Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Каллисто, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2020 г.)
Корекция и форматиране
johnjohn (2020 г.)

Издание:

Автор: Георгий Мартинов

Заглавие: Калисто

Преводач: Елка Хаджиева

Година на превод: 1966

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Народна култура

Град на издателя: София

Година на издаване: 1966

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

Редактор: Зорка Иванова

Художествен редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Живко Станкулов

Художник: Александър Денков

Коректор: Надежда Добрева; Лиляна Малякова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8682

История

  1. — Добавяне

Втора глава

В районната болница

Един часът през нощта.

Експресът Пекин — Москва току-що бе потеглил от една голяма гара и набирайки скорост, летеше напред. В едно двуместно купе на международния вагон до прозореца със спуснато перде седяха двама пътници. Единият бе възрастен китаец, другият, ако се съди по костюма и държането му — американец.

Разговаряха на английски.

— Какво друго можех да направя? — казваше американецът. — Не ми дадоха разрешение да посетя лагера. Не съм учен, нито съм журналист. Просто един любознателен човек. Искам да видя жителите от друга планета, марсианците… Много съм доволен, че успях да получа виза и че отивам в Москва. Може и марсианците да пристигнат там, а ако не дойдат, ще се постарая поне отдалеко да видя кораба.

— Професор Куприянов е разрешил екскурзии до звездолета — каза китаецът. — Трябва да заминете за град Курск, съветвам ви да бъдете там на петнадесети август.

— Мислите, че светлинният разговор е разбран правилно?

— Не се и съмнявам.

— Вие сте щастлив човек — каза американецът. — Без каквито и да било главоболия ще видите кораба и марсианците.

— Защо ги наричате марсианци? Според съвременната наука на Марс няма разумни същества.

— Какво е „съвременната наука“! Какво знае тя? Тайните на природата са недостъпни за слабия човешки ум.

— Я виж! — усмихна се иронично китаецът. — Нима не вярвате на науката? А тогава в какво вярвате?

— В човека. В силата на неговия ум и енергия.

— Ами че това именно е силата на науката.

— За човека са непостижими тайните на природата — повтори американецът.

— Непознаваемост на света! — Китаецът се засмя. — Вие сте фидеист?

— Как го казахте? Фидеист? А какво значи?

— Има такова философско учение. То оспорва научното опознаване на света и издига вярата над знанието. Фидеизмът е опора на реакцията.

— Вие говорите като комунист.

— Аз съм комунист — скромно му отвърна китаецът.

Американецът извади часовника си и го погледна.

— Искате ли да идем в ресторанта — предложи той. — Чашка водка преди лягане. Руската водка е по-хубава от джина.

— Не, благодаря ви — отвърна китаецът.

Американецът излезе от купето.

Останал сам, китаецът започна да се съблича. Спомни си разговора и се усмихна.

„Те всички са такива — мислеше си той. — Смятат се за висша раса и съчетават това с пълно научно невежество. Вярвал само в енергията на човека, тоест в могъществото на бизнеса.“

Едва бе свалил сакото си и спътникът му се върна.

— Елате по-скоро! — каза той. — В съседния вагон е станало убийство.

— Не може да бъде! — възкликна китаецът.

Той бързо облече сакото си и тръгна след американеца.

В коридора на вагона нямаше жива душа. Пътниците спяха.

Двамата излязоха на платформата, за да минат в другия вагон.

Влакът летеше през гора. Към железопътния насип напираше черната стена на дърветата. В слабата светлина на малката крушка на платформата смътно се тъмнееше фигурата на някакъв човек.

Ако придружителят на вагона би го видял, можеше да се закълне, че до преди малко този човек не е бил във влака.

Американецът се отдръпна крачка назад, за да пусне китаеца пред себе си.

Непознатият замахна. Звукът от силен удар се сля с тракането от колелата на стремително летящия експрес.

Тялото падна на платформата на вагона. Двамата се наведоха и бързо претършуваха убития. После отвориха вратата и в нощния мрак изхвърлиха трупа от летящия с пълна скорост експрес.

 

 

Доктор Казимбеков, главният лекар на една от районните болници в Омска област, винаги идваше на работа точно в осем часа. Обличаше престилката и заедно с дежурния лекар започваше сутрешната визитация.

— Чухте ли? — казваше той във всяка болнична стая. — Другарят Широков вече почти свободно разговарял с калистяните. Виждате ли какво значи медицински работник! Взето е решение да напуснат лагера и да заминат за Москва. Професор Аверин научил много нови неща по въпросите за синтеза на органичните съединения. Професор Смирнов изследвал двигателите.

Болните се усмихваха. Бяха свикнали всеки ден главният лекар да им съобщава новините от лагера край Курск, въпреки че те вече ги знаеха. Радиостанциите три пъти на ден включваха в програмата си съобщенията на Куприянов.

Казимбеков много се интересуваше от звездолета. Тюхкаше се, че няма да може да види гостите от Калисто и бе недоволен, че корабът не е кацнал нейде по-наблизо.

— Тясно ли им се е видяло в нашия Сибир? — мърмореше той.

Милиони сибирци бяха видели летящия звездолет. Но горкият Казимбеков нямаше и тази утеха. Корабът бе прелетял далеко от Омска област.

През тези дни не само Казимбеков бе недоволен от съдбата си. Надали можеше да се намери в Съветския съюз човек, който да не завижда на жителите от Курска област. Звездолетът, екипажът му, научната експедиция на Академията на науките бяха най-вълнуващата тема за разговор. Където и за каквото да заговореха хората, непременно ставаше дума и за Калисто.

И в малката районна болница мислеха и говореха за Калисто.

Болните не бяха много и Казимбеков скоро завърши визитацията си.

— А какво е състоянието на китаеца? — попита той дежурния лекар.

— Все същото — с въздишка отвърна лекарят.

Те говореха за човека, намерен край железопътната линия и докаран в болницата на девети август. Беше го намерил кантонерът рано сутринта край линията в своя участък.

Китаецът, добре облечен възрастен човек, бе с наранена глава и счупени крака. Той лежал край насипа и не давал никакви признаци на живот.

Въпреки че човекът изглеждал мъртъв, кантонерът го откарал в най-близката болница.

Китаецът обаче се оказал жив. („Само един процент“ — както се бе изразил Казимбеков.) Взеха най-енергични мерки и успяха ако не да предотвратят смъртта, поне да я отдалечат и да имат макар и слаба надежда за благополучен изход.

У пострадалия не намериха никакви документи или книжа, от които да узнаят кой е.

Кантонерът твърдеше, че когато последния път, преди да намери ранения, обиколил участъка си, край насипа нямало нищо, а след това бил минал само един пътнически влак — експресът Пекин — Москва.

Можеше да се предполага, че пострадалият е паднал именно от този влак. Чудно беше, че е останал жив, защото през този участък експресът минаваше с извънредно голяма скорост.

Но разследването не потвърди това предположение. На телефонограмата, изпратена до пътуващия влак, отговориха, че всички пътници в експреса са налице. Никой не бе изчезнал по пътя.

Малко вероятно беше човекът да е пътувал с някой товарен влак. Той бе така елегантно облечен, че непременно щеше да направи впечатление.

За случая бе уведомена прокуратурата. Експертът по съдебна медицина, специално дошъл от Омск, установи, че раната на темето (главата бе наранена на две места) е причинена от падане, а втората — от лявата страна на челото, е нанесена с някакъв тъп предмет.

„Падането от влака“ се превръщаше в опит за убийство, който само по една случайност не бе успял.

Според експерта пострадалият е бил изхвърлен от вагона на влака в движение, след като му е бил нанесен удар с бокс.

Счупванията на краката не бяха опасни, зарастването вървеше бързо. Но състоянието на главата бе обезпокоително. Раната на темето беше много дълбока и раненият вече пет седмици не идваше в съзнание. Хранеха го по изкуствен начин и надеждата да спасят живота му ставаше все по-слаба и по-слаба.

Да се установят обстоятелствата на престъплението и личността на убиеца, можеше само ако пострадалият дойде в съзнание. От Семипалатинск ежедневно питаха Казимбеков, но на въпроса за състоянието на болния той всеки път отговаряше, че няма промяна и пострадалият все още е в безсъзнание.

Състоянието на непознатия бе толкова тежко, че и дума не можеше да става да го пренасят в Омската хирургическа клиника, и той продължаваше да лежи в районната болница.

— Значи, без промени? — попита главният лекар.

— Без промени.

— Лошо — каза Казимбеков. — Такова продължително безсъзнание неизбежно завършва със смърт.

— И престъпникът ще остане неоткрит?

— Не ме интересува престъпникът! — троснато отвърна главният лекар. — Това е работа на следствените органи. Мене ме интересува болният.

Той влезе в болничната стая, където лежеше раненият. Тук имаше само едно легло, стол и малка масичка. Пердето на прозореца беше спуснато и в стаята цареше полумрак.

Китаецът лежеше по гръб. Бинтованата му глава се сливаше с бялата възглавница.

В първата минута Казимбеков не забеляза никакви промени в състоянието на пациента, но като се приближи, с учудване и радост видя, че очите на ранения са отворени.

— Веднага повикайте преводача и следователя — прошепна той на дежурния лекар.

Беше получил нареждане незабавно да съобщи, щом раненият дойде в съзнание. Следствените власти с нетърпение чакаха този момент.

Трябваше да се бърза. Може това да е последният проблясък на живота!

Колкото и тихо да бе казал думите, раненият ги чу и разбра.

— Няма нужда от преводач — съвсем тихо рече той. — Аз… говоря… руски.

Дежурният лекар бързо излезе. Казимбеков се наведе над леглото.

— Не говорете! — каза той.

— Какво… се е случило… с мене?

— Вие сте ранен. Моля ви, сега не говорете. Пестете силите си.

Китаецът послушно затвори очи. Казимбеков хвана китката му. Пулсът беше слаб, но равномерен. Лекарят позвъни, за да дойде при ранения дежурната сестра.

Внезапно китаецът се стресна и се опита да стане.

Казимбеков бързо, но все пак много внимателно го задържа за раменете.

— Спокойно! — каза той. — Не бива да мърдате!

Раненият му направи знак с ръка да се наведе.

Докторът чу пресеклив шепот.

— Спомних си… По-бързо следователя… Трябва да успея…

Разпитът продължи дълго. Раненият едва-едва даваше показанията си. Често трябваше да правят дълги почивки, за да може да събере сили.

Казимбеков негодуваше и настояваше да отложат разпита за другия ден, но китаецът не се съгласяваше.

— Трябва да успея — казваше той. — Много е важно. Може да умра.

— Сега вече няма да умрете — уверяваше го лекарят.

— Все пак не бива да се отлага.

— Постарайте се по-подробно да опишете външността на вашия спътник — рече следователят.

Раненият най-подробно разказа за американеца.

— А успяхте ли да видите как изглеждаше човекът на платформата?

— Не го видях добре… Стори ми се… че е китаец.

— Номерът на вагона и купето?

— Вагон осем. Купе пет.

— Според вас каква е причината за нападението?

— Предполагам, че са им трябвали моите документи… Това е и най-страшното… Той е искал да се промъкне в лагера… под моето име.

— В какъв лагер? — в един глас попитаха следователят и Казимбеков.

— В лагера при космическия кораб… Още не съм ви казал… Пътувах за там… Аз съм кореспондент на агенция „Синхуа“. Казвам се Ю Син-чжоу.