Георгий Мартинов
Калисто (56)

„Ще говорим със Земята“

Синяев се върна едва на следващия ден привечер. Цялото време, докато той отсъствуваше, Широков прекара в семейството на Диегон. Не му се искаше да се връща сам в огромния празен дом. Едва сега Пьотър Аркадиевич разбра какво е станал за него земният му другар. С ужас си спомняше своето намерение да лети на Калисто без спътник, без приятел, с когото да споделя всичко — мисли, чувства и усилващата се тъга по родината.

През дългите години на полета те се бяха слели в едно същество, разбираха се без думи. За всеки от тях дори самото присъствие на другия бе огромно облекчение. Тук, на Калисто, всичко им бе чуждо — и слънцето, и природата, и хората, даже и въздухът, който дишаха. Никога нито един човек не беше се откъсвал от родината така безнадеждно далече. Но трябваше Синяев да се отдели за малко, та Широков да разбере колко е трудно без близък човек.

„Вие ще имате другар, с когото по-леко ще понасяте дългата раздяла със Земята. Каквото и да говорим, ала не е лесно. Двама ще ви бъде по-леко.“ Колко често Широков си спомняше през тези два дни мъдрите думи на Щерн! Старият учен по-добре от него разбираше тежестта на задачата, с която се бе наел. И колко прав беше!

Диегон, синът му и Диени като най-близки роднини обкръжаваха с внимание Широков. Вниманието им не се натрапваше, но се проявяваше във всяка дреболия. Всичко, което му беше необходимо, изникваше като от само себе си. Калистяните безпогрешно отгатваха и най-малките оттенъци в настроението му. Тяхната изтънчена чувствителност, развила се през вековете на истинско човешко общество, изпъкна пред Широков особено релефно. Той обичаше това семейство — то му беше близко и мило, но други калистяни, кой знае защо, не искаше да вижда. И дори това непонятно за него самия психическо състояние беше отгатнато по най-чуден начин. През тези два дни никой не посети дома на Диегон. Гесиян и Сийнг веднага след отлитането на Синяев изчезнаха някъде и не се вестяваха. Широков знаеше, че те с удоволствие ще дойдат, ако ги повика, но не му се искаше да прави това. Бе благодарен, че го оставиха сам. Диегонови не му пречеха.

Понякога Широков се ядосваше на приятеля си. Нима е толкова зает, че не може да намери време да му се обади по екрана, поне само за да му каже кога мисли да се върне? Или той не изпитва чувства като неговите? Не му е домъчняло и изобщо е забравил за съществуването му?

В един такъв момент той отиде при Рийг Диегон.

— Вашият приятел без съмнение е много зает — каза доскорошният командир на звездолета. — Повикването на Зивиен означава, че въпросът е за нещо важно, извънредно важно. Защо не отидохте с него?

— Защото Зивиен не изрази такова желание — отговори Широков, повтаряйки фразата, която често чуваше от калистяните.

— Скучно ли ви е при нас?

— Не. Но…

— Разбирам ви. Диегон нежно прекара пръсти по челото и косите на Широков. — Това е реакция. Твърде много впечатления получихте през последните дни. Организмът ви, имам пред вид нервната система, инстинктивно се стреми към почивка. Ако искате, можем да ви дадем сънотворно, докато Георгий се върне.

— Не, няма нужда. Към това средство може би ще трябва да прибегнем и двамата, но не сега. Защо не виждам жена ви и другите ви деца? — попита той, за да промени темата на разговора. — Помня, казвахте, че имате шест деца.

— Аз се видях с тях — отговори Диегон. — А не идват тук по същата причина, по която никой не идва, докато вие не пожелаете това.

— Обаче синът ви — Виег…

— Прав сте. Но ние смятахме, че бащата на Диени за вас е повече от другите.

Широков усети, че се изчервява. Само това липсваше! Нима Диегон намеква за чувството, което с всеки изминат ден все по-силно изпитваше в душата си? Мъчеше се да го потисне, но то ставаше все по-властно, може би именно защото той се бореше с него. Но как другояче можеха да се тълкуват тези думи?…

Широков мълчеше, тъй като не знаеше какво да отговори. Диегон му се притече на помощ.

— Дълго време прекарахте с моята внучка. Свикнали сте с нея почти както с нас. Мислехме, че вие и Георгий сте я обикнали. Нима сме сбъркали?

На Широков се стори, че Диегон нарочно подчерта думите: „вие и Георгий“.

— О, не! — отговори той. — Не сте сбъркали. Как ще сбъркате. Нима може някой да не обикне Диени?

Диегон се усмихна. Но усмивката почти тутакси изчезна от лицето му. Тихо, сякаш сам на себе си, той каза:

— Човек от Земята и човек от Калисто. Външно имат много общи неща. Но душевният строй…

Широков излезе от стаята му съвсем объркан. Нямаше никакво съмнение — Диегон се е досетил за всичко. Той мисли за евентуалния брак (Широков трепна при тази дума) между внучката му и него — човека от Земята. И мисли за това като учен, разглеждайки въпроса като научна физиологична проблема.

„Но защо му е хрумнала тази мисъл? — питаше се Широков. — Нима тя е могла да възникне, без Диени да е давала някакъв повод?“

Той обаче в нищо не можеше да намери потвърждение. Диени се отнасяше към него и Синяев съвсем еднакво. Но нали тогава, на Кетио, тя целуна ръката му!…

Думите на Диегон окончателно отвориха очите на Широков. Да, той обича Диени. За какво? Някой някога могъл ли е да отговори на този въпрос! Просто, защото тя е Диени и както му се струваше, най-хубавата девойка в цялата вселена.

Този разговор, едновременно приятен и неприятен за Широков, стана вечерта на първия ден от отсъствието на Синяев.

Пьотър Аркадиевич не спа добре през нощта. Мислеше си за своята първа любов там, на Земята, и сравняваше двете чувства — тогавашното и сегашното.

За какво бе обикнал Лена? Казват, че са нужни общи вкусове, интереси, стремежи. Имаха ли ги с Лена? Не, като че ли ги нямаха. А любов имаше.

Той и Диени безспорно имат едно нещо общо — стремежа към други светове. На Кетио му беше разказвала за живота си, за мечтите си да види човек от друга планета. Сега тя мечтаеше да види Земята.

Не беше ли предизвикало това първия порив? Не! Сега ясно разбираше, че я обикна още щом я срещна първия път, на Сетито.

От какво възниква това всемогъщо чувство — двигателят на Живота? Вечна и никога напълно неразгадана тайна на природата!

Широков вече не беше младеж. Той напусна родината двадесет и седем годишен. Според времето, изтекло на Земята, сега той трябваше да е на тридесет и осем. Но законите на субсветлинните скорости го бяха „подмладили“ почти с осем години. Беше тридесетгодишен мъж.

„Не е ли твърде голяма разликата? — мислеше си Широков. — Диени по земно пресмятане няма повече от деветнадесет, най-много двадесет години. А какво ли имаше пред вид Диегон, като говореше за разликата в душевното устройство? Калистяните гледат на брака само като на средство за продължаване живота на планетата. Очевидно Диегон е имал това пред вид.“

В края на краищата той съвсем се обърка в мислите и колебанията си. Като засипваше, реши, че още утре ще говори с Диегон направо и откровено. Простата мисъл, че ще е много по-добре да поговори със самата Диени, кой знае защо, не му дойде на ум.

Но и през целия следващ ден не изпълни намерението си. Причината, разбира се, дойде от само себе си: „Може всичко това да е плод на въображението ми? С какви очи ще ме погледне Диегон, ако аз му изтърся такава несериозна новина?“

И чак до вечерта, когато най-сетне Синяев се върна, Широков старателно избягваше компанията на Диени, като сега вече се преструваше, че търси усамотение. Страх го бе да срещне изпитателния поглед на Диегон или на сина му. И с още по-голямо нетърпение очакваше Синяев, за да напусне с него този дом, пребиваването му в който толкова се усложни.

Синяев долетя, когато бяха седнали да вечерят. С него дойдоха Биеси и Аин Зивиен.

Георгий Николаевич влезе в стаята радостно развълнуван и се хвърли на врата на Широков. Така силно го прегърна, че Пьотър Аркадиевич веднага разбра — и този път мислите и чувствата им са били еднакви.

— Да знаеш какво научих! — каза Синяев на руски. — Скоро ще разговаряме със Земята.

— Как така ще разговаряме?

— По телеграф.

Широков помисли, че приятелят му се е побъркал.

— По какъв телеграф? Я си помисли какво казваш! Възможно ли е такова нещо?

— Там е работата, че е възможно. — Синяев весело се засмя. — Не вярваш ли? Питай Зивиен. — Той се обърна към калистяните и продължи вече на техния език: — Моят приятел не ми вярва. Кажете му, че говоря самата истина.

Зивиен погледна Широков и съвсем сериозно каза:

— Ако става дума за свръзката със Земята, Синяев казва истината. С негова помощ ние се убедихме, че можем да осъществим тази идея. И за наше, и за ваше щастие той е опитен астроном. Ако с вас бе човек с друга специалност, нищо нямаше да излезе. Но за да успеем, е нужно много труд. Вие готов ли сте?

— Щом се отнася за свръзка със Земята, за която няма да са потребни дълги години…

— Нито дори минута — вметна Синяев.

— … разбира се, че съм готов на всичко за нейното осъществяване.

— Ти знаеш ли морзовата азбука? — попита Синяев.

— Не, никак.

— Така и предполагахме. Но все в някоя от книгите, които донесохме от Земята, ще я намерим. Иначе нищо няма да излезе.

— Но обясни ми най-сетне в какво се състои работата! Защо ме измъчваш? — помоли Широков.

— Лесно е да се каже „обясни ми“. И аз едва го разбрах, и то съвсем не всичко. Но това е дълъг разговор. Хайде да се прибираме.

Широков бе свикнал да чете мислите на Синяев. Разбра, че Георгий, кой знае защо, не иска да говори пред калистяните.

— Да се прибираме — каза той, ставайки.

Както винаги, никой не се опита да ги убеждава да останат, щом са пожелали да си отиват.

— Разрешете ми утре сутринта да ви посетя — помоли Зивиен. — Трябва да уговорим всичко подробно.

— Разбира се — отвърна Синяев. — Ако искате, елате да пренощувате у нас — с леко запъване, което само Широков забеляза, добави той.

— Не, аз ще остана тук. Да разкажа всичко на Диегон.

— Вие отдавна ли се познавате? — попита Широков, като искаше да си изясни какви са отношенията между Зивиен и семейството на неговия стар приятел. Той забеляза, че те се поздравиха, сякаш се бяха видели вчера.

— Познавам Диегон така, както го познават и всички калистяни — отговори Зивиен. — Но се виждаме за първи път.

Виег Диегон поиска да ги придружи.

— Ще ви бъдем много благодарни — отвърна Широков. — Сам исках да ви помоля.

Сбогуваха се и излязоха на терасата. Биеси седна в олитата на Диегон и отлетя у дома си. Виег Диегон щеше да се върне с олитата на Сийнг, която беше останала на терасата в дома на Широков и Синяев.

Мръкваше се и багрите на дърветата в градината загубиха яркостта си. Небето както и преди бе покрито с облаци, времето през тези дни не се променяше. Калистяните продължаваха да пазят гостите си от преките лъчи на Релиос. Изкуствено образуваната облачност беше достатъчно плътна, но дъжд не валеше.

— В Атили дъжд не е нужен — бе отговорил Диегон на въпроса на Широков. — Атмосферната влага се насочва за поливане на полетата и горите.

Олитата, управлявана от Виег Диегон, бързо ги отнесе в дома им. Калистянинът попита дали се нуждаят от нещо и като получи отрицателен отговор, се сбогува и отлетя обратно.

— Най-после! — облекчено въздъхна Синяев. — Уморих се в тяхната компания.

— И аз — не съвсем искрено каза Широков.

Щом напуснаха дома на Диегон, образът на Диени отново изпълни съзнанието му. „Ех, че магия!“ — помисли си той.

Стаята се освети, щом влязоха в нея. Светлината не блесна изведнаж, а постепенно, без да ги заслепява с внезапна яркост. Но източникът й никъде не се виждаше.

— А как ще я загасим? — попита Синяев.

— Има специални бутончета. Ти ще вечеряш ли?

— Не. Прехраниха ме през тези два дни. Гледаха ме като писано яйце.

— Къде беше?

— В теси-секцията. Ти вече знаеш. А нощувах у Зивиен.

— Хайде, разказвай!

— Много бих искал първо да се изкъпя в басейна.

— Ти да не би нарочно да изпитваш търпението ми? — засмя се Широков. — Е, добре, да идем!

След къпането се разположиха на един от диваните в голямата зала.

— Откъде да започна? — попита Синяев.

— От началото — пошегува се Широков. — Истина ли е, че ще можем да говорим със Земята? Все още не ми се вярва.

— Ах, Петя! — каза Синяев. — Това е така прекрасно, така радостно! Помисли си само! Скоро ще научим какво става там, ще научим как са нашите близки и приятели. Всичко!

— Разправяй по-скоро!

— Почакай, не е толкова просто. Не исках да говоря пред Диегон, защото мога само на руски. Старецът достатъчно добре разбира. Да знаеш как ми дотегна да се чувствувам глупак пред тях.

— Но защо говориш така! Те са по-напреднали, но разликата не е чак толкова голяма.

— През тези два дни бях буквално глупак. Изобщо не разбрах кое е основата на всичко това. Но аз откровено им признах и ги уверих, че учените на Земята ще се ориентират. Как мислиш?

— Ти забравяш, че аз още нищо не зная — усмихна се Широков. — Но на Земята непременно ще се ориентират, каквото и да е то.

— Нали видя олитата на острова?

— Да, разбира се!

— Калистяните са разкрили тайната на притеглянето. Не само са я разкрили, но са се научили и да я управляват. Олитата и звездолетът на Гесиян се държат във въздуха, защото между тях и планетата са отслабени нишките на притеглянето. Тези нишки могат да се усилват или отслабват по желание. Не е ли чудесно?

— Чудесно е. Но разказвай същината.

— Слушай една лекция. Наистина лекторът зле познава материала, върху който говори, но…

— Стига предисловия. Какво става с тебе днес?

— И аз не зная. Потресен съм от всичко, което чух и видях. — Синяев потърка слепоочията си. — И така, калистяните определят силата на притеглянето с думата „нишка“. Нишките на притеглянето пронизват цялата вселена. Те съществуват между всички тела, но с увеличаване на разстоянието отслабват. Между Земята и Калисто също ги има. Подчертавам, не само между Релиос и Слънцето, но и между Земята и Калисто. Двете планети, макар и много слабо, но се притеглят. Между тях постоянно са опънати нишки.

— Теси? — досети се Широков.

— Не съвсем точно, но в общи черти е така. Теси не е самата нишка, а само нейна съставна част, частица от ядрото на атома. Ядрата пулсират, като отделят теси, които мигновено пронизват цялата вселена и щом срещнат други, излизащи от друго тяло, те се съединяват с тях и образуват нишка. Така възниква гравитационното поле. Тук, доколкото разбрах, действува законът за привличането на противоположните знаци. Вече ти казах, че не разбрах добре обясненията им.

— Достатъчно — каза Широков. — Повече не ни е и нужно. Не сме физици. Значи, тесите летят по-бързо от светлината?

— Не, това е съвсем друго. Представи си много дълга връв, лека и идеално здрава. Ако дръпнеш единия й край, то дръпването мигновено ще се усети и на другия край, колкото и дълга да е връвта. Или друг пример: хора са наредени във верига един зад друг. Чува се команда и цялата верига едновременно прави крачка напред. Колкото и да е дълга веригата, първият и последният ще пристъпят напред в един и същ момент. Това е, по-ясно не мога да ти обясня — добави Синяев, като разпери ръце. — В този въпрос се ориентират малцина калистяни.

— Разбирам го, но смътно — каза Широков и двамата се разсмяха.

— Там е бедата, че го разбираме смътно. Но на Земята ще го разберат по-ясно. Важното е, че тесите свързват всички тела във вселената с нишките на притеглянето, както и да става то. И че съществува нишка, по-точно безброй нишки между Земята и Калисто. А калистяните могат да усилят или отслабят тези нишки. Могат, тъй да се каже, да дръпнат връвта или да дадат команда на веригата.

— Мисля, че се досещам — каза Широков.

— Недей мисли така. И аз отначало смятах, че съм се досетил. Слушай нататък. Сега започва най-трудното. Аз ги попитах: щом като можете произволно да отслабвате нишките на притеглянето, значи, възможно е и напълно да се унищожи притеглянето между Земята и Калисто? Зивиен ми отговори: „Не. Теоретично е възможно, но на практика — не. За тази цел би била нужна толкова енергия, колкото се съдържа в маса, много милиони пъти по-голяма от масата на Релиос. Да се управлява силата на притеглянето, може само в неголеми мащаби. Относително, разбира се. В нашия случай във властта на калистяните е само тясно, почти нереално снопче нишка между Земята и Калисто. Най-тънък теси-лъч. Но той може да се използува като проводник.“

— Нищо не разбирам.

— На, виждаш ли! А казваше „досещам се“. Като всички частици на атома, тесите също имат противоположно заредена частица — антитеси. Съприкосновението на тесите и антитесите предизвиква анихилация. Сега си представи, че изпращаме в пространството два лъча — лъч теси и лъч антитеси — под ъгъл един към друг. На едно определено място те ще се срещнат. И веднага ще се получи анихилация, блясък, светлина. Може да се пресметне така, че това блясване да стане близо до Земята, в атмосферата й.

— Почакай! Преди да достигне Земята, антилъчът ще измине огромно разстояние. Той веднага ще се сблъска с положителни частици. И ще стане анихилация…

— Точно така — прекъсна го Синяев. — И аз веднага попитах същото. Оказа се, че няма да се случи нищо подобно. Теси-лъчите няма да се насочат под ъгъл, те ще тръгнат паралелно. Това е само схема, нагледен пример. Калистяните са намерили друг начин. Научили са се да създават античастици от положителните частици; такива са и тесите. Чрез спомагателен лъч. Тук вече започват такива дебри, че и при най-голямо желание не мога нищо да разбера и да ти обясня. Интересно е, че Зивиен каза същото, което пише Ленин: „Атомът е неизчерпаем.“ И ето те са открили частици, които пренасят теси-частиците на каквото пожелаеш разстояние. И чрез тези частици (впрочем те дори нямат още название, толкова са нови) на границите на йонизирания слой на планетата възникват антитеси, става анихилация — блясване. То може да бъде по-силно или по-слабо — по желание.

— И тези блясвания могат да се виждат и да се четат като телеграфна лента?

— Сега вече се досети. Кратките и дългите блясвания ще се появят по небето на Земята в същия момент, когато бъдат изпратени от Калисто — по-точно от една от „луните“ й. Нали и Калисто има йонизиран слой. Апаратурата за изпращане на сигнали към Земята вече е готова — неочаквано съобщи Синяев.

— Готова?

— Да, на луната на Калисто. Те пристъпили към работа веднага щом научили за нас и това, че съм астроном. Докато сме били на Кетио, те работели за нас. Ето защо ме извикаха още първия ден.

— Не разбирам защо им трябва земен астроном.

— Абсолютно необходим е.

— Заради разстоянията ли?

— Именно. Калистянските телескопи са основани на друг принцип, не са като нашите, но и с тях не може да се види Земята от такова разстояние. Знаеш ли, че дори радиусът на земната орбита се вижда от Калисто под ъгъл триста седемдесет и пет хилядни от ъгловата секунда?

— Досега не знаех — усмихна се Широков. — Но сега вече зная.

— А пък диаметърът на Земята се вижда под толкова малък ъгъл, че ти е трудно дори да си го представиш. От порядъка на три стохилядни от ъгловата секунда. Калистяните и понятие нямат къде, в каква точка спрямо Слънцето се намира сега Земята. А теси-лъчите трябва да се насочат точно към нея. Лесно е да се сбърка и да се използува нишката на притегляне между Калисто и друга някоя планета от слънчевата система, дори Луната.

— Много убедително — каза Широков. — Оставам с впечатлението, че тая работа е безнадеждна.

— Трудна е, но не е безнадеждна. С най-новите уреди на калистянските астрономи се вижда Юпитер. Ще повярваш ли? Когато се убедих, че виждам именно него съвсем близо до Слънцето, изпитах такова чувство, сякаш виждах Земята. Странно, нали?

— Съвсем не. Напълно естествено е.

— Това коренно променя работата. Щом се вижда Юпитер, лесно е да се изчисли местонахождението на Земята. Изчислителните машини на калистяните са много точни и много просто устроени. Но калистяните сами нищо не могат да направят. Трябва добре да се знаят всички елементи от орбитите на Земята и Юпитер.

— И вие имате намерение с един почти неосезаем лъч от разстояние осемдесет трилиона километра да улучите точно Земята?

— Да, представи си. Апаратурата дава тази възможност. Теси-лъчът може да се насочи с точност до една двумилионна от ъгловата секунда.

— Какво представлява апаратурата?

— Не съм я видял, тя е на един от спътниците на Калисто. Но ми показваха чертежите. Много сложно нещо. Може би два пъти по-голяма от тази къща. Калистяните твърдят, че като получат всички данни, ще пратят теси-лъча едва ли не точно в Москва.

— Значи, картината е такава — след като мисли няколко минути, каза Широков. — Теси-лъчът, съпроводен от спомагателния лъч, достига Земята и на небето се появяват кратки и дълги блясвания. Точки и тирета. По морзовата азбука хората ще прочетат съобщението от Калисто. Да предполагаме, че небето ще е безоблачно и че ще обърнат внимание на блясванията. А после какво? Ти каза, че ще можем да разговаряме със Земята.

— Да. И това наистина е така. Калистяните ще предадат всичко, каквото трябва, та на Земята да научат устройството на апаратурата и принципите, на които тя е основана. Там ще построят такава апаратура и ще отговорят. Разбира се, възможно е да има облачност. Но ние решихме цял месец да изпращаме само две думи: „Пьотър Широков“. На едно и също място. Не е възможно цял месец нито веднаж да не се проясни. У нас в СССР сега е есен, септември е. Обикновено по това време небето е безоблачно. А когато те разберат, че това са сигнали от Калисто, облачността вече няма да пречи. Ще използуват самолети. А след месец ние ще започнем да предаваме принципите на работа на теси-апаратурата.

— Но нали дори за калистянските учени тези принципи са новост?

— Да се открие нещо, е трудно, а да се обясни вече откритото, е много лесно.

— А къде ще поставят теси-апаратурата? Ти каза, че на планета, която има йонизиран слой, няма да може да работи.

— На Луната.

— Какво?

— Ами да! На Луната. Нима ти не вярваш, че хората вече са достигнали Луната? Особено след онова, което са научили от калистяните. Аз съм уверен, че откакто сме напуснали Земята, звездоплаването е направило рязък скок напред.

— Ами ако не е?

— Не е възможно. Дори калистяните са уверени в това.

Широков недоверчиво поклати глава.

— Твърде много „ако“ каза той. — Шансовете да получим отговор според мен са съвсем малки. Но както и да е! Да се изпрати съобщение — и това е много нещо.

— Отговор ще получим — уверено каза Синяев. — Непременно ще получим. Аз твърдо вярвам в силата на техниката на нашата Земя. Там ще направят всичко, за да ни отговорят. Знаеш ли какво каза Миенион?

— Той беше ли там?

— Да, повикаха го. Направо заяви, че като има пред вид какъв е развоят на техниката на Земята, отговорът ще дойде след една година.

— Каква година: земна или калистянска?

— Земна. Работата е там, че апаратурата е много проста, щом се знае на какъв принцип е основана. Миенион дава срок една година, защото трябва да се строи не на Земята, а на Луната. Странно! Миенион и другите калистяни вярват, а ти се съмняваш.

Широков поривисто прегърна другаря си.

— Аз не се съмнявам, а се страхувам да вярвам. Това е повече от прекрасно! Ами морзова азбука?

— Уверен съм, че я имаме. Сигурно ще я намерим в някоя от книгите по радиотехника или за начините за свръзка на Земята. Струва ми се дори, че я виждах, когато се занимавахме с преводите.

— Трябва колкото се може по-скоро да се убедим — нетърпеливо каза Широков. — Впрочем къде е багажът ни? Нима е все още на кораба?

— Едва ли. През тези два дни сигурно са го пренесли тук.

Синяев излезе прав. Всички вещи, които бяха донесени от Земята, се оказаха в стаята до спалнята. Сандъците, куфарите, пакетите бяха старателно подредени в ъгъла.

— Ти нали си бил тук? — рече Синяев. — Как не знаеш, че вещите ни са донесени?

— Аз не съм напускал дома на Диегон. И никой не ми е казвал. Пък и защо? Къщата не е заключена.

Не си легнаха да спят, докато не намериха необходимата книга, каквато, разбира се, имаше в старателно подбраната библиотека. Нали библиотеката беше съставена да запознае калистяните с всички страни от живота на Земята.

— Страшно ми става, като си помисля, че можеше да я няма — каза Широков, като нежно поглади с ръка безценната страница.