Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Каллисто, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2020 г.)
Корекция и форматиране
johnjohn (2020 г.)

Издание:

Автор: Георгий Мартинов

Заглавие: Калисто

Преводач: Елка Хаджиева

Година на превод: 1966

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Народна култура

Град на издателя: София

Година на издаване: 1966

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

Редактор: Зорка Иванова

Художествен редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Живко Станкулов

Художник: Александър Денков

Коректор: Надежда Добрева; Лиляна Малякова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8682

История

  1. — Добавяне

Предупреждението

Широков отвори очи и веднага му мина мисълта, че този пристъп бе по-силен от предишните и че трябва още сега да каже на Гесиян, но не видя нито Гесиян, нито стадиона.

Лежеше в стаята си. Прозорците бяха покрити с тъмносиня завеса. Стаята бе осветена от слабо сияние, излъчващо се от тавана, и в нея беше сумрачно.

„Полетът с олитата… велдът… Диени с бялата рокля… — помисли си той. — Нима всичко това е било сън?“

Той погледна дивана насреща, мислеше, че ще види приятеля си, но Синяев не беше там. Нямаше го, а дори и леглото му не бе постлано. А той самият лежеше съблечен под лека завивка.

„Нещо лошо се е случило — помисли си той. — Какво ли е сега — ден или нощ?“

Обърна глава към прозореца и неочаквано видя Синяев, който седеше облечен в креслото. До него, в другото кресло, седеше Диени.

— Георгий! — тихо го повика Широков.

Синяев и Диени скочиха, щом чуха гласа му.

— Най-после! — възкликна Синяев. — Диени, повикайте Гесиян.

Девойката бързо излезе от стаята.

— Какво се е случило с мене?

— Нещо лошо. Изпадна в безсъзнание на стадиона.

— Отдавна ли?

— Около обед. Нима не помниш? А сега минава полунощ.

— И ти не спиш заради мене?

— Какво говориш, Петя! Как мога да спя? Тук са всичките ни приятели, членовете на екипажа от звездолета, Диени с баща си, Гесиян, Биеси, Женсийнг, Зивиен и много други. Припадъкът ти разтревожи цялата Калисто. Как се чувствуваш?

Широков не успя да му отговори. В стаята влязоха Гесиян, Сийнг и един непознат калистянин с дълбоки бръчки по лицето.

— Това е един прочут лекар — успя да прошепне Синяев на ухото на Широков. — Казва се Бийнг. Повикаха го от другия материк на Калисто.

Тримата лекари се приближиха до Широков. Сийнг седна на края на леглото. Гесиян учтиво премести едно кресло за Бийнг, а сам остана прав до главата на Широков.

— Много ни изплашихте вие, Петя — каза Сийнг, сякаш не знаеше откъде да почне разговора. — Как се чувствувате сега?

— Съвсем нормално, като че ли съм се събудил от дълбок сън.

— Много лошо! — неочаквано каза Бийнг.

— Тъкмо обратното — Широков не разбра за какво се отнася възклицанието на стария калистянин, — много добре.

— Това именно е лошото — последва отговорът на Бийнг. — Ако се бяхте събудили болен, щеше да е добре.

— Не ви разбирам.

— Опитът, за който вие така настоявахте, завърши плачевно — каза Гесиян. — Това и трябваше да се очаква. А че сега се чувствувате нормално, е още по-лошо. Излиза, че нашето предположение е вярно.

— Обяснете ми!

— Причината за вашия припадък е Релиос, неговите лъчи, към които не сте свикнали.

— Но нали у нас, на Земята, калистяните никак не страдаха от лъчите на Слънцето, към които също не бяха свикнали. Това, което ми се случи, не прилича на топлинен удар.

— Релиос и Миени — намеси се Бийнг — са различни звезди. Въпросът не е там, че лъчите на Релиос носят повече топлина, а че са по-активни. Ясно ли ви е какво значи това?

Той не говореше, а мърмореше и с нещо напомни на Широков за Щерн.

— Да речем, че ми е ясно.

— Трябвало е да послушате Гесиян и да останете на Сетито стотина дни, после на Кетио — двеста и едва тогава да долетите на Калисто. Необходимо е било добре да свикнете с лъчите на Релиос там, където те не са така силни.

— Но все пак какво се е случило с мене? — попита Широков.

— Случило се е това, че върху организма ви е оказала вредно влияние някаква съставна част от лъчите на Релиос, която според думите на другаря ви Миени я няма.

— Щом е така, защо това вредно влияние се проявява само върху мен?

— Изглежда, че организмът на вашия другар е по-малко податлив на това вредно влияние. Но и с него ще се случи същото, което се случи с вас. Неизбежно!

Широков си спомни, че няколко пъти Синяев му се оплакваше от отпадналост и симптомите й съвпадаха с онова, което той изпитваше. Отдавна трябваше да каже на Гесиян. Тук той допусна голяма грешка.

— А според вас какво трябва да се прави? — попита той. — И какви опасни последици би имал за нас престоят ни на Калисто?

Последната фраза Широков изтърва някак неволно и ужасен разбра, че и сам сякаш допуска необходимостта да напуснат планетата, с която те всъщност още не бяха почнали да се запознават.

Синяев, който седеше в креслото малко по-настрана и не вземаше участие в разговора, трепна, като чу тези думи.

Гесиян погледна Сийнг и върху лицето му, чийто израз Широков отдавна се бе научил да разбира, се мярна смущение.

— Много съжалявам — каза Гесиян, — но трябва да повторя онова, което ви казах и преди. Пребиваването на Калисто за вас е опасно. Вие трябва да се върнете обратно на Кетио или още по-добре — на Сетито и да прекарате там около двеста дни.

— Да загубим почти цяла година — каза на руски Синяев. — Немислимо.

— Каква е тази съставна част? — попита го Широков.

— Не зная точно. — Синяев скочи от креслото и се приближи до леглото на приятеля си. — Днес ми показаха спектрите на Релиос. Те са същите, каквито отдавна познаваме на Земята, но има няколко линии в повече. Казах им, че тези линии липсват в спектъра на Слънцето. И толкоз! А те направиха от мухата слон.

— Слон? — замислено рече Широков.

Синяев сви рамене:

— Ти си лекар, аз не съм. Освен това ти си болният. Аз съм напълно здрав.

— Така ли мислите? — попита го Сийнг.

— Поне засега. — Синяев се върна при креслото си и се отпусна в него, явно не желаеше да продължава разговора.

Широков се замисли. Синяев, разбира се, е прав. Трябва да решава именно той. Да решава за себе си и за другаря си. Всичко потвърждаваше, че съветът на калистянските лекари е правилен. Двеста дни! В края на краищата не е чак толкова голям срок. А после може да останат по-дълго на Калисто, нали сега има как да съобщят това на Земята. Трябва да се съгласят. Но колко е тежко да реши.

— Добре! — каза той след продължително мълчание. — Да допуснем, че сте прави. Вярвам на вашите знания и опитност. Но нали не познавате, не можете да познавате организма на земния човек. Дори Сийнг. Другарят ми е напълно здрав. Това ме заставя да се колебая. Може положението да не е толкова критично. Трябва да разберете, че всеки ден е скъп за нас. Да загубим двеста дни!

— Вие по-добре знаете — рече Бийнг. — Ние казахме нашето мнение. Постъпвайте, както искате.

— Трябва да помислите, Петя — меко каза Сийнг.

— Ще помисля.

С това свърши разговорът, но се наложи да го подновят много по-скоро, отколкото Широков предполагаше.

— Съветвам ви да не ставате до утре — каза Гесиян и като им пожела лека нощ, излезе заедно с колегите си.

— Иди при тях, Георгий — каза Широков. — Не е удобно да оставяме гостите сами.

Синяев излезе от стаята, но скоро се върна.

— Няма никой. Всички са отлетели. Тук е само Сийнг.

— Къде е той?

— В голямата зала. Каза, че за всеки случай ще нощува тук. Нареди да го повикам, ако не можеш да заспиш.

— Нареди? — усмихна се Широков.

— Помоли, разбира се. Но молбата на лекаря е заповед, нали?

Синяев се приближи и седна на края на леглото.

— Какво мислиш ти за всичко това? — попита той, като сложи ръката си върху ръката на Широков и почна нежно да гали пръстите му, които му се сториха много студени.

— А ти какво мислиш?

— Първа бука за поука. Но нашият опит ще бъде от голяма полза за ония, които ще долетят след нас на Калисто.

— Значи, смяташ, че тъй или иначе ще трябва да отлетим оттук?

— Не аз, а ти смяташ така. Нали затова си учил тая наука.

В гласа на Синяев звучеше дълбока тъга.

„Да — помисли си Широков, — въпросът е само отложен, но не и снет. И може моята днешна нерешителност да ни струва скъпо.“

— Ами фетима? — попита той, за да отвлече приятеля си от тъжните мисли. — И ти не можа да я видиш.

— Състезанието се отложи.

— Заради мене?

— Да беше видял какво стана на стадиона! Зрителите изпълниха цялото игрище, щом научиха, че си припаднал. Кой ти мислеше за състезанието! Когато те настаниха в специално повиканата олита, навярно санитарна, и тя полетя към Атили, всички калистяни напуснаха стадиона и ни придружаваха чак дотук. Цял живот няма да забравя тази гледка. Просто небето не се виждаше.

— Чудни хора! — каза Широков. — И много добри. Дори прекрасни.

— Особено Диени! — Синяев изведнъж прегърна Широков и силно го целуна по устните.

— Почакай! — усмихна се Широков. — Защо намесваш тук Диени? Какво бърбориш?

— Добре де — каза Синяев. — Защо да мълча? Тя те обича — добави той съвсем сериозно. — Днес разбрах това.

— Глупости!

— Е, както искаш! — Синяев стана и се приближи до прозореца. Тъмносинята завеса „се стопи“ и изчезна. В стаята нахлу странна, мъртвешки зеленикава светлина. Причудливи двойни сенки легнаха на пода. — Погледни! Такава гледка няма да видиш на Земята.

Небето беше безоблачно. Хиляди звезди в необикновените съчетания на калистянските съзвездия блещукаха в тъмната му дълбина. Точно срещу прозореца, близо една до друга, светеха на небето двете „луни“ на Калисто. Те бяха значително по-малки от спътника на Земята и почти с еднакъв диаметър (така изглеждаше). По-голямата беше жълта, по-малката — странно синкава. Светлината им поотделно беше много по-слаба от светлината на пълната Луна, но заедно светеха доста силно.

Широков стана и отиде до прозореца. Досега не му се бе случвало да види едновременно двата спътника на Калисто.

— Не бива да ставаш — каза Синяев.

— Ей сега ще легна — отговори Широков.

Той прегърна другаря си през раменете и те мълчаливо гледаха непривичната и чужда за тях картина в рамката на широкия прозорец.

Оранжевочервената градина изглеждаше кафява при зелената светлина, създавана от двойното осветление на калистянските „луни“. Черните статуи не се виждаха, белите бяха станали зелени. Океанът беше още по син, отколкото през деня. С ултрамаринов блясък искреше спокойната му повърхност. През гъстите клони на храстите и дърветата се мяркаха разноцветни светлинки. Сякаш хиляди светещи насекоми прелитаха от едно място на друго, въртейки се в нощен хоровод.

В океана и във въздуха се виждаха няколко плавателни съда и олити. Те се виждаха така ясно, сякаш ги осветяваше силен лъч на прожектор. Лъчът бе невидим и осветяваше кораба, без да осветява водата край бордовете му.

kalisto_prozorec.png

— Корабите и олитите навярно сами излъчват светлина — каза Широков.

— Да, за да се избягват сблъскванията в тъмнината. Гледай! — Синяев протегна ръка. — Виждаш ли, ето там, ниско над хоризонта, две едри звезди на една линия, паралелна на хоризонта?

— Виждам.

— Мислено продължи линията вляво. Тя ще стигне до малка звездичка приблизително от втора степен. Виждаш ли я? Тази звезда калистяните наричат Миени.

— Земята! — прошепна Широков.

Жълтеникавата звезда блещукаше често и силно. Сякаш там, на родното Слънце, бушуваше огнена буря. С блясъците си то изпращаше поздрав на своите синове, отлетели така безмерно далече от всевечната си майка.

— Не — тъжно отговори Синяев. — Не е Земята. Слънцето. Нашата Земя не може да се види от такова разстояние дори през най-силен телескоп; тя е така безкрайно малка в сравнение с мащабите на вселената. Впрочем и Калисто е малка — добави той, кой знае защо, ядосано.

— Там е Земята — каза Широков. — Може би ще я видим много скоро. По-скоро, отколкото предполагахме.

— Не — рече Синяев. — Не искам да отлитаме от Калисто по-рано от определения срок. Те грешат. И тук може да се привиква към лъчите на Релиос.

— Много бих искал да е така — тихо се обади Широков. — Ще опитаме.

Гласът му звучеше съвсем неуверено. Синяев забеляза това, но нищо не каза.

Широков дълбоко въздъхна.

— Да идем да спим каза той и без да чака отговор, се отдалечи от прозореца.

Синяев „спусна“ завесата.