Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Каллисто, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2020 г.)
Корекция и форматиране
johnjohn (2020 г.)

Издание:

Автор: Георгий Мартинов

Заглавие: Калисто

Преводач: Елка Хаджиева

Година на превод: 1966

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Народна култура

Град на издателя: София

Година на издаване: 1966

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

Редактор: Зорка Иванова

Художествен редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Живко Станкулов

Художник: Александър Денков

Коректор: Надежда Добрева; Лиляна Малякова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8682

История

  1. — Добавяне

Зад борда на кораба

Времето течеше.

Много събития бяха станали и на Земята, и на Калисто. Единадесет години не са малко.

А звездолетът все тъй бързо и равномерно се носеше през пустотата на вселената от едната планета към другата.

На Синяев и Широков животът на Земята им се струваше като призрачен сън. Сякаш се бе отдръпнал някъде далеко-далеко в мъгливата далечина на миналото.

Назад остана невидимата точка, където звездолетът се намираше на равно разстояние от Релиос и Слънцето. Космонавтите тържествено отпразнуваха преминаването на тази точка. И отново времето потече, изпълнено с работа, различна за всеки член от екипажа, но насочена към една и съща цел.

Зад борда цареше вечна нощ, нямаше и не можеше да има смяна на светлината и мрака, но някак от само себе си се бе установил постоянен „дневен“ режим. Последователното редуване на сън, работа и почивка се спазваше най-строго и това също помагаше по-бързо да тече времето.

Дните се натрупваха в седмица, седмиците — в месеци и Широков понякога с учудване забелязваше по дневника си, че е минало много повече време, отколкото предполагаше.

Планетата Калисто вече не бе така безкрайно далечна, както доскоро му се струваше, но продължаваше да го привлича със същата сила.

През оптическите уреди Релиос-Сириус се виждаше все като мъничка точка, но звездолетът беше вече много по близо до него, отколкото до Слънцето. Величествената звезда се приближаваше. Разстоянието пред тях вече не се струваше на Синяев непреодолима бездна. Бездната остана назад — между кораба и Слънцето.

Бяха към края на „десетата“ година от полета. Скоро отново щяха да заработят двигателите, да започне забавянето и да свърши безтегловният живот, с който бяха тъй свикнали.

Броенето на годините, наложително в условията на земния живот, на кораба загуби всякакво значение; времето, както посоката, се обърка и Широков трудно успяваше да води дневника си по земния календар. Не можеше да свикне с мисълта, че е живял около три години, а на Земята са минали почти цели десет, че дните и месеците на кораба не са равни на земните дни и месеци. „Спечеленото време“ създаваше трудно преодолимо объркване в съзнанието му.

Въпреки „спечеленото време“ струваше му се, че много, много отдавна са напуснали Земята.

— Обратният път ще ни се стори още по-дълъг — каза Широков.

— Обратният път винаги се струва на човека по-кратък — отговори Синяев. — И за мене, и за тебе той ще бъде още по-кратък, защото ще знаем, че се връщаме в родината си.

Отдавна вече си говореха на „ти“ и отношенията им бяха братски. Тук на кораба те наистина бяха братя в най-пълното значение на тази дума (а още повече щяха да се чувствуват братя през следващите години на Калисто в условията на чуждия за тях живот).

— Именно за това — възрази Широков — пътят ще ни се стори по-дълъг.

— Тогава ще видим! По-дълъг или по-къс, но още няколко години ще трябва да прекараме на звездолета. А може и да не искаме да се върнем.

— Да не искаме да се върнем?! — смая се Широков. — Нима допускаш, че може да се случи такова нещо?

— Не, разбира се усмихна се Синяев. — Казах го само тъй, примерно.

Бияинин — и той беше при тях — вдигна глава от книгата, която внимателно четеше, подготвяйки я за превод. Той вече съвсем добре владееше руски и само мекотата на произношението му го издаваше, че е калистянин.

— Пътят на връщане — каза Бияинин — изглежда по-кратък само до средата. А после става все по-дълъг и по-дълъг. Вярвайте ми, сам изпитвам това.

— Значи, и двамата сме прави — засмя се Синяев.

— Освен това… — започна Широков, но не се доизказа.

Нещо се случи.

Чуха едва доловим звук от удар.

Не ги порази обаче звукът и не беше той, който накара сърцата им да затуптят по-бързо.

Бяха свикнали полетът да не се усеща във вътрешността на кораба. Гигантското кълбо летеше съвсем плавно и равномерно и на тях винаги им се струваше, че стои на едно място. Но ето че сега тримата усетиха лек тласък. Звездолетът едва забележимо бе трепнал. Няколко секунди те мълчаливо се гледаха в очите и напрегнато се ослушваха. Но всичко беше тихо. Корабът, както и преди, им се струваше напълно неподвижен.

Беше ясно, че лети със същата скорост и в същата посока. Ако не беше така, ако звездолетът дори най-малко се е отклонил от пътя или е забавил скоростта си, хората в него щяха да бъдат мъртви. При скорост двеста седемдесет и осем хиляди километра в секунда дори най-малкото изменение в режима на полета не може да мине безнаказано за екипажа. Инерционните претоварвания щяха да бъдат чудовищно големи.

Какво ли се случи?

Пръв Бияинин се втурна към вратата. Широков и Синяев се спуснаха след него към кръглия коридор. Обикновено празен, сега той бързо се изпълваше с калистяни, устремили се към централния пост. Изглежда, че всички бяха чули удара и бяха усетили слабия, но страшен поради своята неизвестност тласък на космическия кораб.

Широков видя Миенион и се позабави, за да се изравни с него.

— Какво се случи? — попита той инженера, чисто лице не изразяваше ни най-малка тревога.

— Навярно сблъскване с метеоритна частица отговори Миенион.

— Но откъде се е взел тук метеорит?

— Не метеорит, а най-малка частица от метеорит. Междузвездното пространство не е абсолютно празно.

Те минаха последни през люка в помещението на централния пост.

Светлината се отразяваше в осмоъгълните панели на телевизионните екрани и сферичната стая сякаш цялата блестеше. Пултът за управляване висеше в центъра на сферата. Пред него нямаше кресло — то беше съвсем излишно при условията на безтегловност.

Миенион остави Широков и се насочи към пулта, пред който във въздуха висяха Диегон, Виениян и Ниянийнг. Широков се спря със Синяев и другите калистяни до входа.

Навярно нищо опасно не бе станало. Лицата на насъбралите се пред пулта бяха спокойни. Те разглеждаха многобройните уреди без онази припряност, която би показвала, че звездолетът е застрашен.

Широков чу, че Диегон каза:

— Никъде няма пробив. Да проверим екраните.

Светлината угасна и млечнобелите осмоъгълници един след друг сякаш премахнаха стените на кораба.

Пултът и хората, събрали се в централния пост, останаха увиснали в пустотата сред черния мрак на безпределното пространство.

Широков си спомни какво вълнение и дори страх изпита, когато за пръв път видя тази вълшебна гледка. Сега беше вече свикнал с нея и само се зарадва, като се убеди, че обективите на телевизионните апарати — очите на кораба — не са пострадали.

Чу се гласът на Миенион:

— Струва ми се, че всичко е благополучно.

— Трябва да проверим астрономическите пунктове — каза Виениян.

Отново блесна светлината в централния пост.

— Проверете апаратите си — каза Диегон, — а после трябва да излезем от кораба и да прегледаме целия звездолет отвън.

— Ей сега ще ги проверя — отговори Виениян на командира на кораба и се отправи към люка.

— Ще дойда с вас — каза Синяев.

Двамата астрономи се спуснаха в люка. Всички други останаха в централния пост да чакат резултатите от прегледа.

Широков доплува до Миенион.

— Вие казахте, че върху нас е връхлетяла метеоритна частица — рече той. — Нима една такава частица би могла да повреди корпуса на кораба?

— При обикновени условия дори голям къс, твърд като кесинда, не може да пробие стената на звездолета — отговори му инженерът. — Но не забравяйте, че летим със скорост двеста седемдесет и осем хиляди километра в секунда. Това променя положението. При такива обстоятелства и най-миниатюрната песъчинка е опасна.

— Изключително рядка случайност — каза Диегон. — В междузвездното пространство, далеч от планетните системи, срещата с метеорит се смята практически невъзможна, но… както виждате…

— Ами ако частицата беше пробила корпуса… — започна Широков.

— Но тя не го проби — пресече го Миенион. — А ако го беше пробила, щеше да заседне между стените на външната обвивка.

Виениян и Синяев се върнаха. И астрономическите уреди бяха в изправност.

— Аз ще изляза — каза Диегон.

— И аз ще дойда с вас. — Миенион погледна Широков и Синяев. — А вие не искате ли?

— Много ще се радваме, ако може.

В централния пост донесоха четири костюма. Широков очакваше да види нещо като водолазни скафандри, но се оказа, че калистянските костюми за движение в празното пространство съвсем не приличат на водолазни скафандри.

Помолиха го да се съблече. На голо му облякоха нещо като трико. Също като втора кожа то плътно прилепна по тялото и главата му. Лицето му беше покрито и той нищо не виждаше. После усети, че му опасаха широк колан и здраво го стегнаха.

Чу гласа на Ниянийнг:

— Ей сега ще виждате.

Нечия ръка докосна колана му и изведнъж материята пред лицето му стана прозрачна. Широков видя до себе си Синяев, Диегон и Миенион, облечени също като него.

Приличащата на трико материя върху лицата им беше невидима. Сякаш нищо не покриваше лицето. Но Широков усещаше наблягането на тъканта.

— Сега шлема — каза Ниянийнг.

Шлемът беше прозрачна маска, която поставиха пред лицето му и прикрепиха към тила. От маската излизаха гъвкави тръбички, свързани с малка металическа кутия на гърба му. Отгоре върху маската имаше някакви чудновати, тъмнозелени кълба, които приличаха на детска топка, колкото малък портокал.

— Това са източниците на светлина — каза Миенион, доловил погледа на Широков. — Енергията се съдържа в тях самите. За да ги запалите, трябва да натиснете това бутонче на колана. Запомнете къде е. В тъмното няма да го видите. Когато излезем от кораба, натиснете бутончето.

Гласът на калистянина се чуваше съвсем ясно. Но Широков не виждаше нищо, което поне малко да прилича на апаратура за свръзка.

— А как ще разговаряме в безвъздушното пространство? — попита Синяев. — Там няма звукове.

И Широков се тъкмеше да зададе същия въпрос.

— В шлемовете има звуко-слухово устройство — отговори Миенион. — То е съвсем миниатюрно и затова не се вижда. Ще разговаряме в безвъздушното пространство също като тук. И дори по-добре. Ще можем да се чуваме на разстояние до двеста метра. Въздухът постъпва и се изхвърля автоматично и вие няма защо да се грижите за това. Ще се чувствувате като на кораба. Налягането вътре в костюма ще бъде нормално.

— Не ми е съвсем ясно — каза Синяев. — Отвън няма да има въздух. А как стои въпросът с вътрешното налягане?

— Тъканта набляга кожата и заменя външното налягане. Тя е абсолютно непроницаема.

— А как ще се движим в безвъздушното пространство? — попита Широков.

— Ето, с помощта на това — отговори Миенион.

Той подаде на Широков и Синяев две малки тръби.

— Обикновена ракета — обясни той. — Като натиснете това лостче, вие я привеждате в действие. От предния й отвор ще изригне струя газ и тялото ви ще получи реактивен тласък в противоположната посока. С тази ракета можете да се движите в безвъздушното пространство във всяка посока. Тя е заредена за три часа непрекъснато действие.

Той внимателно погледна Широков, после Синяев.

— От нищо не се страхувайте. Ние ще бъдем до вас и ще ви помогнем при първите крачки.

Синяев вместо отговор само сви рамене.

— Никак не се страхувам — каза обидено Широков. — Никак!

Всъщност той малко се страхуваше, но за нищо на света не би признал това.

Маската беше така прозрачна, сякаш на главата му нямаше нищо. Дишаше се леко.

— Готови ли сте? — попита Диегон.

— Готови сме — отговориха Широков, Синяев и Миенион.

Те тръгнаха след командира на кораба към вратата на подемника.

Диегон натисна познатото бутонче.

Минаха няколко секунди, но сигналната лампичка над вратата не светваше. Значи, площадката не се беше спуснала.

— Ето къде е попаднал метеоритът — каза Миенион.

Диегон още веднъж натисна бутончето, но резултатът беше същият. Навярно механизмът на подемника бе повреден. Диегон се насочи към втория подемник. Всички го последваха.

„Ами ако и той не работи?“ — помисли си Широков.

Вторият подемник обаче работеше нормално. Светна лампичката и херметическата врата се отвори. Шахтата беше отделена от външния свят със също такъв херметично затварящ се капак и нито една молекула въздух не можеше да излезе от кораба.

„Ами студът? — сети се Широков. — Навън е чудовищен мраз.“

И сякаш в отговор на неговата мисъл Миенион каза:

— Да включим нагряването.

Той протегна ръка и завъртя една малка ръчка върху колана на Широковия костюм.

Широков веднага усети топлина. Материята, която плътно обгръщаше цялото му тяло, равномерно се нагряваше. След няколко секунди му стана горещо.

— Трябва да го намалите малко — каза той.

— Ей сега ще отворим шахтата — обади се Миенион.

Вратата към кораба се затвори. Широков не видя как се плъзна и скри капакът над главата му, но се досети за това по студа, който нахлу в кабината.

— Усилете нагряването — каза невидимият в тъмнината Миенион.

Широков напипа ръчката и я завъртя малко. Отново му стана топло.

Площадката на подемника бързо се издигна и те се озоваха на повърхността на кълбото.

Плътна, непроницаема тъма обкръжаваше кораба. Черната бездна започваше пред самите тях. Нищо не се виждаше — нито корабът, нито пространството, нито звездите. Само назад, там, откъдето идваше звездолетът, блещукаше мъглив пръстен, бял в средата, червен и виолетов по краищата. Пръстенът беше съставен от звезди, които се намираха не отзад, а встрани от кораба. Чудовищната скорост на звездолета караше лъчите на светлината им да „се изместват“ назад, към кърмата.

Тази картина не учуди Широков. Той я беше виждал и преди върху екраните на централния пост. Синяев подробно му беше обяснил причините на това явление. Колкото по-бързо лети корабът, толкова повече се скъсява дължината на светлинните вълни, идващи от звездите, които се намират пред тях, и толкова повече се удължава дължината на светлинните вълни от звездите, които остават зад звездолета. При скорост двеста седемдесет и осем хиляди километра в секунда и едните, и другите бяха станали невидими, светлината им беше „избягала“ в инфрачервената и ултравиолетовата част на спектъра, които човешкото око не възприема. Ако звездолетът достигнеше скоростта на светлината, многоцветният пръстен зад тях щеше да се превърне в точка.

— Ами вие с Виениян как правите наблюденията си? — беше попитал тогава Широков.

— През окуляри, снабдени с трансформатори на светлината — отговори му Синяев. — А също и чрез снимки. Виениян има ленти, чувствителни към лъчите от двете страни на видимия за нас участък от спектъра.

Ярко блеснаха кълбата върху шлемовете на калистяните. Светлината беше ослепително бяла. Като изтръгната от мрака се появи част от металния корпус на звездолета. Широков и Синяев включиха лампите си.

Мракът сякаш още по-плътно се сгъсти около тях. Сноповете светлина, ясно видими като лъчи на прожектори, мърдаха като живи при движенията на хората. Когато някой вдигнеше глава, лъчът от лампата му се плъзваше по кълбото и мигновено изчезваше, сякаш погълнат от околния мрак. Само лампата му се виждаше като ярко петно.

Фантастичните, със „стъклени“ глави фигури, които изглеждаха голи в плътно прилепналото о тялото им трико, ту се появяваха, осветени от лампата на съседа, ту изчезваха, стопявайки се в мрака, и ставаха невидими.

Широков с краката си докосваше повърхността на звездолета; усещаше под себе си твърдия и сигурен метал, но знаеше, че е достатъчно дори най-лекото движение и опората ще изчезне, той ще се откъсне от кораба и ще увисне в пустотата. Искаше му се да направи това движение, но не смееше.

Звездолетът продължаваше стремително да се носи напред. Неволно ти се струваше, че ако се откъснеш от него, в миг ще изостанеш и за няколко секунди ще се намериш на стотици хиляди километри от кораба. Разумът казваше на Широков, че това не може да се случи, че и той самият се носи напред със същата скорост като кораба, но инстинктивният страх беше по-силен от разума и волята.

Той видя как Диегон протегна ръката си с „ракетата“. Струята газ не се виждаше, но командирът на кораба се издигна над кълбото и бавно проплава край Широков.

Миенион и Синяев направиха същото.

— Следвайте ни — каза Диегон.

Едва сега Широков забеляза, че е изтървал тръбата си. Тя висеше в празното пространство до него и той ясно виждаше как бавно се приближава към повърхността на кораба.

Разбра, че тръбата пада към кораба, също тъй както на Земята изтърваните предмети падат надолу. Тя се подчиняваше на силата на притеглянето между нея и кълбото. Тази сила беше съвсем малка, но все пак съществуваше.

— Значи — каза Широков, без да забелязва, че говори на глас, — и аз ще се спусна надолу, ако се издигна от кълбото.

— Трудно е да се издигаш или да се спускаш, когато няма горе и долу — чу той гласа на Диегон.

Синяев и двамата калистяни бяха на няколко метра от Широков, но на него изведнъж му се стори, че са много далече. Той грабна тръбата и бързо натисна лостчето.

Силен тласък блъсна ръката му назад. В следния миг той се намери в пустотата и мрака на вселената. И тримата му другари, и кълбото — всичко изчезна. Не виждаше нито кораба, нито светлината на лампите. Не знаеше в коя посока е звездолетът.

kalisto_polet.png

При страшната мисъл, че е изостанал, сърцето му се сви от ужас. Искаше да изкрещи, да извика за помощ, но не можа да издаде нито звук. Законите на физиката, които му бяха добре известни, в миг изхвръкнаха от ума му.

„Край! — мислеше си той. — Звездолетът е отлетял напред и вече е на милиони километри от мене. Не може да се върне назад.“

Дори много години по-късно, винаги когато си спомнеше тези минути, Широков потреперваше.

Той беше сам в безпределния простор. Абстрактната дума „безкрайност“ внезапно се изпълни за него с реално съдържание. Безкрайността го обкръжаваше отвред. Той я виждаше.

И изведнъж спокойният глас на Диегон прозвуча в шлема му:

— Петя, къде изчезнахте?

Меко произнесеното от калистянина „Пиетия“ отекна като музика в ушите на Широков. Той не е сам! Другарите му са някъде тук, наблизо!

Искаше да отговори, но не можеше. Твърда буца заседна в гърлото му.

— Къде сте? — Гласът на Диегон прозвуча тревожно.

Широков напрегна волята си и преодоля вълнението, което стискаше гърлото му.

— И аз не зная — отговори той. — Корабът изчезна и не мога да го намеря. Навярно сте много далече от мене.

— Много силно сте наблегнали лоста и сте отлетели встрани. Но щом ни чувате, разстоянието не е повече от двеста метра. Няма нищо страшно. Сега ще запалят прожектора.

След няколко секунди ярък лъч блесна на стотина метра от Широков.

— Виждате ли го? — попита Диегон.

— Виждам.

— Обърнете тръбата си в противоположна на кораба посока и ще бъдете тласнат обратно. Но помнете: колкото по-силно наблягате лостчето, толкова по-бързо ще се движите.

Скоро Широков се присъедини към другарите си.

— Много се уплаших — откровено си призна той.

— Не е чудно — каза Миенион. — Всеки на ваше място би се уплашил.

След неволния си полет в пространството Широков вече много по-уверено си служеше с ракетата. Заедно с калистяните той се приближи към шахтата на повредения подемник.

Видяха, че метеоритът е попаднал точно на ръба на люка и го е деформирал. Металът беше сплескан и хлътнал навътре. Камъкът не се виждаше.

— Метеоритът се е разбил при удара и се е превърнал на прах, а може дори на газ, който се е разсеял в пространството — каза Диегон. — Но все пак е повредил подемника.

— Да! — Миенион поклати глава. — Ремонтът може да стане едва на Калисто. Но вижте каква чудовищна е била силата на удара! — добави той.

— Ами какво ще стане, ако втори метеорит повреди и другия подемник? — изрече Широков внезапно хрумналата му мисъл.

— На Калисто ще поправят повредата и ние ще излезем от кораба.

— Ами ако това стане сега, в тази минута?

При светлината на лампата си Широков видя, че Миенион се усмихна.

— Тогава звездолетът ще отнесе на Калисто нашите трупове. Но това не може да стане. Изключително рядка случайност е метеорит да попадне на космически кораб далече от звездите.