Георгий Мартинов
Калисто (22)

„Моля ви, никого не пускайте там“

Професор Аверин вече виждаше, че химическата наука на Земята ще се обогати много, като се запознае с химията на Калисто. Умението на калистяните да синтезират органични съединения бе на високо равнище. Те можеха да получават много хранителни вещества синтетично от неорганични съединения. Това разкриваше пред науката на Земята примамливи пътища. Но още по-голямо значение имаше фактът, че великата тайна на фотосинтезата у растенията вече не беше за тях тайна.^[1]

В звездолета имаше отлично обзаведена химическа лаборатория и Аверин по цели дни прекарваше там. С неизчерпаемо търпение той изучаваше непознатите му знаци на калистянските химически формули, като ги съпоставяше с аналогичните формули на земната химия, и крачка по крачка напредваше.

Сийнг, който освен лекар бе и висококвалифициран химик, с явно удоволствие му помагаше. Двамата учени извършиха стотици опити, като почнаха от най-простите; те веднага си показваха съответните формули и така изучаването на „химическия език“ вървеше много по-успешно от изучаването на говоримия. Само в редки случаи трябваше да прибягват до помощта на Широков.

Своеобразният „колоквиум“^[2] обикновено даваше добри резултати и двамата химици от ден на ден все по-добре се разбираха. Но все пак нямаше и не можеше да има пълно разбиране, защото науката на Калисто бе дотолкова изпреварила науката на Земята, че за да се използуват на практика знанията на калистяните, трябваше да се измине дълъг път за постепенното им усвояване, път, вече изминат от учените на Калисто.

Така беше не само с химията, но и с всички други науки. Уверени, че около Слънцето ще срещнат населена планета, звездоплавателите бяха донесли много научни материали. За да бъдат проучени тези материали, бе необходима дългогодишна упорита работа. Пред участниците в експедицията на Съветската академия на науките и пред многобройните чуждестранни учени, пристигнали в лагера, стоеше задачата: да се ориентират с помощта на калистяните в донесените от тях научни материали и по такъв начин да се създаде основа за по-нататъшната успешна работа, когато корабът на калистяните напусне Земята.

В „чуждестранния лагер“ се бяха събрали много учени почти от всички страни на света. На кораба обаче беше невъзможно да работят всички. Научният съвет реши изучаването на калистянските материали на кораба да се извършва от съветските учени и от Матисен и Линиел, а те всеки ден да докладват наученото пред съвета, в който участвуваха повече от седемдесет учени. Лао Сен, отлично владеещ много езици, старателно изучаваше калистянски и успоредно с това се зае, каквото научи, да го преподава на всички, които желаеха. Желаещи се събраха повече от тридесет души и на китайския лингвист предстоеше тежка задача.

В двата лагера от ранно утро до късна нощ кипеше работа.

Оптиката на звездолета особено много заинтересува Щерн и Синяев. Системата на телескопите бе съвсем различна от телескопните системи, познати на Земята. Доколкото можаха да разберат от обясненията на Виениян, оптиката на калистяните бе изградена на амплитудното усилване на светлинните вълни — съвсем нов принцип, непознат на земните оптици.

И по външния си вид телескопите никак не приличаха на земните. Нямаше я обичайната тръба. Проводници съединяваха обективите с някакъв много сложен уред, откъдето пак така по проводници образът се предаваше в лещата на окуляра. Увеличението на тези „телескопи“ превъзхождаше много пъти увеличението дори и на най-мощните земни.

Занимавайки се с въпросите на оптиката, Синяев съвсем случайно се натъкна на извънредно важен и интересен факт; трицветната теория на зрението^[3] била открита от учените на Калисто преди около двеста години (по земното изчисляване), тоест по същото време, когато на Земята тази теория е била формулирана от Ломоносов.

Това показва, че в някои отношения науката на двете планети, намиращи се така далеко една от друга, е вървяла по един и същ път и поне в миналото едновременно е правила своите открития.

Съобщението на Синяев предизвика оживена дискусия по въпроса защо сега науката на Калисто е напреднала толкова много. Какво я бе тласнало към такова бързо развитие?

— Според мен — каза на едно от събранията на учените академик Щерн — на Калисто не само науката, но и общественото устройство в миналото е било също като на Земята или поне подобно. Съществували са класи и науката е била подчинена на класовите интереси — и това също като у нас е забавяло развитието й. Калистяните навярно са променили обществения си строй и са създали условия за свободно творчество, за да могат най-широките маси от населението на планетата свободно да се занимават с наука. И ние виждаме какви резултати е дало освобождаването на мисълта от класовите окови.

— Искате да кажете, че на Калисто е абсолютен комунизъм? — иронично го попита един от чуждестранните учени.

— Чрез уста ваши глаголит истина — отговори му Щерн.

В сравнение с другите учени инженерите срещнаха на звездолета още по-големи трудности. Космическият кораб бе същинска техническа загадка. Най-голямата загадка безспорно представляваха двигателите и горивото, което даваше силата. Смирнов и Манаенко дойдоха до извода, че принципът им на действие е реактивен, но първоначалното предположение, че двигателите са атомни, ставаше все по-малко вероятно, колкото повече вникваха в устройството им.

— Ако са атомни — казваше професор Смирнов, — атомната техника на Калисто е толкова напреднала, че е станала съвсем различна от онази, която ние знаем и можем да си представим.

Манаенко и другите инженери бяха съгласни с него.

В долната част на кораба (онази, на която се беше приземил) се намираше неговото „сърце“ — там беше разположен някакъв много сложен агрегат, който смътно напомняше атомен реактор. Оттук по специални тръби (тях само условно можехме да наречем така) тайнствената „енергия“ постъпваше във всеки от двигателите и при възпламеняването й ставаха експлозии с чудовищна сила. Те следваха една след друга по петдесет и пет в секунда и създаваха страшно налягане, което тласкаше кораба в посока, противоположна на открития отвор на дюзите.

Като се пускаха в ход отделни двигатели, равномерно разположени по цялата повърхност на звездолета, той можеше да се движи във всяка посока.

Както вече се знаеше, корабът бе летял с ускорение, тоест с работещи двигатели, почти цяла година след старта и също толкова със забавяне. През всичкото това време стените на дюзите е трябвало да издържат колосално налягане и невъобразимо висока температура. Те бяха от същия метал, от който беше направен и корпусът на кораба.

Това беше сплав, която по здравина превъзхождаше всички видове броня, познати на Земята. Смирнов и Манаенко бързо се убедиха, че тяхното лекомислено намерение да отсекат едно „парченце“ беше предварително обречено на провал. Не само секачът, с който имаха намерение да си служат, но и всеки друг режещ или сечащ инструмент щеше да бъде безсилен срещу този метал, притежаващ при това абсолютна изотропност^[4].

Освен с твърдостта си, в сравнение с която дори „победитът“^[5] би ни се сторил мек, той се отличаваше и с изключителна огнеустойчивост. Температурата на топене на този метал при нормално налягане беше единадесет хиляди градуса, тоест надвишаваше повече от три пъти температурата на топене на най-огнеустойчивия материал на Земята — волфрама.

Според Аверин волфрамът непременно влизаше като съставна част в тази сплав.

Диегон обясни, че твърдостта и якостта на метала (на езика на Калисто се наричаше „киясиинд“) са такива, че само най-бързите метеорити, чиято скорост надминава сто километра в секунда, могат да пробият стените на звездолета, а на калистянските астрономи бе известно, че дори близо до Сириус метеоритите изключително рядко достигат такава скорост.

Калистяните с най-голяма готовност показваха и обясняваха всичко, което интересуваше земните учени. Те изобщо не се и опитваха да скрият от тях някакви тайни и колкото можеха, им помагаха да разберат устройството на двигателите и принципа им на работа. Дори в помещението на „атомния котел“ (наричаха го така, защото не намериха друго подходящо название), който бе най-важната част на звездолета, те свободно пускаха да влизат всички желаещи.

Дали това беше поради увереността им, че агрегатът не може да бъде повреден, или такава възможност дори не им минаваше през ум, но те никак не се страхуваха и се отнасяха към хората с най-голямо доверие.

Те сигурно добре разбираха, че ако „сърцето“ на кораба излезе от строя, губят възможността да се върнат в родината си. И въпреки това не само не възпрепятствуваха стремежа на Смирнов и Манаенко да научат как работи „сърцето“, но дори често по цели часове ги оставяха сами в помещението.

Тази детска доверчивост, достигаща от земна гледна точка до нехайство, много тревожеше полковник Артемиев и той често молеше Козловски да ограничи броя на лицата, които посещаваха кораба. Секретарят на обкома споделяше тревогата му.

Досега не бяха успели да открият никакви следи от пребиваващи в лагера диверсанти, но че те бяха тук, Артемиев и Козловски не се съмняваха. Агентурните сведения, пратени им от Москва, бяха категорични, че врагът е в лагера. Но кой ще е този враг? Това не бяха успели да изяснят.

— Вие вече достатъчно добре сте се запознали с този тъй наречен „котел“ — каза Козловски на Смирнов, като изпитателно се взираше в лицето му. — Кажете ми, Александър Александрович, той може ли да бъде повреден?

— Може — беше отговорът.

Козловски нервно потърка длани.

— Но тогава, кажете ми, за бога, защо ви разрешават да се въртите край „котела“?

— Те ни вярват. Разбира се, погледнато отстрани, те са извънредно доверчиви, понякога дори изглеждат наивни. Семьон Борисович каза веднаж, че според него тези хора са свикнали с етиката и морала на комунистическото общество. Ако това е така, тогава за тях такива неща като диверсия са напълно непонятни.

— Затова пък тези „неща“, както вие се изразихте, трябва да са добре понятни на вас. Много ви моля, Александър Александрович, никого да не пускате при „котела“.

— Как, дори и Артьом Григориевич ли?

— Не, не говоря за Манаенко — отвърна Козловски. — Но ето например Ю Син-чжоу. Защо той постоянно е на кораба заедно с вас? Какво търси при „котела“?

— Същото, което и ние. Иска да го изследва. Нима не знаете, че Ю Син-чжоу по-рано не е бил журналист? По специалност той е инженер.

— Не знаех това — намръщи се Козловски.

— Той сам ми разказа биографията си — продължи Смирнов, — когато се заинтересувах къде е добил техническите си познания. Но ако настоявате, аз няма да го взимам.

— Да, недейте. Колкото по-малко хора имат достъп там, толкова по-добре.