Георгий Мартинов
Калисто (57)

На велда

Заредиха се дни на напрегната и трудна работа.

По молба на Широков и Синяев към тях се присъедини и Бияинин и те тримата превеждаха на руски извънредно сложния текст на „посланието от Калисто за Земята“.

Често си спомняха съвещанието на техническата комисия след диверсията на звездолета. Както и тогава, някои фрази трябваше да се превеждат по много сложен начин.

В дома, в който живееха гостите на Калисто, постоянни посетители станаха членовете на експедицията към Слънцето, те с всички сили се стараеха да помогнат на работата.

Една фраза се смяташе за правилно преведена, ако Синяев, който по-добре от Широков се ориентираше в тези въпроси, кажеше, че му е ясна.

— Следвам курс по най-нова ядрена физика — шегуваше се той.

През цялото това време земните хора почти не излизаха на „слънчева“ светлина и домашните им лекари — Гесиян и Сийнг — бяха много доволни от тази допълнителна карантина. Облачността над Атили постепенно намаляваше и към края на работата им небето над града отново беше безоблачно.

— Ако постоянно държим над вас облаците — казваше Гесиян, — никога няма да свикнете с лъчите на Релиос. А вие трябва да се запознаете с цялата Калисто.

— Никакви тревожни симптоми няма — отговаряше му Широков. — Струва ми се, че Релиос е безвреден за нас.

Той премълча, че няколко пъти двамата със Синяев чувствуваха отпадналост — смяташе, че е от преумора след напрегнатата работа. Добре познаваше изострената мнителност на калистянските лекари към тях, беше я изпитал лично след случая с камъка на Кетио.

„Ако им кажа, те току-виж, без да има нужда, ни върнат на Кетио или на Сетито“ — мислеше си той.

Докато работеха над превода, теси-апаратурата от спътника на Калисто всеки ден изпращаше сигнали на Земята. Всички, и земните хора, и калистяните, бяха дълбоко убедени, че думите „Пьотър Широков“ няма да останат незабелязани. Точността на изчисленията и сигурното автоматично насочване на лъча не оставяха място за съмнения.

— Блясванията ще се появят над Москва или пък близо край Москва — казваше Синяев, когато Широков отново започваше да се съмнява. — Между Релиос и Слънцето няма нито една звезда и лъчът не може да се отклони.

— Ами самото Слънце? — питаше Широков.

— Влиянието на гравитационното поле на Слънцето е взето пред вид при изчисленията.

— Но Земята се върти.

— И това е взето пред вид. Теси-лъчът се движи, наистина абсолютно незабележимо дори за най-точните уреди, по посока на въртенето на Земята. Сигналите блясват на едно и също място.

— И ти си уверен, че няма грешка?

— Уверен съм.

— А защо тогава предаваме сигналите на три езика?

— За това настояваха калистяните. Те искат да осигурят успеха си сто на сто. Може лъчът да не е насочен съвсем точно.

— Значи, това все пак е възможно? — разочаровано попита Широков.

— Само разумна предвидливост, не повече.

— А и основния ли текст ще предаваме на три езика?

— Да. По три пъти всяка фраза. На руски, английски и френски.

— Тогава по-добре не на френски, а на латински.

— Ти толкова добре ли го знаеш?

— Не по-зле от руския.

— Какъв си ми умен. — Синяев прекара пръсти по челото на Широков. — Значи, английски и латински. Ти ще превеждаш; това не е трудно, щом вече имаме руския текст. А аз ще го зашифровам на морзовата азбука. Латинските и френските букви са еднакви.

Въпреки всички усилия обаче за петнадесети октомври преводът не беше завършен. Синяев предложи на Зивиен, който ръководеше цялата работа, да отложат предаването на основния текст, като продължат да предават встъпителните думи.

— Ние смятаме, че можем да започнем — отговори Зивиен. — Защо да заставяме хората на Земята да чакат? За тях това навярно ще бъде тежко. Ние ще почнем, а вие продължавайте работата си. Уверен съм, че други затруднения няма да срещнете. В останалата част от текста няма непознати за вас думи.

Така и решиха.

И през ден дежурен звездолет извършваше рейс до спътника на Калисто, като отнасяше там следващата пратка металически пластинки, на които по специална система бяха нанесени знаците, съответствуващи на точките и тиретата от морзовата азбука, написани от Синяев на лист хартия.

Пластинките поставяха в теси-апаратурата, която автоматично изпращаше „телеграмата“ на Земята.

— Можете да предавате по триста знака в минута — каза Синяев на Зивиен. — На Земята има оператори, които могат да приемат текст с такава скорост.

— Това ще облекчи работата — отговори Зивиен. — Но ще бъдат ли използувани там такива оператори?

— Разбира се. Щом думите „Пьотър Широков“ бъдат видени и разбрани. Освен това на Земята могат да снимат блясванията и на кинолента.

Мина още един земен месец и работата по превода беше успешно завършена.

— Сега — каза Широков — няма да имам спокойствие, докато не получим отговор.

— Ще трябва да чакаме една година.

— А може би и по-малко?

— Миенион смята, че дванадесет наши месеца е най-краткият срок.

— Дали сме успели? — тъжно каза Широков.

— Решиха след половин година по наше пресмятане да повторят предаването.

— Колко хубаво ще е да получим думичка поне от Земята.

— Как няма да е хубаво! — каза Синяев.

За него и за Широков неуспехът би бил тежък удар. Колкото и странно да е, но надеждите си за положителен резултат възлагаха на… деликатното и внимателно отношение на калистяните към тях. Те едва ли биха предложили да се направи опитът, ако не бяха сигурни в успеха. Досега всичко доказваше, че калистяните прекрасно разбират психическото състояние на своите гости. А щом калистяните са сигурни… Широков и Синяев вярваха в тяхната техника и в знанията им.

Но все пак оставаше място и за съмнение. Ако техниката на Земята още не е в състояние да достави на Луната всичко, което е необходимо за теси-апаратурата, отговор няма да получат.

Искаше им се да съкратят времето на очакването. В такъв случай нищо не помага тъй сигурно, както напрегнатият труд.

Съставената още на Земята програма за работа бе толкова обширна, че и трите земни години, които Широков и Синяев имаха на разположение, можеше да не им стигнат. Те не бързаха, понеже разбираха, че прибързаността при една такава работа е вредна, но естественото любопитство ги караше през свободното време да продължават теоретичното запознаване с живота и науката на Калисто, започнато още на звездолета. Много четяха, цели часове разговаряха с калистяните, всеки ден гледаха и слушаха предаваните два пъти през деня „новини от планетата“ — своеобразен преглед по екраните, който на Калисто заместваше вестниците. Но всичко това не ги задоволяваше, искаше им се непосредствено да видят всичко.

— Прекарахме на Калисто достатъчно много време — каза Широков на Гесиян. — Струва ми се, че вече трябва да прекратим затворничеството. Дойде време свободно да се запознаем с вашата планета.

— А нима не сте свободни? — учуди се Гесиян.

— Разбира се, че не. Не ни позволявате дори да се разходим из града. Каква свобода е това?

— Чудно ми е, че чувам такива думи от вас. Вие сте лекар. А ние постъпваме така във ваш интерес. Впрочем — добави Гесиян, свивайки рамене — правете каквото искате. Вие бяхте, сте и винаги ще бъдете напълно свободни в своите постъпки.

На Широков се стори, че Гесиян се обиди. Нежно прокара пръсти по челото на калистянина.

— Много искам по-скоро да видя всичко — каза той за извинение. — Тежко е нищо да не правиш.

— Трудно е, разбира се. Но напоследък вие много работихте.

— Разбирам вашите опасения — продължи Широков. — Ще направим опит. Утре сутрин ще ни покажете както трябва Атили. Та ние почти не сме видели града. А после най-старателно ни прегледайте.

— Добре — явно без желание се съгласи Гесиян. — Нека да е утре. Рано или късно това ще трябва да се направи. Но не ви съветвам веднага да започнете разходка пеша. Най-добре е да отлетите някъде с обикновена олита, например на велда. Утре тъкмо има състезание по фетима.

— Какво е то?

— Спортно състезание. Финална среща за първенството на Калисто.

— Чудесно — възкликна Синяев.

Той бе голям запалянко по футбола и в Москва не пропускаше нито един мач. Но той изобщо обичаше спорта, не само футбола.

Калистянската дума „велд“ означаваше открит стадион.

— Защо финалната среща става в Атили? — попита Широков, предчувствувайки какъв ще бъде отговорът. Той знаеше, че градът, в който бяха настанени, съвсем не е от големите.

— Надявахме се, че вие ще поискате да видите срещата — отговори Гесиян точно тъй, както очакваше Широков.

Какво можеше да се каже? Безграничното гостоприемство на калистяните се проявяваше абсолютно във всичко.

— Ами ще има ли места? — попита Синяев. — Велдът навярно ще бъде препълнен.

— Да, тези състезания винаги предизвикват голям интерес. Но за вас…

— Колко места има велдът?

— Не зная точно. Струва ми се, че около двеста хиляди.

— Раздават ли се билети? — Синяев, увлечен, за малко не каза „продават ли се“.

— Не. Няма нужда от никакви билети. Който успее, влиза. Трябва да се обадите на дежурния от първи сектор, че искате да гледате състезанието и той ще каже номера на мястото ви. Когато всички места бъдат ангажирани, приемането на заявки се прекратява.

Синяев погледна Широков. Пьотър Аркадиевич видя в очите на приятеля си лукаво пламъче и разбра мисълта му.

— Такова нещо при тях не може да се случи — каза той на руски.

— Мога да си представя какво би станало, ако администрацията на нашите стадиони въведеше такъв ред — каза Синяев и се разсмя. — Ама че свят! Това е просто зашеметяваща честност.

Както винаги лицето на Гесиян не изрази ни най-малко любопитство. Той слушаше — по-точно не слушаше непонятния му разговор, загледал се през прозореца. Синяев побърза да му обясни защо се смее.

— При системата на заплащане това е още по-непонятно, отколкото ако би се случило при нас — каза калистянинът. — Да идем в голямата стая. Ще попитам дежурния за нашите места.

Дежурният на първи сектор, където навярно се намираше велдът, отговори, без да се замисли и без да погледне в някакъв бележник, че за хората от Земята е запазена кабина номер едно.

— В нея има десет места — предупреди ги той.

— Кого още да поканим? — каза Широков. — Предлагам Сийнг, Миенион и Ниянийнг. Разбира се, вас и Биеси — добави той, обръщайки се към Гесиян.

Синяев се усмихна. Споменатите от приятеля му калистяни и те двамата ставаха всичко седем души. Очевидно Широков смяташе, че присъствието на Диегон се подразбира.

И Гесиян го разбра така.

— С Диегон, сина му и Диени ставаме тъкмо десет души — каза той. — Не се съмнявам, че всички с удоволствие ще ви придружат.

На другата сутрин Синяев се събуди рано и разбуди Широков. Предстоящото състезание, първото, което щяха да видят на Калисто, където спортът беше широко разпространен, извънредно много го интересуваше.

Той знаеше, че калистяните нямат нищо подобно на футбола, но Гесиян каза, че срещата по фетима е за първенството на цялата планета и това бе достатъчно, за да пробуди у него запалянковеца.

По навик Синяев най-напред попита какво ще бъде времето: „Ами ако вали дъжд?“

Широков пренебрежително махна с ръка.

— Има да чакаш! — каза той. — Прелестта на ненадейния летен дъжд! Веселият писък на девойките, застигнати от дъжда и тичащи към първото изпречило им се прикритие! Много ти се иска! Те определят времето също така, както ние разписанието на влаковете.

Синяев натисна бутончето и „отвори“ прозорците. Небето беше съвсем безоблачно.

Изкъпаха се в басейна, облякоха се, закусиха, разположиха се в „голямата“ стая, както я нарече вчера Гесиян, и зачакаха да долетят приятелите им.

Синяев всяка минута поглеждаше часовника си.

— Да не закъснеем!

Мачът по фетима трябваше да започне точно по пладне.

Калистяните дойдоха всички заедно с една голяма олита, необичайно обагрена в бледорозово.

— Вие твърдо ли сте решили да направите опита? — попита Сийнг. — Не забравяйте, че сега е най-горещото време на деня.

— Искаме да видим фетимата — каза Синяев.

— Състезанията може да се гледат и на екрана. Поне до велда отлетете с вашата олита.

— Недейте така, Сийнг! — каза Широков. — Вече шестдесет дни сме на Калисто и е време да бъдем наясно. Всяка предпазливост трябва да има граница. Нали решихме, няма какво да говорим повече!

— Не е ли вече време? — попита Синяев. — Да не закъснеем.

Той не искаше да мисли за нищо друго освен за мача.

— Ами знаете ли в какво се състои играта? — попита го Диени.

Тя беше пак с бяла къса рокля без ръкави.

— Не зная — отговори Синяев. — Но и вие не ми казвайте. Искам сам да разбера.

Случайно или нарочно, но Широков седна до Диени в мекото „стъклено“ кресло на олитата. Системата на управляване тук беше същата като на тяхната въздушна лодка. Виег Диегон управляваше олитата.

Лъчите на Релиос свободно проникваха през прозрачния похлупак, който не намаляваше силата им. Беше повече от горещо. Широков и Синяев покриха главите си с носните кърпи. Макар че от Земята бяха взели бели шапки, каквито обикновено се носят в южните курорти, нито единият, нито другият искаше да си сложи шапката. Твърде нелепо щяха да изглеждат те на Калисто, където не се носеха никакви шапки.

Още не бяха прелетели и половината път, когато Широков почувствува отпадналост. От време на време сякаш мъгла забулваше съзнанието му, сърцето му започваше да тупти неравномерно. Нежният глас на Диени звучеше в тези мигове сякаш отдалече. Но той мълчеше, защото добре знаеше, че ако каже за състоянието си, Гесиян веднага ще го върне вкъщи. Синяев, разбира се, ще тръгне с него и ще се лиши от удоволствието. Така отдавна той не беше гледал спортно състезание, а толкова ги обичаше!

„Ще ми мине — мислеше си Широков. — Просто отдавна не съм бил на слънце.“

Олитата излезе извън града. Наоколо се простираше оранжева равнина. В далечината се показаха многобройни здания, разделени, както навсякъде, от жълтите петна на градините.

— Това е Геня — каза Диени, — спортното предградие на Атили. Аз много добре го познавам. Живях тук почти цяла година, когато се увличах по спорта.

— Какъв? — попита Широков. — Навярно гимнастика?

— Познахте. Но големи успехи не постигнах. Попречи ми моето увлечение в звездоплаването, а имах големи заложби.

Широков нито за секунда не си помисли, че Диени се хвали.

Въздухът пъстрееше от най-разноцветни олити с всякакви размери. Хиляди калистяни летяха с крила.

Олитата им кацна на обширен площад, вече изпълнен от десетки хиляди олити. Тълпи калистяни с разноцветни дрехи отиваха към велда. Въздухът кънтеше от гласове.

Диегон колебливо поклати глава и каза на сина си, който се готвеше да вдигне похлупака на олитата, за да излязат.

— Не беше ли по-добре да кацнем на самия велд? Ами да! — отговори той на недоумяващия поглед на Виег. — За такъв изключителен случай е позволено. А после вие ще се върнете тук и пешком ще се присъедините към нас. За тях — той посочи с очи Широков и Синяев — не е добре да вървят така бавно под лъчите на Релиос.

Намиращите се наблизо калистяни обаче вече бяха познали гостите на Калисто. Новината за тяхното долитане на велда мигновено се разпръсна сред тълпата. Движението към стадиона се прекрати и хиляди лица се обърнаха към тях.

— Закъсняхме! — каза Диегон. — Сега ще трябва да излезем тук.

Опасенията му се оказаха напразни. Когато излязоха от олитата, тълпата се раздели на две и се образува широка пътека към един от входовете на зданието.

Когато ставаше от креслото, Широков усети силно сърцебиене. Бе принуден да остане на мястото си няколко мига, хванал се за облегалото. Другарите му нищо не забелязаха и навярно помислиха, че просто иска да излезе последен. Пристъпът бе кратък и мина така внезапно, както и дойде. Широков излезе от олитата, разтревожен вече не на шега.

Калистяните приветствуваха хората от Земята, махайки с ръце, вдигнати над главата. Не се чуха никакви възгласи, тъй обикновени при подобни случаи на Земята. Между двете стени от калистяни те влязоха в зданието без каквото и да било затруднение.

— Докато сте летели към Слънцето, вие сте отвикнали от нас — пошегува се Диени над Диегон.

— Изглежда, че е така — усмихна се той.

Външният вид на велда край Атили приличаше на ленинградския стадион „Киров“. И тук имаше широки, украсени със статуи стълби, които водеха към горните входове. Приликата се допълваше от полегатите пътеки и многобройните лехи с цветя. Но общата архитектура на сградата бе съвсем друга.

Диегон и спътниците му влязоха през долния вход и се озоваха в дълъг коридор, които навярно заобикаляше целия стадион. Имаше много врати с номера на тях също като в театралните коридори.

Диегон отвори вратата с номер едно и те влязоха в кабината. Тя беше колкото голяма ложа в театър, открита отпред и отгоре. Само върху задната й част бе направен навес.

Велдът бе почти пълен. Той представляваше колосален спортен комплекс с губещи се далеко нагоре сектори за зрителите, по-стръмни от земните стадиони. Кабините като тази, в която се намираха, заемаха партера. Другите места бяха съвсем открити и облени от ослепителната светлина на Релиос. Те пъстрееха с всички цветове на дъгата и с линиите на черните лица над разноцветните костюми.

— За кого са предназначени тези кабини? — попита Синяев.

— За онези, които по някакви причини не могат да седят на откритите места — отговори Сийнг. — Например за болни.

— Значи, за да се ползуват от тези места, трябва свидетелство от лекар.

— Не, защо? Онзи, който е неразположен, моли да му се запази място в кабина — не разбра въпроса му Сийнг. — Ако има нужда от лекар, човек си седи вкъщи.

Широков седна почти до задната стена, под сянката на навеса. Но и оттук целият велд се виждаше като на длан.

Той приличаше на земните стадиони, но нито за минута не можеше да се забрави, че не е строен на Земята. Всичко беше съвсем друго, всичко носеше отпечатък на чужда за земните хора архитектура. Велдът не беше построен нито от камък, нито от метал, нито от дърво, нито от пластмаса. А бе пак от онзи чуден материал, който изглеждаше прозрачен и блестящ, но не е прозрачен, нито матов. Никъде нямаше слънчеви отблясъци, ярката светлина на Релиос не се отразяваше нито от гладките степи, нито от полираните панели, които сякаш поглъщаха лъчите му в прозрачната си дълбочина. Неволно ти се струваше, че всичко наоколо трябва да бъде нажежено, но стените и преградите бяха хладни при пипане.

Велдът имаше овална форма. Заобикаляше го навярно лекоатлетическа писта, странно бяла на цвят, сякаш постлана с трамбован сняг. В средата беше игрището, но то не беше правоъгълно, а елипсовидно, обрасло с яркооранжева трева.

Не се наложи да чакат дълго.

Раздаде се звънлив удар, който проехтя три пъти.

От четирите страни на игрището изтичаха отборите. Младежи и девойки. Групите бяха големи, във всяка имаше около тридесет души, облечени в плътно прилепнали по тялото костюми — бели, зелени, розови и светлосини. Всяка група изнесе по четири съответно оцветени големи обръча. Събраха се на средата, размениха обръчите си и се пръснаха по края на тревната площ.

Широков видя как излязоха отборите, успя да ги разгледа, но внезапно почувствува, че от сърцето към главата му нахлу студена вълна. Стадионът потъмня пред очите му и някак странно се люшна.

Спътниците му, които седяха пред него, се превърнаха в мъгливи петна…