Георгий Мартинов
Калисто (16)

Петнадесети август

На петнадесети август времето се случи чудно хубаво. Рано сутринта преваля краткотраен дъжд, но към осем часа небето напълно се разведри и умитата от праха земя блаженствуваше под горещите лъчи на слънцето. Палатките на лагера бързо изсъхнаха и изглеждаха някак особено чисти и празнични. Листата на брезите още блестяха от дъжда и също изглеждаха празнични. Сякаш и природата искаше да вземе участие в празника.

Настъпи решителният ден. С вълнение и трепет го очакваше цялото население на земното кълбо. Ако светлинният разговор на трети август бе разбран правилно, именно днес екипажът на космическия кораб трябваше най-сетне да се покаже пред хората.

Специално пристигналият от Москва радиокоментатор заедно с радистите от лагера монтираше и изпробваше преносимия микрофон, готвейки се за репортажа. Неговият разказ за срещата щеше да се предава по цялата Земя. Кореспондентите с най-голямо внимание проверяваха кинокамерите и фотоапаратите си. Четири телевизионни камери насочиха обективите си към космическия кораб.

Никой не знаеше часа, в който щеше да стане дългоочакваното събитие. Всички бързаха. В лагера очакваха излизането на екипажа около пладне. Това мнение беше изказал Щерн и то изглеждаше най-правилно. Между гостите сигурно имаше астрономи и за изтеклите деветнадесет дни те навярно са определили кога слънцето пресича меридиана на даденото място. Те безспорно разбираха, че им се готви тържествено посрещане и понеже не бяха имали възможност да се уговорят точно кога ще излязат, логично беше да сторят това около пладне.

Церемониалът по посрещането бе предизвикал дълги и горещи спорове. Не само обичаите, но дори възприятията на гостите бяха съвсем неизвестни. Как да постъпят, че те да разберат смисъла на посрещането? Например позната ли им е музиката? Намериха се горещи глави, които бяха измислили сложен церемониал с живи картини, пантомими и дори танци — едва ли не цяло цирково представление. Някой съвсем сериозно предложи да се обсъди дали да поднесат на гостите хляб и сол по руски обичай. В края на краищата бе решено да не мъдруват, а да ги посрещнат така, както обикновено се посрещат на Земята гости от друга страна.

— Не само ние се вълнуваме и чакаме — казваше Козловски. — Те със същото нетърпение са чакали този ден. И те се готвят за срещата с нас и може би също обсъждат как да постъпят, за да ги разберем.

— На тях им е много по-лесно — казваше Щерн. — Те ни виждат и през всичкото време са ни наблюдавали, а ние не знаем дори какво представляват.

Едва ли не в последния момент възникна въпросът от коя страна се намира изходът на кораба. Освен отвора, който видяха първия ден и който оттогава се бе отварял още четири пъти, в корпуса на звездолета не се забелязваха никакви други отвори.

— Ще ги чакаме откъм лагера — каза Куприянов. — И без това не можем да отгатнем къде е изходът им.

Към единадесет и половина всичко бе готово за посрещането. На сто метра от кълбото в прави редици се строиха батальоните на полка. Пред редиците им застанаха оркестърът и почетният караул. На петдесет метра от кораба бе поставен микрофонът, а край него се събраха всички членове на научната експедиция и чуждестранните гости. И кореспондентите с апаратите си бяха тук.

На радиус петстотин метра огромна тълпа като плътна стена обкръжаваше кораба. Никакви забрани не можаха да възпрат жителите от околните градове и села и те още от предния ден непрекъснато прииждаха към лагера — пешком или с превозни средства. Повече от половината от тези хора бяха прекарали тук цялата нощ и стоически издържаха сутринта под дъжда. По едно интересно съвпадение петнадесети август се случи неделя и това още повече допринесе да се увеличи броят на зрителите.

Кордонът на караулите се отдръпна от кълбото на половин километър и хората послушно спряха до тази линия, без да се опитват да се приближат повече.

Куприянов се ядосваше, че е допуснато „такова безобразие“, мърмореше на Черепанов, но в себе си беше доволен и одобряваше поведението на жителите.

— На тяхно място и аз бих постъпил така — казваше той на Козловски.

— Другояче не може и да бъде — отвръщаше му секретарят на обкома.

Денят бе много горещ. В неподвижния зноен въздух не се чувствуваше дори най-слаб полъх на вятър. Високо издигналото се слънце с ослепителен блясък се отразяваше в металните стени на космическия кораб, в тръбите на оркестъра и с огнени искри трептеше по щиковете на войниците.

Кълбото си стоеше все така неподвижно и загадъчно. Нищо не се беше променило във външния му вид. Белият корпус все така скриваше от хората онова, което се намираше вътре в него. Дали екипажът на кораба вижда всички тези приготовления? Дали разбира какво означават те? Или звездоплавателите си вършат своите работи, без да обръщат внимание на приготовленията на хората, които са им непонятни и чужди? Може би те дори нямат намерение да излизат от кораба си и всичките приготовления са напразни.

— Това е невъзможно — рече Неверов, когато застаналият до него Куприянов изказа тези мисли. — Ще излязат!

Председателят на Академията на науките, началникът на експедицията и Козловски бяха застанали отделно, малко по-напред от другите.

Минутите течаха и вълнението все повече нарастваше. Хората не сваляха очи от кораба. Не усещаха горещината, бяха готови да чакат безкрай. Времето бе спряло за тях.

Не се наложи обаче да чакат дълго.

Навярно и екипажът на космическия кораб нямаше вече търпение и чакаше кога ще бъдат привършени приготовленията.

Гостите от другата планета, както и хората, се бяха приготвили за срещата и бяха изработили свой церемониал.

Опасенията, че те няма да разберат смисъла на онова, което се вършеше край кораба, се оказаха напразни. Те добре разбраха всичко и доказаха това тържествено и просто.

Откъм кораба внезапно се раздаде ехтящ звук. Сякаш тежък чук удари силно по звънтящ метал. Мелодичен вибриращ акорд се разнесе над полето и заглъхна.

Всички го чуха. Огромният обръч на тълпата трепна от едновременното движение на устремилите се напред хора.

В тишината отчетливо прозвуча кратката команда на Черепанов.

Полкът се стегна и замря. Офицерите вдигнаха ръце до козирките на фуражките си.

Над лагера, над полето, над притихналата тълпа бавно и величествено се разнесоха звуците на непозната мелодия. Те идваха отгоре, от върха на кълбото. Някакъв много мощен инструмент с чист метален звук свиреше навярно химн, химн на неизвестен народ, от неизвестна планета. Звуците не напомняха нито един от музикалните инструменти на Земята. Сякаш грамаден хор пееше с металически гласове на непознат език непозната песен.

Тя звучеше с някаква необикновено мека сила и се чуваше добре на много километри наоколо.

Хората стояха, дълбоко покъртени от тази музика, прозвучала за пръв път на тяхната планета. Това бе творба на незнаен композитор, близка и скъпа на съществата, долетели на Земята, иначе те не биха я взели със себе си. Те показваха на земните хора най-хубавото произведение на своята музикална култура, зародила се безкрайно далече и пренесена от силата на разума тук, на Земята.

Стихна песента и отново над полето се разнесе тежкият удар на чук по звънтящ метал.

Настана тишина.

Оркестърът на полка мълчеше. Кой знае дали обитателите на кораба щяха да чуят музиката през стените на своето кълбо. Когато излязат, Земята ще им отговори.

Ей сега те трябва да излязат!

Напрежението достигна краен предел. Ей сега на някое още неизвестно място ще се отвори врата, може би до земята ще се спусне стълба и ще се появи… Кой? Какви същества ще се покажат пред хората?…

Дишането пресекваше в гърдите, сърцето биеше неравномерно и често, нервни тръпки разтърсваха хората. Навсякъде се виждаха бледи, напрегнати лица с очи, устремени към кораба…

Ей сега ще излязат… Кои?

Дали уродливи паяци с космати тела и неподвижни, свирепо втренчени огромни очи, очи на октопод?…

Дали някакво подобие на хора с по шест ръце и хобот на лицето?…

Дали исполински бръмбари с твърди, ципести крила и човешка глава?…

Или цялата фантазия на Земята няма сили да отгатне какъв е техният външен вид?

Ей сега ще се отвори врата…

Чакаха ги… чакаха ги с напрегнато внимание, без да свалят очи от кораба, но те се появиха най-внезапно. Никой не очакваше онова, което стана в действителност.

Изведнаж едновременно от всички страни се раздаде хилядогласен вик…

На самия връх на кълбото се показа живо същество.

Няколко секунди то стоя неподвижно, ясно очертало се на синия фон на небето.

После до него се появиха още седем.

На такава височина те изглеждаха съвсем малки в сравнение с исполинския размер на звездолета. Контурите на фигурите им бяха като на хора, облечени в дълги, меки дрехи. Отчетливо се виждаха главите им.

Защо излязоха отгоре? Или щяха само да се покажат на хората и отново да изчезнат в кораба, без да стъпят на земята? Може би се страхуват да се доближат до непознатите им същества?…

Но изведнаж диплите на дрехите им се размърдаха, разтвориха се и осем крилати фигури се издигнаха във въздуха…

Птици!… Птици с човешки глави!

Те плавно, свободно и красиво се спускаха надолу. Крилата им не помръдваха. Те управляваха полета си, както правят орлите и ястребите, наклонявайки тялото си и леко поклащайки се.

С вдигнати глави, застинали от изумление, хората следяха полета на гостите си.

Птици…

Разумни птици населяват незнайната планета, откъдето бе долетял корабът.

И това гигантско кълбо беше направено от птици. И музиката, прекрасната мелодия на химна-песен бе създадена от птици… С тези крилати звездоплаватели бяха разговаряли хората на езика на математиката… Птици бяха осъществили и великата мечта на човечеството — междузвездния полет!

Хората чакаха, но това, което видяха, никой не можеше да предвиди.

Гласът на професор Лебедев наруши тишината:

— Това е невъзможно!

— Изглежда, че е възможно — тъжно продума Щерн.

На пет крачки от групата на учените леко и плавно птиците се спуснаха на земята, прибраха криле и стъпиха на крака… на обикновени човешки крака… на два крака!

Всички едновременно направиха някакво движение пред гърдите си, крилата изведнаж се отделиха от телата им и се свлякоха на земята. Показаха се ръце — две! Летателните апарати лежаха при краката на притежателите си.

Това не бяха птици, а хора!

И осмината бяха облечени еднакво, в светлосиво облекло, приличащо на авиаторски комбинезон, с червена кожена яка и също такива маншети над китките. Всяка ръка имаше пет пръста, само че доста по-дълги в сравнение с пръстите на хората.

И бяха черни!

Всичко — ръцете им, шията, лицето, бе черно, черно като китайски туш.

Чертите на продълговатите им лица бяха също като на хората от бялата раса и дори красиви, красиви от земна гледна точка. Русите им златисти коси се къдреха на меки вълни. Бяха без шапки. На ръст бяха към два метра, а широките им рамене издаваха физическа сила. На пръв поглед изглеждаха млади. Очите им (две очи) бяха много удължени и тесни, от което изглеждаха присвити. Миглите им — златисти като косите. Не личеше да имат нито брада, нито мустаци.

Като свалиха крилете си, те застанаха рамо до рамо, вдигнаха глави и погледнаха с тесните си очи хората право в очите.

Няколко минути представителите на двата свята стояха неподвижно лице срещу лице.

Земните хора изпитваха мъчително вълнение, струваше им се, че ако то продължи още малко, сърцата им, разтуптени, няма да издържат и ще се пръснат. Нямаха сили дори да помръднат.

Какво изпитваха пришълците от дълбините на вселената, беше трудно да се каже, но тяхната неподвижност говореше много.

Цареше такава тишина, че ясно се чуваше учестено дишане…, дишането на двете групи…

И неочаквано пришълецът, който стоеше срещу Куприянов, направи няколко крачки напред и го прегърна. Прегърна го така, както би направил това земен човек, срещнал приятел след дълга раздяла.

И земният учен отвърна със силна прегръдка на учения от другата планета.

Тишината се разкъса.

Гръмна със закъснение оркестърът. (От вълнение музикантите свиреха страшно фалшиво.) Почетният караул наруши дисциплината и се втурна напред. Гостите бяха вдигнати на ръце.

И те се усмихваха.

 

 

Радиокоментаторът се опомни и се спусна към забравения микрофон. Кореспондентите със смутени лица се заеха с апаратите си. И те бяха забравили задълженията си и не снеха появата на гостите. Само операторите от телевизията запазиха спокойствие и стотици милиони хора по света можаха да видят всичко.

Няколко минути край кораба ставаше нещо невъобразимо. Не даваха възможност на звездоплавателите да стъпят на земята. Прехвърляха ги от ръце на ръце. Всеки искаше поне да се докосне до тях.

Пръв дойде на себе си Черепанов. Той каза нещо на офицера до него. Чу се гръмка команда, която надви шума. Със смутени и виновни лица войниците бегом се върнаха по местата си и със светкавична бързина се строиха.

Гостите възвърнаха свободата си.

През цялото време Куприянов държеше за ръка госта, който го бе прегърнал. Те често се поглеждаха и се усмихваха.

Радиокоментаторът дойде при тях и помоли професора да каже няколко думи по микрофона.

— Аз предадох всичко, което стана — смутено каза той. — Сега трябва вие да кажете няколко думи. Ох! Ще си изпатя аз! — въздъхна той.

Куприянов застана пред микрофона. Той знаеше, че цялата Земя ще го чуе и види, но беше съвсем спокоен. Преживените вълнения бяха така много, че за нови нямаше място.

Командирът на звездолета (навярно този беше командирът) тръгна след него. Той внимателно и сериозно наблюдаваше всичко, което ставаше пред очите му.

Сега, в спокойна обстановка, Куприянов по-добре го разгледа и се убеди, че този човек съвсем не е млад. По лицето му имаше дълбоки бръчки, а косите му бяха прошарени. Изпъкналото чело, енергичната гънка на устните и добре очертаната брада показваха силен, властен характер и проницателен ум. Неговите очи, устните (сиви на цвят) и пръстите на ръцете не приличаха на човешките очи, устни и пръсти и въпреки това пред Куприянов стоеше съвсем истински „човек“, само че черен, много по-черен дори от най-черния негър.

Когато завърши кратката си реч, Куприянов се поколеба за секунда и с леко трепнал глас каза в микрофона:

— А сега ще помолим командира на звездолета да ни каже няколко думи.

Той се отдръпна една крачка и с жест покани госта до микрофона.

Не би могъл да обясни какво го накара да направи това. Не знаеше дали съществото може да говори, дали ще разбере какво искат от него. Но като произнесе тази много задължаваща фраза, добре знаейки какво вълнение предизвиква по цялата планета, беше дълбоко убеден, че не прави грешка.

Членовете на научната експедиция, които бяха около микрофона, учудени погледнаха ръководителя си. Лебедев дори изпъшка от досада. Само Козловски одобрително се усмихна.

И изведнаж в настъпилата тишина се чу мек глас. Говореше звездоплавателят.

Звуковете на непознат език се понесоха по етера. Странни, чужди за земния слух, с отчетливи паузи между думите, те поразяваха с някаква необикновена мекота. Като че ли всяка съгласна бе силно омекчена независимо от следващата гласна.

Той не говори повече от минута. Като свърши, обърна се към Куприянов и се усмихна, сякаш с тази усмивка питаше: „Достатъчно ли е?“

Лежнев и Лао Сен особено внимателно слушаха говора на госта. Двамата доволни отбелязаха, че в този език няма нито един звук, който земните хора не биха могли да произнесат. Най-голямата трудност несъмнено се състоеше в мекотата на съгласните, която не бе свойствена на никой от езиците, познати на Земята, но тази трудност според тях не беше непреодолима. Да се изучи този език, да може да се разговаря с обитателите на неизвестната планета, беше трудно, но те решиха, че тази задача е по силите им.

И двамата запомниха последната дума от речта на госта.

Ако се напишеше тази дума, щеше да се получи странно, много омекчено съзвучие: „К-а-л-и-с-т-о“.

Не знаеха какво означава тази дума, но тя беше произнесена с такова дълбоко чувство, че се вряза в паметта им.