Георгий Мартинов
Калисто (51)

Атили

След ярката светлина и нажежения въздух на улицата прохладата и мекият полумрак в стаята действуваха успокоително върху възбудените им нерви.

Широките прозорци — арки, без рамки и стъкла, бяха закрити с нещо тъмножълто, което правеше светлината вътре в дома подобна на слънчевата. Очите, уморени от блясъка на Релиос, отпочиваха в тази приятна светлина.

Стаята беше много своеобразна.

Стените бяха високи шест-седем метра, бледозелени и изглеждаха порести. Почти до тавана, на половин метър от него, имаше широк корниз. Таванът като че ли беше от тъмно стъкло и в него ясно се отразяваше цялата обстановка на стаята.

Непостланият под, гладък и блестящ като идеално лъснат паркет, за разлика от тавана, не отразяваше нищо. Беше блестящ и същевременно изглеждаше матов. По равната му вишнево оцветена повърхност нямаше нито един ръб.

Ъглите на стаята не бяха прави, а заоблени.

В средата имаше малък неограден фонтан. „Водата“ му бе златистозелена. От фонтана лъхаше прохлада като от истинска вода, но струите му падаха съвсем безшумно.

Мебелите бяха удобни и своеобразно красиви, не със земна, а със своя, непривична за хората от Земята калистянска красота. Всеки предмет по изящната си изработка и подбрани багри изглеждаше като произведение на изкуството. Причудливо извитите крачета на „креслата“, панелите, вратичките — всичко беше от някакъв странен материал, който не приличаше на нищо земно, беше прозрачно дълбок, блестящ и матов едновременно.

Цветовете на мебелите хармонираха с цвета на стените. Преобладаваха зелените тонове.

Нито един от мебелите не бе поставен до самата стена, което също беше необичайно. Дълги ниски „саксии“ от зелено „стъкло“ с растения заемаха свободното пространство зад мебелите, широко почти метър и половина.

Тази калистянска флора повече от обстановката напомняше на хората, че не се намират на Земята. Те не видяха нито едно листче, нито едно цвете, които поне малко да приличат на земните.

Цветята имаха преливащи светлосини и странно златисти оттенъци. Листата, свити на тръбички, бяха зелени, което особено учудваше тук на Калисто, където растителният свят обикновено имаше червени и оранжеви тонове.

— Това са специално отгледани стайни растения — каза Сийнг. — И са поставени тук за вас.

В стаите цареше дълбока тишина. Нито звук не проникваше и отвън, макар че къщата беше в центъра на огромния град.

Тъмножълтата „завеса“ едва забележимо плавно се поклащаше и ритмичното й движение действуваше приспивно.

Широков съсредоточено гледаше това нещо, което закриваше прозореца, с надежда да заспи най-сетне, но сънят упорито не идваше.

И Синяев, който лежеше на другия диван, не можеше да заспи.

Пред мисления поглед на приятелите стояха картините, минали пред очите им за сравнително малкото часове от първия им ден, прекаран на Калисто. Впечатленията бяха толкова много, че споменът за тях щеше да им стигне за цял живот, а днес беше едва първият ден от многото, които им предстояха.

Чувствуваха се толкова уморени, че дори самото неподвижно лежане на меката постеля, тишината, която цареше в дома, и прохладният полумрак им доставяха физическа наслада.

Дано само по-скоро заспят!

Широков мечтаеше да дойде Сийнг и да им даде сънотворното средство, действието на което те два пъти бяха изпитали на звездолета, но нямаше никаква вероятност да дойде калистянският лекар. Гостите бяха изразили желание да си починат и тъй като вече добре познаваха калистяните, не се съмняваха, че желанието им ще бъде изпълнено като нещо свято. Докато те сами не повикат, никой няма да влезе при тях, а къде и как да намери Сийнг или друг лекар, Широков съвсем не знаеше. Освен това беше тъй уморен, че му се струваше невъзможно да стане и да излезе от стаята.

Те мълчаха, всеки в себе си преживяваше още веднаж събитията от този ден.

Приземяването на звездолета, посрещането им на острова, странният „автомобил“, който не се подчинява на законите на притеглянето, пътуването по океана с подводно-надводния кораб и особено приказното видение на „Релиос Витини“ на дъното на океана занимаваха мислите им и прогонваха съня.

И най-сетне Атили!

Те не можаха добре да разгледат града, но онова, което успяха да видят, им направи силно впечатление.

Атили бе град на дворците. Те не видяха нито една сграда, която да не може да се нарече дворец; всяка заслужаваше специално описание. А при това знаеха, че Атили съвсем не е най-големият и най-населеният град на Калисто. Той беше „покрайнина“, най-северният от градовете на континента, значи, нещо като провинция по земните представи. Повечето калистяни предпочитаха да живеят близо до екватора.

Градът се простираше като дълга лента по крайбрежието и в него навярно имаше не по-малко сгради, отколкото в Москва, Лондон или Нюйорк, но обширни пространства с оранжевочервена растителност отделяха къщите една от друга. Атили заемаше невероятно огромна площ.

Корабът, който ги докара от Острова на небето, наистина се движеше с малка скорост, но все пак цели три часа плува покрай застроения бряг, докато стигне центъра на Атили. Почти всички сгради имаха широки, украсени със статуи стълбища, които слизаха до самата вода. Тези стълбища и плоските покриви подчертаваха приликата на калистянската архитектура с древноегипетската, забелязана още при първото запознаване на земните хора с постройките на Калисто.

В центъра на града видяха червен каменен кей, до който спря корабът.

Посрещането, устроено им от жителите на Атили, бе наистина грандиозно. Много време, преди да се покаже градът, стотици плавателни съдове с най-различни размери и конструкции вече придружаваха кораба. Широков и Синяев се учудиха на големия брой кораби, понеже знаеха, че морският транспорт вече е излязъл от употреба. Но им обясниха, че това са плавателни съдове за разходка, нещо като яхтите на Земята.

Небето беше изпълнено с летящи с крила калистяни. Бяха хиляди. Над тях летяха безброй олити.

На кея се беше събрало неизброимо множество. Навярно цялото население на града, а може би и много калистяни от други градове бяха дошли за посрещането. Широков и Синяев запомниха само разноцветните дрехи и цветята, с които беше посипан целият път от пристанището до този дом.

Хората от Земята и дванадесетте калистянски звездоплаватели бяха изнесени на ръце от кораба до брега.

Широков и Синяев знаеха, че Женсийнг, Гесиян и другите, останали на острова, са излетели за Атили веднага след тях, но не видяха никого от своите „стари“ познати, които положително бяха сред тълпата. Ако това бе на Земята, познатите непременно биха дошли при героите на деня.

Повече от два часа ги носеха, като ги предаваха от ръце на ръце, и така бавно шествуваха сред неизброимата тълпа. Шествието беше радостно и вълнуващо, но за Широков и Синяев то се превърна в жестоко мъчение, което обаче не можаха да забележат дори обикновено много чувствителните и внимателни калистяни.

Когато пред къщата най-сетне ги оставиха да стъпят, двамата гости на Калисто бяха едва ли не припаднали. Но те намериха сили да скрият страданието, неволно причинено им от гостоприемните домакини. Не искаха да помрачават радостта им от посрещането, защото знаеха много добре, че калистяните ще изпаднат в отчаяние от своята непредвидливост.

Причина за мъченията им бяха лесно поносимите за калистяните лъчи на Релиос, който изливаше нетърпим зной върху планетата. В главата и на Широков, и на Синяев бучеше, мислите им се объркваха, тялото им се обливаше с гъста, лепкава пот. Почувствуваха се щастливи, когато, придружени от Диегон, Сийнг и един непознат калистянин, влязоха в прохладните стаи.

Едва тук, страхувайки се от топлинен удар, Широков каза на Сийнг в какво състояние се намират.

Думите му явно поразиха и огорчиха тримата калистяни, но те, без да губят време за извинения, веднага се заловиха за работа.

Отведоха гостите в едно помещение, в средата на което имаше голям басейн, бързо ги съблякоха и ги потопиха във водата с необикновен светлосин цвят. Сийнг донесе два съда, много приличащи на чаши за вино, пълни с безцветна течност, и помоли Широков и Синяев да я изпият. Мислите им веднага се проясниха.

После старателно избърсаха пациентите си и ги облякоха в леки калистянски дрехи, понеже техните бяха целите мокри от пот, а багажът им бе останал на кораба.

Всичко се извършваше бързо и мълчаливо.

Когато влязоха в стаята с фонтана, Сийнг настоя да легнат на „диваните“ и едва тогава мрачно каза:

— Никога няма да си простя това.

Диегон само го погледна и в погледа му се четеше горчив упрек.

— Сега ние се чувствуваме съвсем добре — каза Широков.

— Бяхте длъжни да ни предупредите много по-рано — рече калистянинът, името на когото още не знаеха. — Трябваше да се обърнете към когото и да било край вас. Един от двама ви е лекар, той знае на каква опасност е излагал себе си и другаря си.

— На кого е тази къща? — попита Широков, за да избегне необходимостта да признае, че именно той е лекарят.

Калистянинът учуден погледна Широков. Въпросът явно го озадачи.

— Къщите не могат да принадлежат на някого — отговори Диегон. — Те принадлежат на всички. Също както и всичко друго. Тази къща е подредена специално за вас по указанията на Гесиян и Сийнг. Хората, които са живели тук, са се преместили в друга. В Атили къщите са повече, отколкото са необходими на населението му.

— Ако къщата е била заета — каза Синяев, — по-удобно би било да обзаведете за нас някоя друга. Която и да е. Защо е трябвало да безпокоите хората?

— Не се тревожете. Калистяните често се преместват от една къща в друга или от един град в друг. Тук е удобно за вас дори само за това, че има фонтани, а фонтани няма във всяка къща. Не всички обичат прохладата.

— Ами личните вещи… — започна Широков, но млъкна, без да довърши фразата си.

Тук, на Калисто, земните представи и понятия бяха неприложими. Думите „частна собственост“ отдавна са изчезнали от съзнанието на калистяните. Въпросът, който искаше да зададе, щеше да им се стори безсмислен.

— Според мен най-добре ще е да заспим — каза Широков. — Днес ни се струпаха твърде много впечатления.

— Така е — съгласи се Сийнг. — Сега спете тук.

Донесоха чаршафи и възглавници. Те бяха също като земните. Материята им бе тънка и лъскава. Разбира се, от одеяла нямаше нужда при този свръхтропичен климат.

Беше следобед и на улицата бе още съвсем светло. Широков попита не може ли с нещо да се закрият двата огромни прозореца на стаята.

Непознатият калистянин отиде до единия прозорец. Широков и Синяев не забелязаха какво направи той там, но двата огромни прозореца изведнаж се покриха с нещо като мъгла, която бързо се сгъстяваше.

— Какъв цвят предпочитате? — попита калистянинът.

— Как какъв? — учуди се Синяев.

— С какъв цвят да закрия прозорците? Със зелен, син или жълт?

— Нека да е жълт.

„Завесата“, закрила прозореца, се обагри в жълто.

— Така добре ли е?

— Много добре, благодаря!

За кой ли път през този забележителен ден Широков и Синяев мълком се спогледаха. Станалото беше съвсем непонятно, но нито единият, нито другият зададоха някакъв въпрос. Бяха извънредно уморени. Имаха много време занапред.

— Ще спите до сутринта — усмихнат им каза Сийнг на излизане.

Ако знаеше, че тъй дълго няма да могат да заспят, той, разбира се, щеше да се върне и да им помогне да надвият безсънието. Но Сийнг не беше вече в къщата. Както и другите калистяни, завърнали се от космическия рейс, той бързаше да се види с близките си, които се бяха събрали в Атили и отдавна го очакваха.

Широков и Синяев бяха сами в просторния дворец, предоставен на тяхно разположение за цялото време, което щяха да прекарат в Атили.

Бяха им показали къде е „трапезарията“ и как да си послужат с апарата, от който можеха да получат каквито поискат ястия или напитки, без да излизат от дома.

До стаята, в която лежаха сега, видяха друга, доста по-малка, но пак така красиво наредена. В нея имаше няколко „шкафа“ със седмоъгълни вратички. „Шкафовете“ бяха пълни с най-различни вещи за домашна употреба, поставени и наредени безупречно; навярно тук имаше всичко, каквото би им потрябвало. Казаха им, че тези неща сега принадлежат на тях и могат да ги ползуват, както си искат.

— Всичко, каквото ви потрябва и не го намерите тук — рече калистянинът, — ще ви бъде доставено на минутата. Само трябва да кажете. Старахме се нищо да не пропуснем, но може нещо да не сме предвидили.

— Колко грижи ви създадохме — каза Широков.

— Ние сме ви задължени за гостоприемството, оказано на Земята на Диегон и другарите му.

— О, ние съвсем не ги посрещнахме така.

— Вие не сте знаели — каза Диегон. — Вас никой не ви беше предупредил за нашето долитане.

Освен трите стаи и стаята с басейна в къщата имаше още няколко помещения, но запознаването с тях трябваше да отложат за другия ден.

В края на краищата и двамата заспаха почти едновременно и спаха дълбоко, непробудно, чак до сутринта.