Георгий Мартинов
Калисто (33)

С колективни усилия

Отказът на калистяните да приемат помощта на западните фирми и решението им да поверят съдбата си на Съветския съюз бяха посрещнати от общественото мнение на всички страни по света като нещо закономерно и естествено. Само някои вестници и списания се опитаха да използуват отказа, за да възобновят клеветническата кампания, като отново обвиниха СССР, че иска да монополизира космическия кораб и дори „изразиха подозрението си“, че калистяните са действували „под натиска на русите“ и тяхното решение не е доброволно.

През тези дни вестниците бяха изпъстрени с най-противоречиви заглавия:

„Калистяните — пленници на Съветския съюз!“

Пишеха враждебно настроените журналисти.

„Калистяните — приятели на съветския народ!“

Отговаряха им други и те бяха повечето.

„Отказът на калистяните от помощта на западните фирми — машинация на СССР!“

„Отказът на калистяните от помощта на запада е напълно закономерен! Съветските хора спасиха калистяните, ще спасят и кораба им“

Един влиятелен английски вестник изрази съмнение, разбира се, съвсем предпазливо, че Широков едва ли е превел правилно пред Диегон писмата на западните фирми. На този намек трябваше да се отговори и професор Матисен направи това. И той като Козловски от научна любознателност старателно изучаваше калистянския език и вече доста добре можеше да чете. Не се опитваше дори да говори, защото не можеше да се справи с трудното произношение. Неговото желание беше да прочете калистянските научни книги.

По убеждения шведският биолог не беше комунист, но много ценеше науката на Съветския съюз и не бе негов враг. Възмутен от нелепата измислица, той издигна глас в защита на истината. По негова молба Широков съвсем точно преведе най-сериозните писма, между които и писмото на американския милиардер. Професор Матисен свери преведените писма с оригиналите и ги прочете на Диегон в присъствието на много чуждестранни кореспонденти, пребиваващи в Москва.

— Аз вече казах какво е мнението ми за тези писма — отговори командирът на звездолета. — Съдбата си ние поверихме на страната, близка на нас по дух, и няма да променим решението си. А колкото и да са могъщи, частните предприятия не могат да направят онова, което е по силите на цяла една страна.

Матисен преведе думите му. Бияинин, той също беше тук, ги повтори на завален руски език; всички кореспонденти разбираха руски.

Подробният отчет за тази „пресконференция“ литна по всички краища на света. Вече никой не се съмняваше, че съдържанието на писмата е известно на калистяните и че решението си са взели по своя воля.

Вниманието на читателите от всички страни се съсредоточи върху друг въпрос: ще успее ли техниката на СССР да помогне на калистяните, ще бъде ли разрешена тази извънредно трудна задача?

Десетки най-изтъкнати инженери от чужбина помолиха съветското правителство да им разреши да участвуват в работата. Тяхното предложение бе прието с благодарност. Съветските хора не отстъпваха от взетата веднаж позиция — космическият кораб е гост не само на СССР, а на цялата Земя. Тук, на Земята, той попадна в беда. Дълг на цялото човечество е да помогне на калистяните.

Най-способните инженери от цялата планета се събраха в Уралския металургичен комбинат, на който се падна честта да помогне на калистяните. Всеки ден светът научаваше новините от „полесражението“.

„Битката“ беше тежка. Десетки препятствия преграждаха пътя към победата. Армията от учени, инженери и работници щурмуваше препятствията едно след друго. Техническата и конструкторската мисъл упорито търсеше да открие ново оръжие за тази битка.

„Врагът“ дълго не се предаваше. „Армията“ търпеше поражение. Но отстъпеше ли пред непреодолимата преграда, отново се нахвърляше върху нея от другата й страна. Пред дружния напор на интернационалната армия едно след друго падаха „укрепленията“ на врага.

Врагът беше металът на Калисто. Той още не беше получен, но вече имаше име — „кесинд“ от калистянската дума киясиинд. Никой не се съмняваше, че рано или късно кесиндът ще бъде създаден от хората.

Битката започна от далечните подстъпи към целта.

Първото сражение беше за… тухлите!

Кесиндът притежаваше невероятна мъчнотопимост. За да го получат в течно състояние, трябваше да постигнат температура над единадесет хиляди градуса. Такива доменни пещи не съществуваха. Нещо повече — не съществуваха тухли, които да издържат такова нажежаване. Конструкцията на пещта, базираща се на съвсем нов принцип, даден от калистяните, бе разработена сравнително бързо. Но от какъв материал да построят пещта? Този въпрос дълго време изглеждаше неразрешим.

В случая калистяните с нищо не можеха да помогнат. В тяхната родина материалът за построяване на високотемпературни доменни пещи, по външни белези приличащ на земния кварц, се срещаше в природата. На Земята такъв „кварц“ нямаше, а с какво да го заменят, не знаеха. Десетки лаборатории се трудеха над тази задача. Стотици опити завършваха с несполука. Още в самото начало надвисваше реална заплаха от поражение.

Целият свят затаи дъх. Нито една фирма вече не се осмеляваше да предлага услугите си. Млъкнаха дори вестниците, които злорадо предричаха неуспех на Съветския съюз. Чрез печата и радиото напрежението на борбата се предаде по цялата Земя…

Задачата бе разрешена внезапно и съвсем не оттам, откъдето очакваха.

На десети октомври сутринта академик Неверов както винаги преглеждаше пощата. Той свикна да получава писма от всички краища на света. Напоследък потокът от писма беше необикновено нараснал. Всички искаха да вземат някакво участие в работата.

С привична бързина председателят четеше писмо след писмо и в зависимост от съдържанието ги поставяше в отделни папки. Между последните писма едно беше от Грузия. Пращаше го обикновен работник — стъклодухач в малка фабрика за стъклени изделия.

Академикът го четеше и веждите му все повече се сключваха. После сложи писмото настрана и се замисли.

— Да — произнесе той най-сетне. — Заслужава си да опитаме.

Натисна звънеца.

— Свържете ме по телефона с председателя на Грузинската академия на науките — каза той на влезлия секретар.

След три дни в кабинета на директора на Уралския комбинат влезе възрастен работник. Беше стъклодухачът Серго Ебралидзе. Министерството на Грузинската ССР го изпращаше да бъде в услуга на правителствената комисия за оказване помощ на звездолета от Калисто.

Освен директора в кабинета бяха Миенион, Ниянийнг с постоянно придружаващия ги Лежнев, Смирнов, Манаенко и други инженери. Писмото, получено от председателя на академията, беше на бюрото.

Ебралидзе най-напред се приближи до калистяните и им подаде ръка.

— Мечтаех да ви видя — каза той. — Сбъдна се мечтата ми. Здравейте, другари!

Лежнев преведе думите му.

Калистянските инженери, усмихнати, здраво стиснаха коравата ръка на работника. Те вече бяха свикнали да се ръкуват по земния обичай.

— А сега на работа — каза директорът.

Мина месец и в един от корпусите на комбината вече се издигаше малка, необикновена на вид „доменна пещ“. През прозрачните й стени се виждаха приготвените за топене съставки на бъдещата сплав кесинд.

Пещта беше… стъклена!

В това именно се състоеше идеята, предложена на академик Неверов от грузинския работник. В писмото си той пишеше:

„За построяване на доменни пещи винаги са се използували тухли. Но защо да не се откажем от този общоприет начин? Металът не е нужен в голямо количество. Може да го получите не в доменни пещи, а в стъклени колби. Огнеупорното стъкло е отдавна известно. Използуват го в лабораториите.“

В писмото си той оборваше възражението, че не съществува стъкло, което може да издържи необходимата за кесинда температура.

„Аз съм от стар род стъклодухачи — пишеше Ебралидзе. — Дядо ми и баща ми цял живот са издухвали стъкло. Вече много години работя над рецепта за свръхогнеупорно стъкло. Имам успехи. Исках в скоро време да го подаря на Съветския съюз. Случи се така, че трябва да побързам. Стъклото е нужно на калистяните. Аз се наемам да излея стъкло, което да издържи температура петнадесет хиляди градуса. Колби от такова стъкло могат лесно да се приготвят.“

Ебралидзе устоя на думата си. Неговото стъкло издържа всички пробни изпитания. В специална лаборатория подложиха приготвената от него стъклена пластинка на такова нагряване, каквото не можеше да издържи никое друго стъкло. Пластинката остана цяла. Тя дори не потъмня.

Първата битка можеше да се смята за спечелена.

Отказаха се да получават сплавта в колби. Не беше трудно да се конструира пещ. Конструкцията беше същата като предназначената за построяване на пещ от още несъздадените тухли. Трябваше само малко да я изменят съобразно с новия материал. Стъклените стени за по-голяма якост изляха върху волфрамов скелет. Според пресмятанията стъклото трябваше да предпази волфрама от стопяване.

Втората задача беше да се постигне равномерно нагряване на пещта до температура единадесет хиляди и петстотин градуса. Постигнаха това чрез свръхвисоко напрежение, за получаването на което трябваше да се изработи специален трансформатор.

Пещта монтираха върху гранитна поставка. Изливането на кесинда трябваше да се извърши автоматично, защото беше опасно в този момент да има хора наблизо. За целта конструираха и изработиха специална апаратура.

Към средата на ноември всичко беше готово за изливането на сплавта. Но оттук нататък се явиха нови трудности.

Кесиндът не им беше нужен само като сплав. От него трябваше да изработят апарат за заварка на метала по чертежи, направени на осемдесет трилиона километра от Земята. За обработката на метала бяха необходими и стругове. Такива стругове не съществуваха. Никакъв резец, дори направен от победит, не би могъл да се справи с твърдостта на кесинда.

Професор Смирнов намери изход. По негово предложение решиха да сглобят апарата от кесиндови части, като ги свържат с болтове също от кесинд. Частите и болтовете щяха да излеят във форми, направени от стъклото на Ебралидзе. Сплавта щяха да излеят от пещта направо във формите, които след изстиването й можеха просто да се счупят.

Въпреки че на пръв поглед този начин изглеждаше много лесен, за осъществяването му трябваше да положат огромни усилия. Не всички части можеха да се съединяват с болтове. На много места трябваше да има нарези. Да се получат нарези при отливката, без да се дообработят на струг, изглеждаше невъзможно. Нарези имаше и на самите болтове, и на гайките. Умелите съветски механици, стругари и гравьори обаче се справиха и с тази задача. Стъклените форми за всички части на бъдещия апарат за заварка бяха успешно изготвени. За да може добре да изпълва формите, разтопеният кесинд трябваше да постъпва в тях под значително налягане. За тази цел се наложи да изработят сложни механизми, които в нужния момент да вкарват в пещта сгъстен въздух. Преодоляха и това препятствие.

Но и то не беше последното.

Апаратът работеше по принципа на земните оксижени. Пламъкът се получаваше от газа неол. Съставът му досега не беше известен на Земята. Този газ трябваше да бъде създаден — синтезиран. Както елементите, които влизаха в състава на кесинда, така и елементите на неола се намираха на Земята и бяха добре известни на химиците.

Щастлива случайност ли беше това? Не, то беше закономерно. Цялата вселена се състои от ограничен брой елементи, подредени от великия Менделеев в неговата знаменита таблица. Всички тези елементи по различно време бяха вече открити на Земята, В природата не съществуват елементи, които нямат място в таблицата на Менделеев.

През тези дни мнозина си задаваха въпроса: защо кесиндът и неолът не са били открити от хората преди долитането на калистяните? На този въпрос можеше да се отговори, че макар елементите да не са особено много, съчетанията им са безбройни. Може да се предполага, дори със сигурност да се твърди, че кесиндът и неолът в края на краищата щяха да бъдат открити от земните учени и без помощта на калистяните. (Само че тогава щяха да получат друго име.) Долитането на звездоплавателите помогна по-скоро да се появят в техниката тези нови и много полезни вещества с необикновено широка област на приложение.

„На Калисто няма и не може да бъде създадено нищо, до което рано или късно не би достигнала и нашата земна научно-техническа мисъл — писа по това време в една своя статия академик Неверов. — Науката и техниката на двете планети вървят по един и същ път, но калистяните са ни изпреварили. Това е станало, защото на тяхната планета нищо не възпира буйния разцвет на научната мисъл. Много факти, които научихме от калистяните, показват, че само до преди триста години науката на Калисто е била на едно равнище с науката на Земята. Ала когато калистяните освободили науката от всички вериги на капиталистическото общество — потисничеството, безправието и невежеството сред широките народни маси, — те тръгнали напред с такива бързи темпове, че изпреварили много Земята във всички области на знанието. Естествено и закономерно явление. Докато човечеството не се сплоти в едно дружно трудещо се семейство, науката на Земята няма да може да достигне науката на Калисто. Отделният учен, а капитализмът винаги издига само отделни учени, не може да постигне онова, което за колектива е леснопостижимо. Сам воинът не е воин. Науката на Съветския съюз и на братските ни страни върви по същия път, по който е вървяла науката на Калисто. Калистяните обаче не ги заплашва война — това им дава огромно предимство пред нас.“

Науката и техниката на Земята все пак бяха достатъчно напреднали, за да могат, като имат формулата на неола, да го синтезират, както намериха и начин да получат кесинда.

Докато се строеше „доменната пещ“, Миенион, Ниянийнг, Лежнев и професор Аверин отпътуваха за химическия завод, на който бе възложено да синтезира новия газ, наречен неол.

Ниянийнг даде формулата на неола, а професор Аверин я „преведе“ на земния химически език.

Получаването на неола се оказа сравнително лесно. След няколко предварителни опита той бе получен, произведен в необходимото количество и затворен в стоманени резервоари.

Резервоарите трябваше да бъдат извънредно здрави, защото неолът в последния момент на синтезирането се разширяваше с огромна сила.

Появилото се затруднение преодоляха лесно. Синтезирането на газа не довеждаха докрай, а вкарваха с помпа почти готовия неол в резервоара и там ставаше последната реакция.

Самият неол не гореше. В чисто състояние не се възпламеняваше. Съединен обаче с озон, даваше ослепителен пламък с необикновено висока температура.

Да се приготвят няколко балона чист озон, не беше никак трудно.

След две седмици калистянските инженери и спътниците им се върнаха в комбината.

Първото изливане на кесинда бе определено за първи декември. За тържеството щяха да пристигнат много гости. Естествено калистяните всички до един искаха да присъствуват. Докато се водеше борбата за кесинда, те не напускаха Москва. Тревогата потискаше интереса им към живота на Земята.