвсем не беше аеродинамичен, по-скоро обратното. Той беше един удължен правоъгълен летящ брус, двадесетина метра дълъг, а с напречно сечение приблизително три метра. Беше бледозелен и нямаше крила.

Странно впечатление правеше този бавно плаващ над равнината „сандък“; не се разбираше какви сили го поддържат във въздуха.

Синяев погледна Миенион и видя върху лицето му същия израз на учудване като на лицето на Широков. Беше ясно, че инженерът на звездолета за пръв път в живота си вижда такава конструкция.

Зеленият кораб прелетя съвсем ниско над кълбото, където стояха двамата земни хора и всички калистяни.

— Как се държи във въздуха? — попита Синяев.

— Антигравитационно поле — кратко и не много ясно му отговори Линг.

Пак гравитация! Долетелите на Земята калистяни не бяха споменавали нищо за такава техника. Значи, тя е създадена през време на тяхното отсъствие.

Двадесет и две години — огромен срок за една високо развита наука!

„Колкото по-напред, толкова по-интересно“ — помисли си Синяев.

Зеленият „сандък“ летеше все по-бавно и по-бавно. Ето че той се спря неподвижно над избраното място и увисна във въздуха.

Не се чуваше нито звук. Нищо не показваше, че на кораба има някакъв двигател. Вълшебен изглеждаше целият му „невъзмутим“ вид. Сякаш за него не съществуваха законите за всемирното привличане.

Бавно и предпазливо корабът се спусна отвесно на земята.

— Да! — обърна се Миенион към Ниянийнг. — За да станем отново инженери, трябва доста неща да научим.

Екипажът на долетелия кораб се състоеше от четирима калистяни. Трима от тях веднага след кацането долетяха на звездолета.

Служеха си с „обикновени“ крила и това учуди Синяев. По-естествено щеше да му се стори, ако летяха изобщо без крила.

Широков и приятелят му вече знаеха от Ресиин, че командирът на кораба Гесиян по специалност е лекар. Макар и млад, той беше много известен на Калисто с научните си трудове и се ползуваше с голям авторитет.

Щом кацна на кълбото, той бързо свали крилата си и прегърна един след друг хората от Земята.

Беше облечен в черен комбинезон с черна кожа на яката и маншетите.

В първия миг появата на тази странна, цялата в черно фигура смая Широков и Синяев. Сякаш герой от детска приказка, някакъв вълшебен „дявол“ беше долетял до тях. После се вгледаха в младото му приветливо лице; то им направи приятно впечатление.

Другите двама бяха облечени в обикновените за калистянските звездоплаватели сиви комбинезони с червена кожа на яката и маншетите.

— Много се зарадвахме — каза Гесиян, — като научихме, че корабът на Диегон се е завърнал и с него са долетели двама души от Миени. Поздравявам ви, скъпи гости! — Той се обърна към Диегон и като го прегръщаше, каза: — Вие сигурно знаете техния език. Преведете им моите думи.

— Те ви разбраха — отговори му Диегон.

— Разбрахме ви — каза Широков. — И ви благодарим за топлото приветствие.

— През време на полета нашите гости добре усвоиха калистянския език — обясни Миенион.

— Ами вие?

— Само Бияинин. Техният език е много труден за нас.

И другите двама от екипажа на свой ред прегърнаха хората от Земята. Единият от тях — Миесин — също беше млад лекар като командира им. Другият, значително по-стар, се оказа жена.

— Казвам се Сети рече тя. — Аз съм виенити на Синиян.

Калистянската дума „виенити“ значеше „другарка“ и се употребяваше в смисъл на „съпруга“, но същевременно означаваше и дружба между жени. Когато дружеха мъж и жена, те се наричаха „виести“, тъй се наричаха и мъжете приятели.^[1]

— Позволете ми да ви разгледам добре — каза Гесиян.

Той сложи ръце върху раменете на Широков и усмихнат го гледаше в лицето.

— На колко сте години, Гесиян? — попита го Широков.

— На четиринадесет.

— Двадесет и осем по нашему. Ние сме почти връстници.

— Чудесно — каза Гесиян. — Имаме повече основания да бъдем приятели.

Сийнг и Ресиин дойдоха при него.

— Да, да! — разбърза се Гесиян. — Да идем при ранените. Искам да ги видя. — Той пак се обърна към хората от Земята и спря върху тях внимателен поглед. — Много леко сте облечени — каза той със съвсем друг, професионален тон.

— За нас тук е достатъчно топло — отговори му Широков.

— Така, значи! — Гесиян свъси вежди. — Каква е средната температура на вашата планета?

Синяев му отговори.

— На какво разстояние е планетата ви от Миени?

Като получи отговор и на този въпрос, Гесиян се обърна към Сийнг.

— Вие, струва ми се, имахте намерение да отлетите направо на Калисто? — попита той.

— Да.

— Добре! После ще видим. Хайде, Сийнг.

Четиримата лекари си сложиха крилата и отлетяха към станцията.

Това беше първият намек, че отиването на земните хора на Калисто съвсем не е така просто, както мислеха. Но в този момент Широков и Синяев още не подозираха нищо тревожно.

След час Сийнг и Миесин се върнаха на звездолета.

— Как са ранените? — попита Диегон.

— С тях всичко е наред — отговори му Сийнг. — Зрението им обаче ще можем да възвърнем едва на Калисто.

— Гесиян при тях ли е?

— Да. Говори с Калисто. — Сийнг погледна Широков, който стоеше наблизо. Широков забеляза странното изражение на лицето на калистянския си приятел. Стори му се, че Сийнг е развълнуван и огорчен от нещо.

— Гесиян за нас ли говори с Калисто? — направо го попита Широков, като го гледаше в очите.

— Да. Искам да поговоря с вас — обърна се Сийнг към Диегон.

И те влязоха в звездолета.

Това беше втори намек, който вече будеше тревога.

И ето сега, няколко часа след долитането на Гесияновия кораб, Диегон вече трети път намеква за нещо неприятно, както личеше по всичко.

Какво ли се е случило?

Те с нетърпение чакаха Сийнг.

Лекарят на звездолета излезе горе при тях явно разстроен.

Седна до Широков и дълго мълча.

— Вижте какво, Петя — каза той най-сетне, — смятат ме за добър лекар, ала съвсем не е така.

— Нещо с ранените ли?

— Не, не. Не се отнася за ранените, а за вас.

— Ние нито веднаж не сме боледували.

Широков вече се досещаше от какво са разтревожени калистяните, но чакаше Сийнг да му разкаже всичко откровено.

„Добре, после ще видим“ — още звучаха в ушите му думите на Гесиян.

Дали не бе говорил с Калисто за това? Сигурно.

— Кажете ни направо — какво има? — помоли Синяев.

— Бях на Земята — сякаш сам на себе си каза Сийнг. — Познавам климата й, познавам организма на хората. И въпреки това не взех под внимание разликата между средната температура на Земята и на Калисто.

— Е, и? — попита Широков, разбрал всичко.

— Гесиян смята, че вие не бива да отлетите на Калисто. Засега поне не бива — поправи се Сийнг. — Трябва да свикнете с лъчите на Релиос.

— Тук?

— Не, тук нищо няма да се постигне. Сетито е твърде далече от Релиос. Гесиян се посъветва с лекарите и астрономите от Калисто. И решиха да ви изпратят на Кетио за аклиматизация. Кетио е по-близо до Релиос от Сетито, но по-далече, отколкото Калисто. Това ще е промеждутъчно пребиваване.

— И дълго ли смятат да ни държат там?

— Около петдесет дни.

Широков и Синяев размениха поглед. Петдесет дни! Не е чак толкова страшно. Те очакваха нещо по-лошо.

— Не заслужава да се тревожите за това — рече Широков.

— Как не ги разбираш? — на руски му каза Синяев. — Те не се тревожат от това. Въпросът не е там, че ние ще пристигнем на Калисто със закъснение.

— А в какво?

— Отнася се за тях самите.

Широков погледна тъжното лице на Сийнг, разбра всичко и каза:

— Отлетете на Калисто без нас. Ние с Гесиян ще се отправим за Кетио.

— Диегон не иска. Пък и другите не искат. Говорихме по този въпрос. Ние ще ви отведем на Кетио и ще останем там заедно с вас. Вие сте наши приятели, а приятели не се оставят.

Широков и Синяев знаеха много добре, че екипажът на звездолета ги обича, но такава самоотвержена проява на обичта им те не очакваха. Тези хора не бяха виждали родината си двадесет и две години. А Калисто беше толкова близо!

— Недейте постъпва така — каза Синяев.

— Решено е — отговори Сийнг. — Но, разбира се, мъчно ни е.

Широков прегърна калистянина, целуна го по сивите устни и каза развълнуван:

— Благодаря! Няма да забравим жертвата, която правите за нас.