Георгий Мартинов
Калисто (7)

„Не е светлосин, а съвсем бял!“

Предположението на Степаненко, че космическият кораб ще кацне между Саратов и Курск, изглежда, беше правилно.

Корабът задмина Целиноград, прелетя Уралския хребет, бързо снишавайки се, и в шест часа и тридесет минути сутринта се появи над Оренбург на височина два километра.

Очакващите го самолети от аероклуба се вдигнаха във въздуха и поздравявайки гостите, полетяха редом с тях от двете им страни.

Като предполагаше, че космическият кораб може би се движи по принципа на реактивното движение (макар че зад него не се виждаше никаква следа), инструкторът от аероклуба посъветва летците да не се приближават до задната част на кораба, за да не попаднат в мощната струя, която сигурно оставя след себе си това гигантско кълбо.

По неизвестна причина (тя завинаги остана в тайна) един самолет наруши това указание и навлезе в „килватера“ на госта.

Хилядите зрители, които наблюдаваха полета на кораба, а също и другите летци видяха как самолетът, сякаш подхванат от вихър, се понесе с опашката напред с огромна скорост в обратна посока, превъртя се няколко пъти и с пречупени криле се сгромоляса на земята.

Дали екипажът на кораба забеляза катастрофата, която неволно бе причинил, или не му хареса приближаването на непознатите апарати, но корабът рязко увеличи скоростта си и за няколко секунди остави самолетите далече зад себе си.

По същия начин той се измъкна от почетния конвой в Саратов, а после и във Воронеж.

Към тези градове корабът летеше с не много голяма скорост, но щом във въздуха се появяваха самолети, той увеличаваше скоростта си, като всеки път ги изпреварваше и не ги допускаше на близко разстояние.

Екипажът на космическия кораб сякаш искаше да каже с това, че моли да го оставят на спокойствие и да не му пречат.

Дали се страхуваше от неизвестните крилати апарати? Дали не очакваше враждебни действия от тяхна страна? Много вероятно.

— Те просто искат да не им пречим да си изберат място и да кацнат — каза Куприянов. — Може би се страхуват, че приземяването на огромния кораб ще причини също такива катастрофи като в Оренбург.

— Сигурно е така — съгласи се с него Щерн.

Ескадрилата с експедицията на Академията на науките се намираше във въздуха вече час и половина. Радистът непрекъснато приемаше радиограми и ги предаваше на Куприянов; така флагманският самолет през цялото време бе в течение на всичко, отнасящо се за космическия кораб.

Когато научиха, че на височина шестстотин метра той е прелетял над Воронеж, продължавайки полета си на запад, ескадрилата пое в посока Орел — Гомел.

Куприянов, Щерн, Лао Сен и Степаненко внимателно препрочитаха получаваните радиограми, като се стараеха по непълните и откъслечни описания да си съставят представа за външния вид на космическия кораб. В радиограмите се цитираха думите на летците, които го бяха видели от близко разстояние, и всеки посвоему разказваше за него.

Безспорно беше, че корабът е геометрично правилно кълбо, синкаво на цвят. (В някои радиограми го описваха бял, в други — светлосин. В едно описание се казваше, че кълбото е „бяло като сняг при лунна светлина“.) Летците бяха единодушни, че корабът е от метал, но никой не можеше да определи какъв е този метал. И всички твърдяха, че кълбото не е боядисано. Повърхността му била покрита с малки черни петна — от едната му страна четиридесет, а от другата — четиридесет и две.

Но най-чудното бе, че нямало дори помен от нещо подобно на прозорци. Всички наблюдатели единодушно отбелязваха тази подробност.

— Но все пак те трябва да виждат това, което ги заобикаля! — каза Лао Сен. — Може би тези черни петна…

— Не ми се вярва — отвърна Щерн. — Че те трябва да виждат наоколо, това е безспорно, но не мога да си представя защо са им били необходими толкова много на брой малки прозорци. Не бива да забравяме, че полетите вътре в планетните системи крият в себе си опасността от среща с безброй метеорити, които браздят междупланетните пространства във всички посоки. Затова, колкото по-малко отвори има космическият кораб, толкова е по-добре. Черните петна са нещо друго.

— Безполезно е да гадаем — каза Куприянов. — Корабът не е строен на Земята и ние не можем да разберем конструкцията му, докато не се запознаем с него отблизо.

— Може стените на кораба да са прозрачни за екипажа му — обади се Степаненко.

— Е, това вече е съвсем невероятно — каза Щерн. — Та корабът е металически.

— Това е възможно само ако зрителните органи на тези същества възприемат невидимата за нас част от спектъра — отвърна Куприянов на географа. — Ултракъсите вълни са десети и стотни части от ангстрьома^[1].

— Струва ми се, че случаят тук се отнася до телевизионна техника — каза Лао Сен.

— Това е най-вероятно.

Радистът влезе в кабината и подаде на Куприянов последната радиограма. Беше от Москва.

Председателят на академията съобщаваше, че правителството на СССР се е споразумяло с Полша и Германската демократична република. Ако космическият кораб кацне на тяхна територия, експедицията свободно може да се отправи за там.

— Навярно в Москва смятат, че корабът може да продължи полета си извън границите на страната — каза Куприянов, като прочете радиограмата. — Но нали те вече са се спуснали съвсем ниско.

— Изглежда, че са престанали да се спускат.

— Жалко ще е, ако корабът отлети по-нататък.

— Да, в такъв случай нашият полет ще се превърне в безцелна увеселителна разходка — ядосано завърши Куприянов.

Пътниците в самолета мълчаливо гледаха през прозорците разстилащия се под тях пейзаж и тревожните мисли еднакво ги измъчваха. На екипажа на кораба е абсолютно безразлично къде ще кацне. Той не може да знае сериозното различие, което съществува между двете половини на земното кълбо. Дори и не подозира, че ако корабът му пресече дванадесетия меридиан източно от Гринуич, приземяването му ще има съвсем други последици не само за хората, но и за него самия.

Какво знае екипажът на кораба за Земята и за живота на нея? Нищо!

Минаха обаче десет минути и настроението на пътниците във флагманския самолет се повиши.

Радистът бе приел поредната радиограма. От Тим съобщаваха, че корабът току-що е прелетял над града по посока към Шчигри.

— Какво е пък това Шчигри? — недоволно каза Куприянов. — Трябва да поискаме карта от летците.

— Вие уж сте географ, а не сте взели карта! — измърмори Щерн, обръщайки се към Степаненко.

— Нищо! — отвърна той. — И така ще се ориентираме. Шчигри се намира на тридесет километра северозападно от Тим. Следователно корабът рязко е изменил посоката, като се е отклонил на юг от петдесет и втория паралел, а после отново е завил на север.

— Сигурен ли сте? — с надежда в гласа попита Щерн, целият просиял.

— Да не грешите, драги? — каза Куприянов.

Надеждата оживи всички.

— За нас това е много добър признак — каза Лао Сен. — Щом корабът е почнал да мени посоката на полета си, това може да означава само едно: те избират място за кацане.

— Курската област — продължи Степаненко — е подходяща за приземяване на такъв огромен кораб. Там местността е равнинна. И залесената част е само около осем процента.

Куприянов помоли щурмана да завият по̀ на юг. Нареждането бе предадено по радиото и на другите самолети и ескадрилата измени курса си.

Скоро се получи още по-интересно съобщение. От Курск съобщиха по радиото, че от районния център Золотухино, който се намира четиридесет километра на север, е получена телефонограма, че корабът вече десетина минути бавно кръжи над града на височина двеста метра. Около Золотухино се била вдигнала истинска буря. Ураганният вятър, струящ от кораба право надолу, вдигнал облаци пръст и прах, които покрили целия хоризонт така, че градът се намирал в полумрак. Жителите се изпокрили и животът замрял. Вятърът повалял телеграфни стълбове, вдигал покривите на къщите в покрайнините. От курското летище са излетели самолети, понеже телефонната връзка със Золотухино внезапно била прекъсната.

— Повалили всички стълбове! — каза Щерн. — Весела историйка.

Ставаше ясно, че развръзката наближава. Космическият кораб е решил да кацне. Но защо кръжи над малкото градче? Нима екипажът му не разбира или не желае да се съобразява с това, че под тях е населен пункт? От двеста метра не може да не вижда къщите и улиците.

— Чужда психология… Чужд разум… — избърбори Щерн, като гневно гладеше с две ръце брадата си.

— Около града има пшенични, картофени и конопени ниви… — каза Степаненко.

Никой не отвърна на неговата забележка. Развълнувани и измъчвани от нетърпение, учените не се откъсваха от прозорците.

От височината, на която се намираха, им се струваше, че местността съвсем бавно се оттегля назад. Самолетите прелитаха край Орел, покрайнините му смътно се забелязваха на хоризонта. До Золотухино имаше още около сто километра.

От борда на самолет, излетял от Курск, предадоха чрез Москва дълга радиограма, която съобщаваше, че космическият кораб се е приземил на десет километра южно от Золотухино и на пет километра от железопътната линия Орел — Курск. Кацнал е сред конопена нива и е вдигнал грамаден, извишил се на цял километър облак пръст и изкоренени храсти.

Летецът на самолета знаеше, че към мястото на приземяването лети ескадрилата с научната експедиция и допълнително съобщи, че близо до насипа на железопътната линия в западна посока има хубав, равен терен, удобен за кацане, и че той и други три самолета веднага ще кацнат там и ще посрещнат ескадрилата.

— Браво! — каза щурманът, когато Куприянов му показа радиограмата. — Личи, че е опитен летец. Золотухино! — съобщи той, като погледна през прозореца.

Всички се спуснаха към левите прозорци. Самолетите почнаха да се снишават и малкият град се виждаше като на длан. Вляво от града бавно се слягаше грамаден черен облак.

— Предайте на самолета на ТАСС да направят снимки на облака — каза Куприянов.

— Снимаме го! — отговориха оттам.

Четиримата учени напрегнато се взираха, мъчейки се да съгледат кораба. Когато самолетите завиха малко встрани, насочвайки се към мястото за кацане, те го видяха. Едно малко, както им се стори в първата минута, бяло кълбо рязко изпъкваше на зелената нива. Вятърът вече бе отнесъл встрани вдигнатия от кораба облак.

— Не е светлосин, а съвсем бял — каза Куприянов.

— Според мене е малко синкав — отговори Щерн.

Самолетите правеха кръг. Долу се виждаха четирите самолета, кацнали в ъглите на обширен четириъгълник. В центъра на тази площ ясно личеше знакът за кацане „Т“.

— Бързо са се справили — каза Щурманът. — Всичко е по правилата.

Флагманският самолет пръв започна да се снишава. Той почти докосна знака за кацане, леко се плъзна по полето и зави встрани, за да направи място на следващия. Един подир друг кацнаха и останалите.

Отвориха се вратите и членовете на експедицията започнаха да скачат на земята. Като по команда всички се спуснаха към насипа на железопътната линия. Беловласите академици наравно с младежите тичаха като деца по полето. Заедно с тях натам се устремиха и екипажите на самолетите.

Високият насип скриваше хоризонта — и корабът не се виждаше. Едва когато дотича до насипа, Куприянов се сети, че корабът е кацнал на пет километра от железопътната линия. И наистина, когато те се изкачиха запъхтени на насипа, бяха разочаровани. Бялото кълбо едва се виждаше почти на самия хоризонт. Но въпреки това дълго стояха и мълчаливо гледаха малкото кълбо, на чиято повърхност слънцето бе запалило ярко блестяща точка.