Георгий Мартинов
Калисто (60)

Тържество на кибернетиката

Инжектирането на калистянска кръв не предизвика никакви усложнения. Широков и Синяев се чувствуваха на другия ден напълно здрави. Но въпреки това Бийнг повтори вчерашното си наставление — няколко дни да прекарат вкъщи, без да излизат.

— Повече от два месеца сме на Калисто, а още нищо не сме видели — каза Синяев. — За планетата знаем само онова, което знаехме и на Земята.

— Два месеца не е чак толкова много — отговори Широков. — Имаме още шестнадесет месеца. Но аз се страхувам, че изобщо няма да видим Калисто.

— Смяташ, че преливането…

— Това е само опит. С еднаква вероятност може и да успее, и да не успее.

— Тогава да не губим време. Калистяните твърдят, че има как да видим всичко, каквото искаме, без да излизаме навън. На екрана. Да се възползуваме от този начин. Да направим, тъй да се каже, предварително запознаване с Калисто. Ако всички опасения се окажат напразни, това няма да ни попречи, по-скоро тъкмо обратното.

— Нямам нищо против. Но кой ще ръководи тази екскурзия?

— Разбира се, нашите приятели — Гесиян, Биеси, Диегон, Диени…

— Ако не са заети.

— Струва ми се, че всички наши познати смятат за своя най-важна работа да ни обслужват — засмя се Синяев. — Колко е лесно у тях да получиш отпуск.

— Тук вече не си прав. А нима у нас, на Земята, не получихме отпуск, за да обслужваме калистяните? Ти с какво се занимаваше деветте месеца, докато калистяните бяха у нас?

— Упрекът ти е справедлив — рече Синяев. — Казах го, без да мисля. Включвай екрана!

Гесиян навярно говореше с някого. Когато Широков произнесе името му, екранът леко потъмня.

— Рийг Диегон! — каза Широков, като втори път натисна бутончето.

Към екрана се приближи Диени.

— Баща ми и дядо ми не са тук — каза тя. — Аз ей сега ще долетя при вас. С най-голямо удоволствие.

Връзка с Гесиян дълго не можаха да вземат.

— Хващам се на бас — рече Синяев, — че говори за нас с Бийнг или някой друг лекар. За нищо друго освен за нашето здраве не мисли сега Гесиян.

— Да се хванем — отвърна му Широков. — На къпането довечера. Който загуби баса, ще легне, без да се окъпе.

Синяев се намръщи.

— Няма да можеш да спиш добре — каза той.

— Аз ли? Нищо подобно. Без къпане ще легнеш ти.

— Много тежко условие.

— Аха! — засмя се Широков. — Отстъпваш! Е, добре. Ако загубиш, ще ти простя баса от медицински съображения.

Екранът на Гесиян най-после се освободи.

— Биеси я няма — каза младият лекар. — Отлетя в Кусуди, при дъщерята. Току-що говорих с нея.

Широков насмешливо погледна Синяев.

— А вие?

— О, разбира се, ще долетя при вас. Само че според мене трябва да поканите инженер. Ще ми е трудно да ви обяснявам техническите въпроси.

— Затова искахме да дойде Биеси — каза Синяев. — Тогава кого?

— Повикайте Линг — посъветва ги Гесиян. — Миенион и Ниянийнг не са в Атили. С Диегон заминаха за острова-ракетодрум, за да наблюдават разтоварването на звездолета. Помните ли Линг?

— Разбира се. Той в Атили ли е?

— Би трябвало да е тук. Сега ще науча. Почакайте до екрана.

— Линг! — каза Широков. — Радвам се, че с него всичко е благоприятно. Изглежда, не е бил виновен за смъртта на Лиети.

— Питах за това Зивиен — каза Синяев. — Смятат, че инженер Лиети е загинал поради собствената си непредпазливост. Най-интересното е, че този извод е направен въз основа на показанията на самия Линг, тоест на лице според нашите понятия заинтересовано и следователно неподходящо да бъде съдия.

— Те не знаят какво е лична заинтересованост. Психиката на калистяните е по-различна от нашата. Ако Линг беше виновен, той щеше да си признае.

— Много удобно за следователите. Впрочем у тях няма никакви съдебни органи.

— Ще дойде време и при нас няма да ги има.

Сигналът за повикване прекъсна разговора им.

— Ще е жалко, ако Линг не е в Атили — каза Широков, като натискаше нужното бутонче.

В „отвора“ на изчезналия екран обаче те не видяха, както очакваха, Гесиян, пред тях стоеше Линг.

— Поздравявам ви — каза калистянинът. — Гесиян ми предаде, че желаете да ме видите.

— Да — отговори Синяев. — Щяхме да ви помолим, ако не сте много зает, да дойдете при нас. Искаме да направим пътешествие из Калисто, без да излизаме от къщи. Лекарите ни забраниха…

— Зная. Всичко, което се отнася до вас, е известно на цялото население.

— Желанието ни е да се запознаем с някои неща по екрана. Но не можем да разберем всичко без обясненията на инженер.

— Благодаря ви, че сте се сетили за мен.

— Не се сетихме ние — отговори му Широков, без да иска, подражавайки на калистяните. — Гесиян се сети за вас.

— Но нали вие се съгласихте?

— И то с радост.

— В такъв случай идвам веднага.

— Как мислиш, дали не го обидих? — попита Широков, когато изключиха екрана.

— Разбира се, не. Те винаги говорят така.

— А, да — сети се Широков. — Ти загуби баса. Ще се къпеш само с мое разрешение.

— Нали ми прости?

— Мога да се отметна.

— Е, това вече не е по калистянски — каза Синяев и двамата се разсмяха.

Диени, Гесиян и Линг не ги накараха да чакат. Пристигнаха почти едновременно.

След взаимните поздравления петимата се настаниха удобно пред екрана.

— Откъде ще започнем нашето пътешествие из Калисто? — попита Гесиян.

— От Кусуди — отговори Диени. — Искам да ви покажа моята майка — добави тя, обръщайки се към Широков.

— Много ще ни бъде приятно.

— Иска да я покаже на тебе, не на мене — каза Синяев на руски. — А още по-точно — тебе да покаже на нея.

— Георгий! — закани му се Широков. — Ако продължаваш в този дух, няма да те пусна в басейна. Тя имаше пред вид нас двамата. — Какво е Кусуди? — попита той на калистянски. — Чувал съм това име.

— Кусуди е детският град — отговори Диени. — Далеко е оттук. Там съм пораснала. Майка ми е детска лекарка. Тя живее постоянно в Кусуди.

— Той единственият детски град ли е?

— О, не! Много имаме.

— Децата задължително ли живеят в тези градове?

— Разбира се, не е задължително, но всички деца живеят там. Тези градове са построени специално за децата и там има всичко, което им е необходимо. Запазила съм чудесни спомени от онова време.

— Ами ако родителите не могат да се заселят там заедно с децата си?

— Обикновено никой не постъпва така. Майка ми — това е изключение. В детските градове има много хора, които са се посветили на децата, обичат ги и умеят да работят с тях. Раздялата не измъчва никого. Майката и бащата, ако искат, могат дори всеки ден да виждат детето си и по всяко време да го посещават. Може за вас това да е странно, но ние сме свикнали към този ред и го намираме напълно естествен. Детето се нуждае от правилно възпитание.

— А-а, защо? Не е странно? — каза Широков, като си помисли, че малко майки на Земята биха се съгласили на дългогодишна раздяла с децата си.

Гесиян натисна бутончето и изрече няколко думи. Екранът „изчезна“ и пред тях се разкри просторна зала. По размерите на мебелите личеше, че е предназначена за малките калистяни. В залата нямаше никой.

— Сега е часът за къпане — каза Диени. — Децата са на брега на океана.

— Във вашите океани няма ли опасни хищници? — попита Широков.

— За съжаление още има, и то много и твърде опасни — отговори Линг. — Но местата за къпане са добре оградени.

— Сийнг ни разказваше, че не може да се гледа вътре в домовете, докато не е натиснато бутончето там — каза Синяев.

— Това не е частен дом.

В залата влезе някой. Беше жена в бяла рокля. Когато се приближи, Широков веднага разбра, че тя е именно майката на Диени. Приликата им потвърждаваше това.

„Защо влезе тъкмо тя? — помисли си той. — Защо не е на брега? Нима Диени я е предупредила?“

Жената се приближи до самия екран. Струваше му се, че ако протегне ръка, ще я докосне. Косите й бяха бели като роклята. Матовочерното й лице се открояваше странно в тази рамка.

— Здравейте — приветливо се усмихна тя. — Приятно ми е да ви видя. Благодаря ви, че се съгласихте да изпълните желанието на Диени.

„Така и предполагах“ — помисли си Широков.

— Искахме да видим децата — каза Синяев.

— Ще трябва да надникнете при нас малко по-късно. Децата са на брега. Диени, вие нали знаете реда? — обърна се тя към дъщеря си.

— Смятах, че в случая…

— Срещата с гостите на планетата ще развълнува децата и няма да заспят след къпането. Кой от двама ви е Широков? — неочаквано попита тя, като едва произнесе руското презиме.

Синяев посочи другаря си. Пьотър Аркадиевич се почувствува неловко, когато тесните очи на майката изпитателно се спряха на него.

„Георгий е прав — помисли си той, като мълчаливо се остави да го разглеждат. — Тя е говорила за мен с дъщеря си.“

Той не знаеше какво да каже. Всичко беше много особено от земна гледна точка.

— Вашето име е Пиетя?

— Пьотър — отговори Широков. — У нас, на Земята, имената често се произнасят различно в зависимост от отношенията между хората.

— Рийг Диегон ви нарича Пиетя.

— Да, той е мой приятел и е много по-възрастен от мен. Ще ми е приятно и вие да ме наричате така.

— Добре. А аз се казвам Миенио.

Широков си спомни, че бе чувал това име от Диегон преди няколко години, още на Земята.

— Ако не греша — каза той, — така се казва една от дъщерите на Рийг Диегон.

— Да, вярно. На Калисто имената често се повтарят. Презимената никога. — Тя още веднаж огледа Широков от краката до главата с внимателен, сякаш преценяващ поглед, после се обърна към дъщеря си. — Свържете се с мене, когато останете сама. Надявам се — добави тя, обръщайки се към всички, — че днес ще ви видя още веднаж. Децата ще се радват, ако могат да поговорят с вас. Сега трябва да бързам за брега.

— Дори прекалено откровено — каза Синяев, когато изключиха екрана от Кусуди. — Не предполагах, че съм отгатнал толкова точно.

— Няма защо да се обиждаме — отговори Широков. — Такива са разбиранията им.

Беше му неудобно от Гесиян и Линг, пред които стана тази сцена, но двамата калистяни сякаш нищо не бяха забелязали.

„Ще говорим откровено като тях“ — реши Широков и се обърна към Диени.

— Защо майка ви спря вниманието си специално на мене?

Диени му отговори с такава откровеност, каквато той не очакваше.

— Защото много съм й разказвала за вас. Трябва да се досещате защо.

Широков се смути.

— Какво да ви покажем сега? — дойде му на помощ Гесиян.

— Не зная.

— Може ли да се свържем с някоя станция за времето? — попита Синяев.

— Изобщо не, но за вас може. Включвам дежурната станция на Атили.

„Отвори се прозорец“ към голяма, скромно подредена стая. Няколко кресла и маса. Край стените имаше нещо подобно на шкафове или сандъци, наглед металически. Между тях се виждаха екрани. Синяев не видя нито един уред, нито един апарат, каквито по неговите представи непременно трябваше да има в една такава техническа станция. Обикновена стая с донякъде необичайна мебелировка — и толкова.

В нея видяха двама души. Единият стоеше наведен над масата и разглеждаше нещо като план или схема, другият работеше до шкафовете. Двамата се обърнаха, привлечени от сигнала за повикване, а когато разбраха кой ги вика, се приближиха до екрана.

— Нашите гости искат да се запознаят с вашата работа — каза Линг.

— С удоволствие ще им помогнем — отговори единият.

Те бяха инженери на времето — така се наричаше на Калисто тяхната специалност.

Разговорът продължи дълго, но говореше само Синяев. Широков не зададе нито един въпрос. Той внимателно следеше обясненията и демонстрираното повикване на дъжд, но след няколко часа помоли Синяев да му разкаже какво именно им бяха обяснявали.

Мислите на Пьотър Аркадиевич бяха далече от въпросите за времето.

 

 

Екранът ги пренесе в института по архитектура. Тук те се срещнаха с хората, проектиращи новите градове, които щяха да се появят на нови, сега още пусти места. Показаха им планове, макети, рисунки на сгради.

За Широков и Синяев Атили бе град на дворците, но в сравнение с онова, което щеше да бъде построено, той беше съвсем скромен.

— Защо проектирате предимно разкошни сгради? — попита Синяев. — Струва ми се, че и една по-скромна къща може да задоволи човека. И защо няма две еднакви?

— Всичко, което заобикаля човека, трябва да бъде красиво — отговориха му. — Това прави живота по-приятен. А хората имат различни вкусове. На Калисто още не всичко е красиво. Стремим се да преустроим градовете по нов начин. Колкото животът е по-хубав, толкова повече нарастват изискванията.

— А къде е техният предел?

— Засега не се вижда. Пък и едва ли може да бъде достигнат.

— Покажете ни и някои строежи — помоли Синяев. — Например на жилища.

Гесиян се свърза с дежурния по сектор и поговори с него.

— В Атили сега нищо не се строи — каза той. — Ще трябва да почакате малко. Ще ни свържат със строежа на един нов завод, недалече оттук.

— Защо трябва да чакаме?

— На строителната площадка няма екран. Но ще го монтират много бързо.

— Защо си правят такъв труд? Ние можем да погледаме нещо друго.

— Не е никакъв труд. С радост ще ви доставим това удоволствие. Няма да чакате дълго.

Линг започна да разказва за начините на производство. Разказът му бе толкова интересен, че Широков забрави своите мисли и слушаше тъй внимателно като Синяев, който нямаше причини да се замисля за странични неща.

Според разказа на Линг излизаше, че всичко, което се произвежда на планетата — предмети за бита, транспортни средства, облекло, хранителни продукти, самите машини, — се изработва без участието на човека.

Неволно се създаваше впечатлението, че човекът няма какво да прави на планетата, отдадена във властта на „умните“ машини.

Линг се усмихна, когато Широков гласно изрази тази мисъл.

— За да получите такова впечатление — каза той, — е виновен моят разказ. Аз говоря като инженер. Нищо подобно, разбира се, няма и не може да има. Колкото и могъща да е машинната техника, колкото и да сме автоматизирали производството, човекът е бил, е и ще бъде винаги главна движеща сила на напредъка. Никаква, дори „най-умната“ машина не може да замени творческия разум. Не е възможно да се създаде такова положение, при което човекът да няма какво да работи. Може да се създаде машина или цял завод, който да работи фактически безкрайно, без намесата на човека. Но този завод ще произвежда винаги едно и също. Много непривлекателен ще стане животът, ако всичко, което ви обкръжава, е винаги едно и също. Това няма да е живот. У нас всичко се променя, и то често. Твърде много неща в съвременния бит не ни задоволяват. Машината е помощник — нищо повече.

Не мина и половин час и се раздаде сигналът за повикване. Натиснаха бутончето и пред тях се разкри панорамата на строежа на завода.

Екранът бе монтиран на високо място, откъдето можеше добре да се види почти цялата строителна площ.

Строежът, изглежда, току-що започваше. Още нямаше стени. Надалече се простираха безкрайните линии на положените основи и по тях човек лесно можеше да си представи грандиозността на бъдещото здание.

Стотици машини със съвсем непонятна конструкция се движеха във всички посоки и работеха сякаш самостоятелно. Край тях нямаше нито един човек. Машините пренасяха строителния материал и градяха с него.

Картината се променяше буквално пред очите им. Тук-там вече израстваха стени. До преди малко се виждаше пръстта, но минаха няколко машини и вместо пръст — под от разноцветни плочи.

— Нима на строежа няма никой? — попита Синяев.

— Не зная как е в този случай — отговори Линг. — Обикновено, ако проектът е изработен от човек, тогава той ръководи работата, макар да не е задължително. Ако го е проектирала фитизели^[1], тя наблюдава другите машини.

— Фитизели самостоятелно ли проектира?

— Да, нали това е завод, и то, изглежда, най-обикновен.

— И целият строеж ще бъде завършен без участието на човека?

— Не. Вътрешната уредба и монтирането на механизмите се извършват от хора. Разбира се, с помощта на специални машини. Автоматично се изгражда само зданието. По проекта.

— Но кой следи изпълнението да отговаря на проекта?

— Това прави фитизели. В нея е заложен проектът и тя няма да допусне никакво отклонение. Всички машини — Линг посочи екрана — са подчинени на една и изпълняват нейните указания по-точно и по-добре, отколкото биха могли да правят това хората.

— Те са много разумни — каза Диени. — Добре се разбират помежду си.

— Пълно тържество на кибернетиката — обади се Синяев.

— Непрекъснато ли строят? — попита Широков.

— Разбира се, денонощно. Машините нямат нужда от почивка.