Георгий Мартинов
Калисто (43)

Неочаквано спасение

Трудно е да си представим ефекта, предизвикан от това съобщение.

— С кой Диегон? — едновременно възкликнаха и тримата.

На Диени за миг се стори, че Линг говори за баща й.

— С командира на междузвездния кораб, с кой друг! — радостно отговори Линг. — Те летят към нас!

— Летят към нас?!

— Приближават се към Сетито. Диегон каза, че са уловили съобщението ни за катастрофата и са насочили звездолета си към Сетито. Чакайте там. Трябва да давам пеленг на Диегон.

— Далече ли са? — попита Ресиин, но екранът угасна и той не получи отговор.

— Изглежда, че са съвсем близо — каза Вииниин, — щом работата е стигнала до пеленг.

— Но, тогава, значи… — започна Диени.

— Да! — звънна гласът на Ресиин. — Да, Диени! Виенион и Синиян няма да умрат. На кораба на Диегон сигурно има медикаменти за даване на помощ при всички възможни случаи. Но дали ще долетят навреме? Ще успеят ли?

— Ще успеят — уверено каза Вииниин. — Помня много добре описанието на кораба на Диегон. Предавателната му станция е с много малка мощност. По онова време техниката на биениетосвръзката едва налучкваше пътя на междупланетните предавания. Екипажът на кораба може да приема биениети, но сам не може да ги изпраща надалече. Щом Линг е разговарял с Диегон, значи, звездолетът е съвсем наблизо.

Умората от безсънната нощ изведнаж изчезна. С нетърпение очакваха следващото съобщение на Линг. Ядосваха се, че не могат да слушат как дава пеленг на космическия кораб. Портативната им биениета имаше тясно ограничен диапазон.

Виенион и Синиян продължаваха да спят и още не знаеха каква радост изпълва сърцата на другарите им, не знаеха, че спасението им е близо.

Вече се разсъмваше. Облаците, които с плътна пелена застилаха небето, просветляваха и започнаха да се разпръсват. На изток се виждаше ясна светлосиня ивица, предвещаваща безоблачен ден. Поривистият вятър, който духа цяла нощ, почти утихна и в гората цареше пълна тишина. Дългоочакваното съобщение най-сетне дойде. Заблещука екранът и на него се появи лицето на Линг.

— Звездолетът на Диегон — каза той — се намира в атмосферата на Сетито. Лети направо към станцията, точно по пеленга. Гледайте на запад.

Бързо се съмваше, след миг на хоризонта щеше да се появи дискът на Релиос, но западната страна на небето, над върхарите на гората, бе още съвсем тъмна.

Дълбоко развълнувани, тримата калистяни чакаха появата на легендарния кораб. Единадесет години^[1] цялото население на Калисто мислеше и говореше за него, за дванадесетте смелчаци, които за пръв път в историята дръзнаха да напуснат планетната система на Релиос и да се насочат към съседна звезда, за да търсят живот. Единадесет години калистяните очакваха завръщането им и ето те се връщат, връщат се като спасители на изпаднали в беда другари.

Прекрасен завършък на подвига им!

Далече-далече над облаците се появи светлина. Отначало изглеждаше като точка и ако не я очакваха, нямаше да я забележат, после почна бързо да се приближава и да става все по-ярка. Кръглото светло петно се движеше точно към поляната.

— Звездолетът лети над облаците — каза Вииниин. — Прожекторът му ги осветлява отгоре.

Дълъг прав лъч ослепително блесна и се плъзна по земята. Космическият кораб се беше спуснал под облаците.

В този миг лъчите на изгряващия Релиос докоснаха небето над гората. Веднага стана съвсем светло и калистяните видяха как из облаците изплава и заблестя бялото кълбо.

Външният му вид им бе добре познат от безбройните описания, рисунки и снимки. Ярко осветен от Релиос, звездолетът летеше точно към тях, като постепенно се снишаваше. Прожекторът му угасна.

Чуха силен, стремително приближаващ се шум, сякаш свирепа буря внезапно се разрази над гората.

След минута ураганният вятър връхлетя върху поляната.

Повалени на земята, калистяните не успяха да видят как гигантският кораб прелетя над тях. Когато се изправиха, разлюлялата се гора шумеше вече далече на изток.

Още зашеметени от падането, те веднага се сетиха за ранените, които лежаха на земята, и се спуснаха към тях.

— Сега вече няма да умрете, мили приятели — говореше Ресиин, като внимателно махаше листата, полепили се по лицата на спящите.

Диени вдигна съборената биениета и я огледа.

— В ред е — успокоена, каза девойката.

— Добре, че не се повреди — обади се Вииниин, който тревожно я разглеждаше. — Линг веднага ще ни съобщи, щом корабът кацне.

Той още не беше довършил думата си и се чу мелодичното бръмчене на сигнала. Появи се лицето на Линг.

— Звездолетът кацна на километър от станцията — каза той. — Ей сега ще отлетя при него. Не напускайте поляната. Скоро ще бъдем при вас.

— Дано да е по-скоро! — въздъхна Ресиин, щом екранът загасна.

Сега, когато помощта беше тъй близко, все му се струваше, че тя ще закъснее. Той се взираше тревожно в лицата на ранените.

Денят вече бе настъпил. Половината небе се очисти от облаците, а лъчите на Релиос прогониха нощния студ.

Макар че в сравнение с Калисто Сетито се намираше много по-далече от Релиос, за облечените в кожени комбинезони калистяни бе достатъчно топло. Човек от Земята би се чувствувал съвсем добре; температурата на въздуха беше към двадесет градуса над нулата.

Но калистяните на поляната дори не подозираха за съществуването на Земята.

Чакаха само половин час.

Преди малко в очакване на звездолета гледаха на запад, а сега бяха устремили поглед на изток, откъдето щяха да се зададат Линг и смелите звездоплаватели, кацнали на Сетито, връщайки се от своя междузвезден полет.

— Кой ли ще долети при нас? — без да се обръща към някого, попита Диени.

— Навярно Диегон и, разбира се, Сийнг — отговори Ресиин. — А може и още някой. Скоро ще видите дядо си, Диени.

— Толкова много искам да го видя! — каза Диени.

Пет точки се появиха в далечината и бързо се приближаваха към полянката.

Долетяха и се спуснаха на двадесетина метра от угасналия огън, после свалиха крилата си и се отправиха към калистяните, които ги чакаха, развълнувани от необикновената среща на необитаемата планета.

Диени изведнаж сграбчи и стисна ръката на Ресиин.

— Кой е този? — прошепна тя така тихо, че лекарят едва я чу.

Но и Ресиин, и Вииниин вече го бяха видели и замряха от учудване и изненада.

Пръв заедно с Линг вървеше лекарят на звездолета Сийнг, а до него…

Облечен в лек, съвсем неподходящ за климата на Сетито костюм с чудновата кройка, към тях се приближаваше нисък човек с бледорозово, почти бяло лице. Косите му бяха светли и леко къдрави. Чертите на лицето му приличаха на чертите на калистяните, но изглеждаха по-дребни и не така резки. Широко отворените му очи, с необикновен разрез, бяха сини. Червените му устни се усмихваха. Ръцете му, които се подаваха от ръкавите на кафявата кожена дреха, бяха бели като лицето му.

Малко по-назад вървяха Миенион и Бияинин. Диегон не беше между дошлите.

Ресиин и другарите му, готови да посрещнат възторжено прославените звездоплаватели, вече губеха търпение. И ето членове от дългоочаквания легендарен екипаж са тук, пред тях, а те внезапно загубиха способност да говорят и да се движат. Появата на загадъчния непознат така ги порази, че те забравиха всичко на света и гледаха само него.

Гласът на Сийнг ги извади от вцепенението им.

— Хайде де, посрещайте ни — усмихна се той. — И прегърнете нашия гост. Казва се Пьотър Широков. Той е от една далечна прекрасна планета, която имахме щастието да открием. Другарят му остана на кораба и ви чака.

„Тези странни хора са двама — помисли си Диени. — Жители на друг свят!“

И тримата изведнаж разбраха смисъла на това, което чуха, цялото огромно значение на думите на Сийнг.

Калистяните отдавна вече се бяха отказали от мисълта, че само на тяхната планета съществува разумен живот. На планетата Кетио те видяха хора също като тях, само че още на много ниско стъпало от своето развитие. Нямаше съмнение, че из просторите на вселената съществуват безброй планети, на които има живот. Струваше им се обаче, а и науката потвърждаваше това, че Миени е твърде студена звезда, за да може на планетите й да се е развил живот, подобен на калистянския. Повечето калистянски учени смятаха, че експедицията на Диегон ще се върне без резултат. Само Диегон и единадесетте му другари вярваха, че край Миени ще намерят разумен живот и с тази увереност предприеха далечното си пътуване.

И ето че излязоха прави!

Под лъчите на Релиос, на поляната сред девствената гора на Сетито, пред тримата калистяни стоеше човек, който с нищо не напомняше дивите обитатели на Кетио.

Той беше друго същество, което по ръст, цвят на кожата, очите и устните не приличаше на калистяните, но беше умствено високо развит обитател на неизвестната планета, съществуваща под светлината на Миени.

Двамата калистяни и девойката почувствуваха дълбока радост, че имаха щастието първи да поздравят пратениците на планетата, дори името на която още не знаеха.

Те едновременно пристъпиха към синеокия гост от друга планета.

Той се усмихна — блеснаха белоснежните му зъби — и каза на чист калистянски език, само с малко твърд изговор:

— Здравейте, приятели! Приветствувам ви от името на човечеството на Земята, което ни изпрати при вас. Диегон и другарите му долетяха на Земята и се запознаха с нашия живот. Сега ние отиваме на Калисто да се запознаем с вашия. Зная, че ще ни приемете като другари. Още веднаж здравейте, приятели!

— Стиснете му ръка — каза Сийнг. — В тяхната родина обичаят е такъв.

— Защо? — рече Широков. — На Калисто обичаят е друг и аз ще се придържам към него.

Той прегърна Ресиин, който бе най-близо, и прекара пръсти по челото му. Развълнуван, лекарят му отвърна със същото.

Широков се обърна към Диени. Вече беше вдигнал ръце да я прегърне, но изведнаж ги отпусна и внимателно се взря в чертите на лицето на застаналия пред него строен млад калистянин, облечен като всички други в сив комбинезон с червена кожа на яката. Не можеше да каже защо, но лицето на Диени му се стори познато.

— Вие жена ли сте? — попита той.

— Да — учудено отговори Диени.

— Тогава — каза Широков — аз специално поздравявам вас, първата жена от Калисто, която виждам.

Диени го прегърна. Нежното докосване на пръстите й дълбоко го развълнува. Неочаквано дори за себе си хвана ръката й и я целуна.

— Имаме на Земята такъв обичай — поясни той, като видя учудването не само на новите, но и на старите си приятели.

Беше смутен от постъпката си. Облъхна го нещо далечно и почти забравено. Спомни си своята майка, единствената жена, чиято ръка бе целувал като дете. Лицето на Диени, чуждо за него — човека от Земята, изведнаж му се стори родно и мило.

— Вашето лице — каза той, за да скрие смущението си — ми напомня за някого.

— Казвам се Диени — рече девойката, — внучка съм на човек, когото добре познавате.

— На кого?

— На Рийг Диегон.

Този отговор смая не само Широков, но и Сийнг, Бияинин и Миенион.

— Внучка на Диегон? — едновременно повториха четиримата.

Широков разбра защо чертите на лицето й му се сториха познати. Той дори се учуди, че сам не се сети кой е пред него. Поразителната прилика сега биеше в очи.

— Диегон никога не ни е споменавал за вас — каза Миенион.

— Той не знае за моето съществуване — усмихна се Диени.

— Чия дъщеря сте?

— На Виег Диегон.

— Чудесна изненада за нашия командир — каза Бияинин.

Докато Широков се запознаваше с двамата калистяни и девойката, Сийнг не губеше време. Той извади малък апарат и го постави на земята до Синиян.

— Трябва да се оголи мястото на изгарянето — каза той.

Ресиин и Линг се заеха да му помагат. Разкопчаха кожения комбинезон, а дрехите под него разрязаха. Не посмяха да съблекат ранения, защото за калистяните въздухът беше твърде студен. Само на Широков не му беше студено.

На черните гърди на Синиян рязко се открояваха сиви петна.

— Обгарянето е проникнало много дълбоко — каза Сийнг. — Ако бяхме закъснели… А други изгаряния има ли? — сам се прекъсна той, обръщайки се към Ресиин.

— Има и на краката, но най-опасни са тези.

Сийнг включи апарата. Сивите петна изведнаж станаха зелени.

Широков, забравил новите си познати, внимателно наблюдаваше процедурата. Той вече знаеше достатъчно за медицината на Калисто и познаваше лечебните апарати, но не му се беше случвало да ги вижда в действие освен при онзи далечен случай, когато Сийнг пред очите му отстрани от тялото на Виениян куршумите на Ю Син-чжоу. Колко отдавна беше това! Какъв чуден се струваше тогава на земните медици апаратът на Сийнг, а колко прост се оказа той, когато Сийнг обясни неговото устройство и принципа на действие.

Застанала настрана заедно с другите калистяни, за да не пречи на лекарите, Диени не сваляше поглед от лицето на Широков.

„Ето как изглеждали те — мислеше си девойката. — Едновременно приличат и не приличат на нас. Бели калистяни. Колко е хубаво, че опасенията ми не се оправдаха.“

Диени беше млада, впечатлителна и склонна към мечтателност. Още като дете бе слушала от баща си безкрайни разкази за звездолета, отлетял към далечната звезда, и за неговия командир. Всички деца на Калисто знаеха имената на смелите звездоплаватели, а Диени се радваше и гордееше, че един от тях е нейният дядо. Тя обичаше да мечтае за времето, когато звездолетът ще се върне.

Често си представяше неизвестната планета, която дядо й ще намери, представяше си и нейните обитатели. В детското й въображение те по всичко приличаха на калистяните.

Годините минаваха; детето порасна, стана девойка, но мечтите й за хората от другата планета все тъй я вълнуваха. Свикна да мисли за тях.

И тя стана астронавт, видя обитателите на Кетио, но те съвсем не бяха олицетворението на нейната мечта.

Наивните детски фантазии се смениха със знанията на възрастния човек. Диени вече не си представяше, че жителите от другата планетна система непременно трябва да бъдат копие на калистяните. Знаеше, че формите на живот са безкрайно разнообразни. Но нейна съкровена мечта си оставаше да види с очите си „човека от Миени“.

Нека дори това същество да не прилича съвсем на калистяните, но да бъде разумно, следователно сродно на тях.

И ето съвсем неочаквано мечтата й се сбъдна. „Човекът от Миени“ е пред нея и формите на тялото му съвсем не са чудновати, а най-обикновени. И бялото му лице е дори посвоему красиво.

„Какви чудни очи има! Сини като небето на Сетито. И как широко са отворени… А устните му са червени. Колко странно! Навярно са червени, защото кожата им е тънка и кръвта прозира.“

Тя си спомни как тези устни докоснаха ръката й. Бяха нежни и меки.

„Чуден обичай — да докосват с устни ръцете на жената! Моята ръка сигурно му се е сторила груба.“

Тя погледна ръката на Широков. Беше съвсем бяла, едва ли не прозрачна.

На Диени изведнаж й се дощя да докосне тази ръка с устните си. Кръвта й като гореща вълна нахлу към лицето; бузите й посивяха.

Тя нищо не знаеше за целувката. В калистянския език дори нямаше такава дума.

Широков усети погледа на Диени. Искаше му се тя да отмести очи и да престане да го гледа. Той навярно й изглежда изрод. Нали е свикнала лицата да са черни и с резки черти.

През тези години Широков и Синяев толкова бяха свикнали с калистяните, че вече не забелязваха разликата между себе си и тях. Но помнеха какви чудновати им се струваха калистяните в първите дни от тяхното пребиваване на Земята.

На тази девойка от Калисто (щом Диегон не знае за съществуването й, значи, Диени е съвсем млада) цветът на кожата му сигурно й се струва странен. Бяло лице, червени устни, сини очи — Широков за пръв път си помисли, че това разнообразие от багри може да прави неприятно впечатление.

„Е, какво пък! — реши той. — Нека гледа. Трябва да свиквам. На Калисто всички ще ни разглеждат.“

Той свъси вежди и без да обръща повече внимание на Диени, съсредоточено наблюдаваше процедурата.

Сийнг бавно въртеше малък диск върху корпуса на апарата — Широков знаеше, че така той усилва невидимия поток неутронни частици. Зеленият цвят на мястото на обгарянето постепенно потъмняваше и преминаваше във виолетов. Всичко продължи около час.

— Сега другия — рече Сийнг.

Същата процедура беше извършена над Виенион.

Върху поразените места наложиха дебел слой силно миришещ мехлем и ги бинтоваха. Двамата ранени все още спяха.

— Сега всичко е наред — каза Сийнг, като се изправяше. — Последните манипулации ще направим на звездолета.

Без да се бавят, тръгнаха към станцията. Всички поред носеха ранените.

Миенион и Диени вървяха напред и проправяха път, като унищожаваха препятствията с „лъчите“ на ултразвук.

Хищниците и птиците не се показваха. Само веднаж се чу някъде отдалече рев и вой на кетир.

Най-сетне излязоха от гората и пред тях се откри равнина, простираща се до хоризонта. Видяха станцията, издигаща се на нисък хълм, а вдясно от нея — бялото кълбо на космическия кораб.

Над кълбото летяха няколко души от екипажа, които чакаха да се покажат от гората другарите им. Щом ги забелязаха, четирима се насочиха към тях, бързо ги пресрещнаха и кацнаха пред тях на земята. Бяха долетели Диегон, Виениян, Ленийнг и Синяев.

Преди да поздрави съотечествениците си, Диегон попита Сийнг как са ранените.

— Вън от опасност са — отговори корабният лекар.

Диени веднага позна Диегон. Гледаше само него, без да забелязва дори Синяев, към когото насочиха вниманието си спътниците й.

В техния дом на Калисто на много места бяха поставени бюстове на Диегон, затова тя познаваше добре строгите и резки черти на лицето му. Сега той е пред нея, остарял, още по-строг, отколкото на портретите, но с познатото, родно лице.

Тя стоеше малко настрана от другите и Диегон първо поздрави Ресиин и Вииниин, а после се приближи към нея.

— Драго ми е да видя една млада представителка на нашата наука — любезно каза той, като я прегръщаше.

Диени притисна лице към гърдите му. Ръцете й останаха отпуснати и Диегон усети как силно трепери тялото й от някакво дълбоко, непознато за него вълнение.

Той забеляза внезапно настъпилото мълчание и обърна глава към спътниците си.

Никой не гледаше към него и девойката. Калистяните и двамата земни хора сякаш нарочно се бяха обърнали настрана.

Без още да се досеща защо другарите му се държат така, Диегон внимателно, но смело повдигна с ръка лицето на девойката и се взря в чертите му.

— Как е името ви, девойко? — попита той, но вече не се съмняваше какъв ще бъде отговорът й. Тези черти му бяха много добре познати.

— Диени Диегон — отговори тя и още по-силно се притисна към него.