Георгий Мартинов
Калисто (3)

Пристигайте веднага!

— Сигурно нашият старец се е влюбил — каза шепнешком младият лаборант на девойката, която седеше до него. Тя се засмя, но като забеляза, че професорът ги погледна, бързо се наведе над микроскопа.

Този ден Куприянов наистина беше много разсеян. Често отговаряше не на място и забрави да провери важен за него резултат от един анализ, докато не го подсетиха, а като разглеждаше подадената му мензурка, я изтърва и тя се счупи. Такова нещо никога не бе се случвало в спокойната и акуратна работа на професора и затова сътрудниците от Института по експериментална медицина учудени гледаха шефа си — не можеха да разберат какво става с него.

Куприянов много често отиваше до прозорците и дълго гледаше някъде нагоре. Като се откъсваше от тези странни наблюдения, той въсеше чело — личеше, че някаква натрапчива мисъл не му дава покой.

Понякога дълго се замисляше и ако през това време му зададяха какъвто и да било въпрос, той се сепваше и молеше да повторят въпроса. Явно мислите му бяха далеч от института и от обикновената му работа.

— Да не би да е болен? — шепнеха си помощниците му.

Пьотър Широков, старши асистент и любим ученик на Куприянов, издебна минута, когато професорът беше сам в кабинета си, и най-предпазливо го посъветва да прекъсне работата и да се прибере у дома си, защото явно не се чувствува съвсем добре.

— Здрав съм — сухо му отговори Куприянов.

Младият човек се смути.

— Съвсем съм здрав — повтори професорът. — Наистина днес съм малко разсеян. През всичкото време ме занимава една мисъл. — Той втренчено погледна асистента в лицето и неочаквано попита: — Вие как мислите, Пьотър Аркадиевич, дали на Марс има разумни същества?

При този съвсем неочакван въпрос по лицето на младия учен се изписа тревога.

— Вижте какво… — запъвайки се, отговори той. — Аз всъщност… Досега… Аз изобщо не съм мислил върху това.

— И аз — каза Куприянов. — Но днес този въпрос не излиза от ума ми. Вие къде живеете? — зададе той пак неочакван въпрос.

— Обикновено в града, а сега ходя на вилата.

— Така. А тази сутрин гледахте ли небето?

— Не. — Младият асистент с всички сили се стараеше да скрие тревогата, която все повече го обземаше. — Днес май не съм гледал небето.

— А трябваше!

Куприянов стана и отиде до прозореца.

— На небето понякога стават интересни неща. Ето например днес…

Той разказа подробно за блестящата точка и за вълнението на академик Щерн.

— Когато идвах с колата насам — завърши той, — дойде ми на ум, че този малък блестящ предмет, който се намира, както каза Щерн, извън пределите на атмосферата, може да е космически кораб, летящ към Земята от друга планета. И просто не мога да се отърва от тази мисъл.

Младият човек се успокои и също се приближи до прозореца.

— Жалко, че в града не се вижда тази точка — каза Куприянов. — Тук въздухът не е така чист.

— Сериозно ли мислите, че може да е кораб от Марс? — попита Широков.

— А защо не? Хората съвсем неоснователно смятат, че непременно те първи ще полетят към Марс и към другите планети. Но ако там има разумни същества, защо да не се случи така, че не ние, а те първи да долетят при нас?

— Би било много интересно.

— Не само интересно, но и много, много важно. Та нали ние на Земята правим едва първите крачки в космоса. Ако при нас долети кораб от друга планета, хората ще узнаят много нови и полезни неща. И не само в областта на техниката, но и в другите науки.

— Би било много интересно — повтори Широков.

Той подаде глава през отворения прозорец и внимателно се взря нагоре.

— Нищо няма да видите — каза Куприянов. — Десет пъти опитвах. В града пречи прахът.

— Сега и аз все за това ще мисля — каза Широков. — Докато не науча каква е тази точка.

— И някой ще ви посъветва да се приберете у дома си, защото не сте напълно здрав — усмихна се Куприянов.

Широков се изчерви.

— Аз мислех…

— … че професор Куприянов се е побъркал — довърши вместо него събеседникът му.

— А, не, Михаил Михайлович! Кой може да помисли такова нещо!

— Най-напред вие. Нима не помислихте така, когато ви попитах дали на Марс има хора? — Куприянов се разсмя. — Успокойте се — каза той, като сложи ръка на рамото на асистента. — Ни най-малко не съм ви се обидил.

Зазвъня телефонът. Куприянов вдигна слушалката.

— Слушам!

— Кой е на телефона? — чу той гласа на Щерн.

Професорът внезапно усети, че се вълнува. Ръката му със слушалката затрепери.

— Аз съм, Семьон Борисович, Куприянов.

— Тъкмо вие ми трябвате. Веднага зарязвайте всичко и пристигайте при мен в обсерваторията. Само че колкото се може по-бързо!

— Сигурно във връзка с…

— Да, разбира се! Ама вие не слушате ли радиото?

— Нямаме радиоуредба. Пречи ни на работата.

— Цял свят вече знае. Само вие… Идвайте, без да губите нито минута!

Щерн затвори телефона.

— Да-а!… — Куприянов разпери ръце и тежко седна в креслото. — Академик Щерн ме моли да отида веднага при него. Изглежда, че е много развълнуван.

— Ще идете ли?

— Веднага. Сигурно е във връзка с нашия „космически кораб“.

— Михаил Михайлович — умолително произнесе Широков, — вземете ме с вас.

— Добре — каза Куприянов. — Повикайте колата ми.

Беше два часът по обед.

Куприянов извика при себе си старшите сътрудници на института и даде необходимите разпореждания.

Някакво смътно чувство му подсказваше, че днес няма да се върне тук.

Неотложните въпроси отнеха много време и едва в три часа Куприянов и Широков седнаха в колата.

— Към къщи ли? — попита шофьорът.

Професорът се намръщи.

— Не, вкъщи ще сме, както казах, в седем. Сега карайте в обсерваторията.

Както всички обсерватории в света, астрономическата резиденция на Щерн беше извън града. Но колата се носеше бързо и след четиридесет минути вече бяха пред нея.

И професорът, и асистентът му през целия път дума не продумаха. Бяха еднакво развълнувани и еднакво нетърпеливи. И двамата бяха уверени, че неочакваното повикване от Щерн потвърждава догадката на Куприянов. Но това изключително и поразително събитие с всичките си неизброими последици, които щеше да има, стана съвсем просто и те още не можеха да повярват, че наистина е станало. И двамата се мъчеха да убедят себе си, че грешат и че Щерн ги е повикал по някаква друга причина.

Та нали ако наистина на Земята е долетял космически кораб, това ще повлече след себе си пълно сгромолясване не само на старите идеалистични възгледи за света, но и на много научни „истини“ за обитаемостта на планетите от слънчевата система.

Колкото и да бяха неосведомени по въпросите на астрономията, Куприянов и Широков все пак знаеха, че науката смята Марс и Венера за необитаеми, още по-малко другите планети. Долитането на кораб с марсианци или жители на Венера ще докаже, че дори в други, съвсем различни от съществуващите на Земята природни условия може да се развие разумен живот и дори да изпревари земния.

И двамата мълчаха, отдадени на мислите си.

Пред главния вход на обсерваторията бяха спрели няколко коли. Куприянов позна по номера светлосивата кола на професор Лебедев. Значи, и той е пристигнал тук.

До входа плавно се приближи още една кола и от нея слезе добре познатият на Куприянов професор Лежнев — известен лингвист, чиито книги по история на езика се ползуваха с голяма популярност. Той беше много висок на ръст, дебел и тромав. Кимна, стисна ръка на Куприянов и като си поемаше дъх, каза:

— И вие ли сте тук?… Какво нещо!

Заедно с него бе пристигнал и един китаец на средна възраст, с големи рогови очила. Той бегло огледа Куприянов и Широков и мълчаливо тръгна нагоре по стълбата.

— И вас ли ви повика Щерн? — попита Куприянов.

— Не! Обадиха ми се… по телефона… от Министерския съвет. Помолиха ме незабавно да се явя… в обсерваторията… не зная защо.

След всеки две-три думи той шумно си поемаше дъх и бършеше лицето си с кърпа. Въпреки горещия ден беше с палто.

— Не ви ли е горещо? — съчувствено го попита Широков.

— Дори много горещо… но жена ми… се бои да не се простудя.

— Навличането е най-сигурният път към простудата — вметна Широков.

— Да, така казват… лекарите. Но жена ми… не им вярва.

Куприянов се засмя, а Широков само сви рамене.

Влязоха в просторно, облицовано с бял мрамор фоайе, покрай стените на което имаше ниски пейки, тапицирани с червено кадифе.

Един сътрудник на обсерваторията се приближи до тях и ги покани да се качат на третия етаж, в кабинета на директора.

— Можете да използувате асансьора — каза той.

Дори Лежнев се отказа от това предложение. Вътре в обсерваторията бе хладно и никой нямаше желание да влиза в задушната кабина. Бавно тръгнаха нагоре.

Куприянов нито веднъж досега не беше идвал тук и разкошната архитектура го смайваше на всяка крачка. Обсерваторията приличаше на дворец. Беше построена неотдавна и с нея заслужено се гордееше не само Москва, но и целият Съветски съюз.

— Манастирът не е според монаха — каза Лежнев.

Куприянов си спомни неугледната външност на Щерн и неволно се усмихна.

— А да погледнете телескопите, които са монтирани тук — каза Лежнев. — Астрономите от цял свят не са виждали подобно нещо. Най-хубавата обсерватория в света!

— Вие идвали ли сте тук? — попита Куприянов.

— Идвал съм отговори шишкото. — Имам слабост към астрономията, а Семьон Борисович поощрява моите „слабости“.

Когато влязоха в огромния директорски кабинет, облицован с байцван дъб, там вече имаше дванадесетина души. Бяха насядали около масата, покрита с тъмномалиново сукно. Академик Щерн бързо крачеше из кабинета, сложил ръце отзад. Тук беше и китаецът, който пристигна с Лежнев.

— Е, най-сетне се събрахме — каза Щерн. — Сядайте, нямаме време за губене.

Тук освен астрономи Куприянов с учудване видя големи учени от най-различни специалности, които нямаха пряко отношение към науката за небето. Имаше биолози, химици, енергетици и езиковеди. Видя дори един познат географ.

Куприянов седна на един свободен стол, недоумявайки какво съвещание ще става тук. Когато Щерн го повика по телефона, той предположи, че астрономът просто иска да му покаже през телескопа блестящата точка, която бяха наблюдавали сутринта. Дори ако точката наистина бе космически кораб, защо е все пак това съвещание?…

Щерн се приближи до масата и почука с молива си. Разговорите веднага секнаха и всички обърнаха глави към него. И младите, и старите лица еднакво изразяваха нетърпение и любопитство.