Георгий Мартинов
Калисто (47)

Калисто

Горещият ослепителен блясък от лъчите на Релиос пронизваше въздуха над огромна равнина с оранжевочервена трева. Безоблачното небе сияеше бледожълто. От белите стени на сградите лъхаше зной. За земен човек би било трудно да ги гледа — толкова ярко отразяваха те бялата светлина на Релиос. Но тесните, пропускащи малко светлина очи на калистяните бяха свикнали с този блясък.

Зад сградите се бе ширнал необятният син простор на океана. Не подухваше никакъв ветрец и океанът приличаше на огромно огледало, толкова неподвижна и гладка беше безкрайната му повърхност.

Близо до брега, почти до самия кей, иззидан от червен камък, бе спрял плавателен съд. Дългият му и тесен корпус, боядисан сребристо, беше покрит отгоре с прозрачен похлупак, през който се виждаше палуба без никакви надстройки. В плавателния съд имаше неколцина калистяни с леки, почти прозрачни дрехи; те се взираха напрегнато в морето.

Натам бяха устремени и погледите на калистяните, застанали пред входа на голямата сграда, предназначението на която се отгатваше по огромните пръстени, поставени сякаш един в друг — това беше биениетостанцията. В нея се влизаше през широка арка. Фронтонът й, направен от материал, подобен на мрамор, беше украсен отстрани с две скулптурни групи от по шест фигури, в които всеки лесно можеше да познае екипажа на звездолета, отлетял към далечната Миени. Строгото лице на Диегон се открояваше в скулптурната група отляво на входа. А отдясно — лицето на Миенион, на което художникът бе успял да придаде характерния за старшия инженер на кораба спокоен израз.

Скулптурните фигури бяха издялани от черен камък, а строгите пестеливи линии на рисунъка създаваха впечатление, че цялата група всеки миг може да се откъсне от постамента и да се устреми нагоре.

Над главите на статуите, високо във въздуха, на дълги и прозрачни стрели висяха две бели кълба. Дори при дневния блясък те слабо светеха отвътре. Сякаш именно към тях, като към символи на небесни тела, се стремяха фигурите на Диегон и спътниците му.

Сградата беше много висока, но имаше само един етаж. Огромните прозорци нямаха нито рамки, нито стъкла. Фронтонът на арката със скулптурните фигури и ниската вита оградка по края на плоския покрив бяха единствената й архитектурна украса.

Пръстените на биениетостанцията искряха в блясъка на Релиос, сякаш бяха от кристал, и изглеждаха почти нереални.

Пред арката стояха шестима калистяни — доста възрастни, с набръчкани лица и прошарени коси. Само на един от тях косите не бяха още побелели. Петимата бяха облечени съвсем леко — с панталони, подобни на клин, и с прозрачни разноцветни ризи. Единият — висок старец, беше облечен много по-топло с костюм от плътна материя с кожа на яката. Той се подпираше на дебел бастун.

И шестимата гледаха към изпълненото с блясък небе.

Като разтопено и до бяло нажежено злато се бе ширнала бездънната му дълбочина. Сякаш от доменна пещ върху Калисто се лееше жарката светлина на Релиос, увиснал сред небето като снежнобяло кълбо. От равнината и небето, от тревата и стените на сградата — отвсякъде лъхаше зной, но калистяните не го усещаха.

Високият старец изви главата си и се обърна към калистянина, застанал до него.

— Ако Диегон е пресметнал точно, звездолетът трябва вече да се появи.

— Как може да не е пресметнал точно?

Старецът се усмихна.

— Вие не допускате, че баща ви може да сгреши, нали?

— А нима вие, Женсийнг, допускате такова нещо? — вместо да му отговори, го попита Виег Диегон. — Баща ми винаги е бил точен. Той съобщи, че ще долетят в определеното време, значи, така ще бъде.

Изведнаж той се наведе напред и протегна ръка.

— Ето ги!

Какво можеше да види в разкалѐното, блеснало от безброй искрящи точки небе?…

Но, изглежда, не само той го беше видял.

— Летят, летят! — разнесоха се развълнувани гласове.

Далече-далече, на самия хоризонт, като ярка звезда блестеше приближаващият се междузвезден кораб.

Върху покрива на сградата настъпи оживление. Няколко калистяни припряно се суетяха край малък апарат.

— Готови ли сте? — викна им Женсийнг.

— Готови сме! — отговориха му оттам.

Гигантското кълбо бавно се приближаваше. В бялата светлина на Релиос изчезна синкавият му оттенък, който така добре личеше на Земята, и звездолетът изглеждаше ослепително бял.

— Преди единадесет години — каза Женсийнг — дванадесет герои отлетяха от Калисто. Малцина вярваха в техния успех. И ето че се връщат, връщат се победители. Сега ние сме свидетели на едно от най-забележителните събития в историята на нашата планета.

Звездолетът се спускаше.

И ето бялото кълбо докосна земята и застина неподвижно.

— Те кацнаха на същото място, където корабът стоеше преди единадесет години — каза Виег Диегон.

 

 

Цели три земни месеца, а не петдесет дни бяха прекарали на Кетио звездоплавателите.

На тази планета, отдалечена от Релиос осемдесет милиона километра повече, отколкото Калисто, Широков напълно оцени предвидливостта на калистянските учени. И той, и Синяев първите седмици се чувствуваха много зле. Макар не тъй горещи като на Калисто, и тук лъчите на Релиос-Сириус бяха твърде жарки за хората, привикнали с климата на северните области на земното кълбо. По пладне температурата на въздуха достигаше шестдесет градуса по Целзий, въпреки че звездолетът не беше кацнал на екватора, а в умерения пояс на планетата.

Сийнг и Гесиян постоянно се консултираха с учените от Калисто (на Кетио имаше няколко биениетостанции) и заставиха гостите от Земята да изпълняват подробно разработена програма за постепенна тренировка, която трябваше да ги приучи към калистянското „слънце“. Петдесетте дни се оказаха малко и екипажът на кораба безропотно остана на Кетио още един месец.

Широков и Синяев безпрекословно изпълняваха указанията на лекарите и търпеливо чакаха края на тази скучна процедура. Измъчваше ги мисълта, че заради тях страдат и приятелите им.

— Не бива да рискуваме — отговаряше Сийнг на молбите им да се ускори подготовката. — Иначе, като отлетите на Калисто, ще трябва веднага да я напуснете.

На молбите им Гесиян нищо не отговаряше и само въсеше вежди. Нещо не му харесваше; личеше, че някаква мисъл го тревожи.

Веднаж Широков направо попита младия калистянин, с когото вече го свързваше сърдечна дружба, какво го безпокои.

— Не се тревожа само аз — отговори му Гесиян. — И Сийнг се тревожи, но той умее по-добре от мене да скрива тревогата си. Не сме доволни от състоянието на вашия организъм. Нещо не е в ред. Изглежда, че между Релиос и Миени разликата не е само в количеството на топлината. За съжаление обаче ние знаем твърде малко за вашето слънце.

— Поговорете с Георгий — каза Широков. — Той добре познава Миени.

— Сега няма смисъл. Ще имаме такъв разговор, но чак на Калисто. Необходими ни са астрономи, които добре да познават особеностите на Релиос и да могат да определят в какво се състои разликата между него и Миени.

— Нали тук е Виениян?

— Науката не стои на едно място. За единадесетте години Виениян е изостанал в своята специалност, както и Сийнг — в медицината. Те самите знаят това. Нали искаха да ви заведат на Калисто без подготовка. Въпреки всичко не бива да допуснем вашият полет да остане безрезултатен. На всяка цена трябва да бъдете на Калисто.

— Готови сме да рискуваме.

— И ние. Това е необходимо за науката. Обаче трябва да направим всичко, за да намалим риска.

Много скучни се сториха на двамата земни хора и на калистяните тези три месеца.

Оказваше своето влияние сравнително близката вече цел — планетата Калисто.

Вечер тя блестеше ниско над хоризонта — привличаше, тревожеше и вълнуваше.

Колко бавно вървеше времето!

Трите месеца почти неотлъчно прекараха на звездолета. Огромните кетири и хищните гисели на Сетито бяха по-малко опасни от дивите обитатели на Кетио.

— Между тях е разпространено миенкоядството — каза веднаж Диегон. — Нужно е много време, за да ги отучим от тази привичка.^[1]

— Давали ли са жертви калистяните? — попита Широков.

— Да, давали са — неохотно му отговори Диегон.

— И какво предприеха калистяните?

— Станаха по-предпазливи.

По-късно се изясни, че калистяните никога, нито веднаж, не са употребили оръжие. Те виждаха в жителите на Кетио хора също като тях самите. Упорито и търпеливо се стремяха да спечелят дружбата на туземците, като ги снабдяваха с предмети от първа необходимост в неограничено количество. Рано или късно това трябваше да даде резултати. Засега резултатите почти не се забелязваха, но не биваше да се забравя, че калистяните бяха дошли на Кетио сравнително отскоро. Те разбираха, че прибързаността в едно такова сложно начинание няма да доведе до нищо добро и своя план за цивилизоване на обитателите на Кетио щяха да провеждат в продължение на много години. Но срокът все пак беше нищожен в сравнение с времето, което би било необходимо, за да се измине този път без намесата на калистяните!

— Когато преодолеем последните остатъци от недоверие и спечелим дружбата им, работата ще тръгне много по-бързо — каза Гесиян.

Широков и Синяев няколко пъти виждаха кетияни. На тълпи от по сто-двеста души те идваха при кълбото, очевидно очаквайки подаръци. От звездолета никак не се страхуваха — знаеха, че екипажът няма да им причини нищо лошо.

За да не измамят очакванията на туземците, Диегон се разпореди да изнесат няколко тона най-различни неща, предимно продукти, вече ненужни на експедицията.

Широков и Синяев видяха с каква алчност се нахвърлиха на подаръците обитателите на Кетио, видяха и как те се сбиха за тях.

По ръст, дори по чертите на лицето кетияните много приличаха на калистяните. Само със силен бинокъл се забелязваха ниските им сплескани чела и злият поглед на дългите, но не толкова тесни като на калистяните очи.

На Синяев направи впечатление, че туземците нямат никакво оръжие от метал.

— Не им даваме — поясни му Гесиян. — Това само ще увеличи броя на убийствата. Имат си камъни и тояги. Дори и те за съжаление са им твърде много.

— А зверовете?

— Едри хищници на Кетио няма, унищожили сме ги. А с дребните те добре се справят и с това, което имат. Ловко си служат с камъните.

Широков можа реално да се убеди колко верни бяха тези думи.

Екипажът на кораба наблюдаваше кетияните от площадката на върха на звездолета. Първото появяване на Широков и Синяев предизвика сред туземците паника. Те се разтревожиха, нещо викаха и един на друг си сочеха странните бели хора, съвсем неприличащи на калистяните, с които бяха свикнали.

Но веднаж, когато Широков и Синяев бяха сами отгоре на кълбото и разглеждаха новодошлата група туземци, която се бе приближила до самия кораб, кетияните неочаквано ги нападнаха.

Каква беше причината за това неочаквано нападение? Нито двамата земни хора, нито калистяните можаха да разберат.

До този ден обитателите на Кетио се държаха дружелюбно. Може би белите хора им се бяха сторили врагове и само постоянното присъствие на калистяните беше възпирало диваците. Когато видяха, че странните същества са сами, кетияните проявиха омразата си към тях.

Градушка от камъни се изсипа отгоре на кълбото. Трябваше да притежаваш наистина исполинска сила, за да хвърлиш на такава височина камък, голям колкото юмрук.

Един камък улучи Широков по челото и ожули доста кожата му. Кръв обля лицето му.

— Слизай долу! — закрещя Синяев.

Той сграби Широков и се спусна към подемника. Няколко камъка улучиха и него, но не го нараниха.

Сийнг и Гесиян веднага сложиха Широков да легне. Макар че раната му беше нищожна, екипажът на кораба много се разтревожи.

Широков се смееше, но трябваше да лежи два дни. До леглото му дежуреха на смени калистяните като при тежко болен.

Именно през време на тази му болест, съществуваща само във въображението на Гесиян и Сийнг, с него се случи нещо, което той запомни завинаги.

Събуди се в полунощ и като отвори очи, видя Диени. Девойката, сменила някого, седеше до леглото му. Наведена, тя четеше книга при светлината на малко светещо глобусче, старателно засенчено откъм леглото. Широков вече познаваше тези лампи, съдържащи в себе си светлинната енергия, беше свикнал с тях през време на пътуването.

Книгата в ръцете на девойката, съвсем същата като книгите на Земята, й придаваше познат на Широков земен вид — на болногледачка в някоя болница. Той отдавна бе престанал да забелязва черния цвят и странно резките черти на калистянските лица.

Сигурно Диени долови движението му и се обърна. Широков успя да затвори очи, престори се на заспал.

Тя се приближи до него и той усети погледа й върху лицето си.

А после… тя се наведе и топлите й устни докоснаха ръката му, отпусната върху одеялото.

Калистяните не познаваха целувката. Такъв обичай никога не е имало у тях. Диени не целуна ръката на Широков, само я докосна с устните си.

Той целият пламна. Страхуваше се да помръдне, за да не разбере тя, че е буден. Добре, че Диени веднага се отдалечи.

Защо направи тя това? Широков се питаше и не можеше да си отговори. Пред никого, дори пред Синяев не спомена за тази случка.

Държането на Диени към него не се промени. Тя сякаш не правеше разлика между него и Синяев. На Широков понякога страшно много се искаше да я попита за причината на странната й постъпка, но някакво сложно чувство, може би страх от разочарование, го възпираше.

„Дали отношението й към мене ще се промени, ако узнае, че тогава бях буден?“ — мислеше си Широков.

И дори пред себе си не можеше да признае какъв отговор щеше да му е по-приятен.

Като спомен от Кетио на челото на Широков личеше малък белег, но според думите на Сийнг той скоро щеше да изчезне.

Настъпи най-сетне денят, в който щяха да отлетят от Кетио. Двамата приятели без тъга се разделиха с планетата. Тя никак не приличаше на Земята, а те предпочитаха да гледат оранжевочервената растителност на Калисто.

— На Сетито видяхме далечното минало на нашата родина — каза Синяев. — И Кетио е минало, но по-близко. Сега ни предстои да видим бъдещето. Какво ли ще бъде то?

— Няма съмнение, че ще е прекрасно — отговори Широков.

Рано сутринта, когато наоколо едва бе почнала да се разсейва нощната тъма, прогонвана от лъчите на току-що изгряващия Релиос, бялото кълбо бавно се издигна над равнината на Кетио.

Започна последният и най-кратък полет. До Калисто щяха да летят само пет земни денонощия.

И ето зад прозрачните екрани се разгърна панорамата на дългоочакваната планета.

От всички страни чак до хоризонта се простираше океан. Един оранжевочервен остров като ярко петно се открояваше върху тъмносинята му повърхност. Виждаха се тъничките нишки на пръстените на биениетостанцията и дребни бели точици — няколкото здания.

Целият екипаж беше в помещението на централния пост. Диегон седеше пред таблото за управление, другите се трупаха при „прозорците“.

Развълнувани и измъчвани от нетърпение, калистяните не сваляха очи от родната гледка. Дълги години бяха чакали тази минута и ето най-сетне тя настъпи. Назад останаха безкрайните простори на вселената, черната безвъздушна бездна. Звездолетът летеше в атмосферата на Калисто. Още малко и ще стъпят на планетата, ще вдъхнат родния въздух, ще прегърнат близките си. Струваше им се, че корабът едва-едва се движи и всяка минута насочваха нетърпеливи погледи към Диегон, сякаш го молеха да увеличи скоростта.

Широков и Синяев стояха прегърнати пред екрана. Те мълчаха, разбираха се без думи. Целта, за постигането на която дадоха толкова години от живота си, беше пред тях.

Калисто! Към нея се стремяха те, оставили на Земята всичко скъпо. За нея, за да видят бъдещето на своята Земя, се бяха съгласили да прекарат мъчителните години на звездолета. За нови знания, за полза на цялото човечество извършиха те дългото и тежко пътуване.

И ето Калисто е пред тях.

Очакваха ги три години тежка и напрегната работа.

Широков и Синяев бяха почивали повече, отколкото е нужно. Изпълваше ги енергия и желание да работят. И само нейде дълбоко в съзнанието им се таеше смътна тревога, предизвикана от опасенията на Гесиян. Те я отпъждаха, но тя упорито се връщаше, отравяше радостта от постигането на целта и будеше сега вече безполезни размисли.

С прямотата, присъща на калистяните, Гесиян не се опитваше да ги успокоява и открито им казваше, че според него отиването им на Калисто е преждевременно.

— Трябваше няколко месеца да прекарате на Сетито и най-малко година на Кетио. Още по-добре щеше да бъде да сте преминали съответната подготовка у вас, на Земята. И едва тогава да летите за Калисто. Направеното от нас не е достатъчно. Не мога да ви гарантирам, че в най-близко време няма да се наложи да се върнете на Сетито.

Като лекар, Широков много добре разбираше колко основателни са опасенията на Гесиян. Вече се беше убедил, че Релиос не е Слънцето. Лъчите му притежават други свойства, носеха в себе си много повече енергия. Те явно действуваха на организма другояче, не като лъчите на Слънцето.

— Е, какво пък! — казваше Синяев. — Ако Гесиян излезе прав, ще се върнем на Сетито, а после отново ще идем на Калисто. Трябва на всяка цена да изпълним задачата, която са ни поставили.

Първата, наистина не много съществена и отдавна предвидена разлика между Релиос и Слънцето те усетиха още на Кетио. Двамата земни хора трябваше да сложат очила със затъмнени стъкла. Широко отворените им очи не можеха да понасят ослепително ярката бяла светлина на Релиос. И трите години, които щяха да прекарат на Калисто, те трябваше да гледат света през тези стъкла. Очилата обаче бяха такива, че разнообразието на багрите и оттенъците не се губеше, само се смекчаваше, ставаше също като на земните багри и оттенъци. Те виждаха околните предмети такива, каквито ги виждаха калистяните с незащитени очи.

Звездолетът бавно се спускаше все по-ниско и по-ниско.

С жадно любопитство двамата приятели се взираха в оранжевия остров. Но нито на острова, нито около него забелязваха нещо, което да показва, че обитателите на планетата се готвят да посрещнат завръщащия се звездолет. А добре знаеха, че през всичките тези години калистяните с нетърпение са очаквали Диегон и неговите спътници, пък сега, когато вече са узнали, че на кораба има и двама човека от друг свят, тяхното нетърпение се е увеличило многократно.

Островът, морето и въздухът бяха безлюдни.

— Нима няма да ви посрещат? — обърна се Широков към Сийнг, който стоеше до него.

— Ще ни посрещат, но не тук — отговори Гесиян, чул въпроса. — На острова ще ни посрещнат само работниците от космическата станция.

Диегон протегна ръка и завъртя една ръчка на пулта. Образът върху екрана, пред който стояха Широков и Синяев, трепна и изведнаж целият остров със светкавична бързина се „устреми към тях“. След няколко мига се показаха сградите, дойдоха съвсем наблизо, изчезнаха извън екрана и ето пред тях, на две крачки е мраморна арка. Край арката видяха две скулптурни групи и неколцина калистяни, които ги гледаха сякаш право в очите.

— Ето го баща ми. — Широков чу зад гърба си гласа на Диени и тънката й ръка се протегна към екрана, сочеше човека, застанал до един висок старец, подпрял се на дебел бастун.

Широков трепна. Напоследък, винаги когато Диени беше наблизо, той се вълнуваше и изпитваше някаква необяснима тревога.

Диегон помоли Миенион да го смени и се приближи до екрана.

Всички се отдръпнаха, а командирът на кораба близо минута се взираше в лицето на сина си, когото не беше виждал толкова дълго.

Какво ставаше в душата му? Какво чувствуваше в тази минута? Строгото му лице с резките изразителни черти не се промени. Той се обърна и отиде при пулта.

— А този сигурно е Женсийнг? — попита Широков, когато отново се приближи до екрана.

— Да, това е именно Женсийнг — отговори му Диени, като наблегна на думата „именно“.

Широков и Синяев бяха слушали много за Женсийнг; всички калистяни говореха за него с дълбоко уважение. Те внимателно гледаха знаменития учен и виден инженер — първия калистянин, стъпил на съседните планети.

— Не изглежда много стар — забеляза Синяев.

— А вече е на седемдесет и една година — каза Сийнг.

„Сто четиридесет и две по нашему“ — помисли си Широков.

Образът трепна и със светкавична бързина се върна на предишното си място. Арката и групата посрещачи изчезнаха от погледа.

— Ще ви посреща цялото население на планетата — каза Гесиян.

Широков въпросително го погледна. Преди малко беше казал друго.

— Много просто — обясни му младият лекар. — На станцията има мощна биениета. По всички екрани, а у нас няма дом без екран, ще видят вашето пристигане.

— Ако вашите домашни екрани са така съвършени като тези… — каза Синяев.

— Съвсем не са по-лоши — каза Миенион.

— И сравнение не може да става — усмихнат го поправи Гесиян. — Вие все забравяте, че сте отсъствували единадесет години. На Калисто много неща са се изменили.

— Така е. Така е. Не ставаме за екскурзоводи. Ние самите ще трябва да се запознаваме с много неща.

Оранжевият остров, който отдалеч изглеждаше малък, бързо се уголемяваше. Звездолетът се спусна на височина сто метра. Пръстените на биениетостанцията, които бяха изчезнали зад хоризонта, когато корабът се приближаваше към планетата, отново се показаха.

Още няколко минути и бялото кълбо увисна над обширната писта на ракетодрума.

Космическият рейс завърши.

— През осемстотин и третия ден на 2387 година — тържествено произнесе Миенион — звездолетът стартира точно от това място, над което се намираме сега. В четиристотин тридесет и третия ден от 2392 година стъпихме на повърхността на Земята и прекарахме на нея двеста и деветдесет дни по наше изчисление. На двадесет и третия ден от 2393 година корабът ни напусна Земята и пое обратния път. И ето днес на четиристотин седемдесет и шестия ден от 2398 година ние се върнахме на Калисто. Звездолетът прекара в полет според времето, изминало на Калисто, единадесет години триста деветдесет и три дни, като прелетя за това време общо…

„Сто шестдесет и четири трилиона един милиард двеста и тридесет милиона километра“ — преведе на ум Синяев.

— От все сърце ви поздравяваме със завършването на вашия героичен полет — каза Широков.

— А ние — отговори му Миенион — ви поздравяваме със завършването на първата половина от вашия полет и с долитането ви на Калисто.

Корабът бавно и плавно се спускаше. Двигателите работеха с исполинска сила, като удържаха хилядатонната му тежест. Чудовищен ураган се развихряше под него, но въздухът наоколо остана чист и прозрачен. Пистата, на която звездолетът се спускаше, беше така чиста, че не се вдигна нито една прашинка.

Никой не почувствува тласък. Бялото кълбо докосна родната планета съвсем неусетно.

Диегон изключи двигателите, изпълнили своята служба, и се изправи. Всички се обърнаха към него. Няколко минути в централния пост цареше особена тържествена тишина.

Всички мълчаха.

Широков и Синяев се прегърнаха и разцелуваха. Целта е постигната! Звездолетът стоеше неподвижно на повърхността на Калисто!