Георгий Мартинов
Калисто (6)

Към Воронеж!

Никой вече и не помисляше да спи. Нервното напрежение, изглежда, бе стигнало краен предел. Обикновено хладнокръвни и винаги уравновесени, сега учените безсмислено сновяха из кабинета, току излизаха и веднага се връщаха. Всяка минута възникваха кратки разговори и секваха недовършени. Гласовете звучаха по-силно от обикновено, но щом звъннеше телефонът, настъпваше гробно мълчание.

Телефоните бръмчаха почти непрекъснато. Обаждаха се от Академията на науките, от Министерския съвет, от ЦК на партията, от летището, от различни институти и научни учреждения. Като че ли тая нощ цяла Москва не спеше.

В три без двадесет дойде съобщение от Космодемянск. Там бяха видели кораба ниско над северния хоризонт и бяха определили височината му също на петстотин километра.

Означаваше ли това, че екипажът на кораба е преустановил спускането? Или наблюдателите са сбъркали? Отговорът на този въпрос бе от голямо значение.

Съобщението от Космодемянск смути мнозина. Някои съвсем се отчаяха и решиха, че всичко е загубено. Само Куприянов, Щерн и Лао Сен запазваха спокойствие. Китайският учен седеше неподвижно до бюрото на Щерн и от време на време изглеждаше, като че спи. Щерн нито веднъж не стана от креслото си — седеше все в същата поза: краката протегнати, ръцете — скръстени на корема. Куприянов сновеше от един телефон до друг, а между разговорите успокояваше най-нетърпеливите. Той бе непоколебимо уверен, че корабът ще кацне.

Обади се в летището, нареди да приготвят самолетите и изпрати там целия багаж.

— Ако нямаха намерение да кацват на повърхността на Земята — казваше той, — защо ще се спускат толкова ниско?

Професор Смирнов го поддържаше:

— Трябва да се има пред вид, че за отлитането на космическия кораб от една планета с размерите на Земята и следователно с твърде значителна сила на тежест ще е необходимо колосално количество енергия. Съществата, създали космическия кораб, безспорно са създали и първокласна оптична техника. Значи, те отдавна са видели, че пред тях се намира населена планета. Защо ще хабят запасите си от енергия, ако нямат намерение да кацнат?

— От височина четири хиляди километра те не са могли да забележат, че планетата е населена — отговаряха му съмняващите се.

— Ама че глупости! — намеси се Щерн. — За всяко разумно същество задачата на космическия рейс е да намери на другите планети живот, подобен на живота на неговата планета. Не забравяйте, че корабът е долетял от друга слънчева система. Това значи, че той е летял години наред. Безсмислено е някой да предприеме подобно пътешествие само за да хвърли бегъл поглед върху целта на своето пътуване и веднага да се върне.

— Може запасът им от енергия да е ограничен.

— Ех, дано да е така! — каза насмешливо Щерн.

— Но защо са престанали да се спускат?

— Това още не е установено. Наблюдателите може да грешат.

— Ех, дано да е така! — в тона на астронома се пошегува и Манаенко.

В четири часа пак дойде председателят на академията. Той разказа, че московчани наистина не спят. По многобройни настоятелни искания радиопредавателната мрежа е започнала да работи извън определеното време и предавала сведения за експедицията.

— Приблизително същото става из цялата страна — каза председателят. — И не само в нашата страна. Половината земно кълбо е в нервно напрежение.

— Не е чудно — намеси се Лебедев. — Такова събитие не може да не вълнува мислещите хора.

— За мнозина това събитие означава пълен провал на мирогледа им — каза Куприянов.

Телефонът отново иззвъня и Чита съобщи, че космическият кораб се намира точно над града, на височина четиристотин километра.

— Корабът се вижда добре — съобщиха оттам. — Той блести ярко на слънчевите лъчи, също като звезда. Целият град е излязъл навън.

Значи, корабът все пак се спуска!

— Те не летят по съвсем права линия — каза Степаненко, — но се придържат приблизително по петдесет и втория паралел.

— Откъде може да се чака следващото съобщение? — попита Неверов.

— От Иркутск — отвърна географът.

— А какво е времето там?

Щерн отговори, че сигурно е ясно, но председателят въпреки това се обади в метеорологичната станция.

— В Иркутск небето е безоблачно — каза той. — Времето ни благоприятствува.

Над хоризонта бавно се разгаряше утринната заря…

Настъпи денят, един от най-забележителните дни в историята на Земята.

Там, отвъд линията на хоризонта, обагрен от пурпура на зората, слънцето сипеше животворните си лъчи върху просторите на Сибир и в тези лъчи, високо в горните слоеве на атмосферата, летеше корабът.

Роден нейде в бездните на вселената, изобретен и построен от незнайни същества, той властно и неопровержимо доказваше, че всепобеждаващият разум съществува не само на Земята. Появата на този кораб нанасяше последен и окончателен удар на ония, които все още се опитваха да отхвърлят изводите на съвременната наука и да докажат изключителното положение на малката Земя в безкрайната вселена. В безграничните й простори, сред безбройните планетни системи съществуват светове, които носят върху себе си живот. Живот, а заедно с него могъщия творящ разум!

Хипотезата се бе превърнала в истина!

Космическият кораб, творение на извънземен разум, летеше над планетата ни и очите на загадъчни и незнайни засега още същества я гледаха оттам.

Какво представляват тези същества?… Какъв е техният външен облик?… Приличат ли на човека?… Ще може ли да се намери с тях общ език?…

Тези въпроси оставаха засега без отговор.

Но каквито и да са тези същества, каквато и да е тяхната външност, между тях и човечеството, населяващо Земята, вече бе възникнала и неусетно укрепваше връзка. Връзката на разума, обединяваща мислещите същества от цялата вселена. Връзка, която винаги е съществувала и винаги ще съществува, въпреки че разумните същества, населяващи различните планети, дори не знаят за нея.

Такива мисли занимаваха всички, които в този момент бяха в кабинета на Щерн.

От летището съобщиха, че сътрудниците на ТАСС, кореспондентите, фоторепортерите и кинорепортьорите вече са пристигнали и чакат пред самолета.

Куприянов реши да изчака телефонограмата от Иркутск и в зависимост от съдържанието й да продължат да чакат или и те да потеглят за летището.

Най-сетне Иркутск се обади; съобщението, предадено оттам, още повече ги развълнува.

Корабът вече беше на височина двеста километра.

— Увеличили са скоростта на снишаване! Корабът се спуска! Те ще кацнат в Сибир! Трябва незабавно да излитаме! — раздадоха се нетърпеливи гласове.

— Може да е грешка — невъзмутимо каза Щерн.

Никой не успя да отговори на тази забележка — получи се ново съобщение.

Абакан телефонираше, че космическият кораб се е появил на хоризонта и бързо лети на запад на височина сто и петдесет километра.

Вече нямаше съмнения. Гостите от дълбините на вселената са решили да кацнат. Като че ли колебанията им, ако са имали такива, са се разсеяли и те уверено са насочили кораба си към повърхността на планетата.

— Към летището! — кратко се разпореди Куприянов.

— Аз ще остана тук — каза председателят на академията. — Ще приемам съобщенията и незабавно ще ви ги предавам. Трябва поне приблизително да определим къде ще се приземят.

— Това ще може почти точно да се определи, когато получим съобщението от Целиноград — каза Степаненко. — Много важно е да знаем в каква посока и на каква височина ще прелетят над него.

— Незабавно ще ви съобщя това. Щастлив път, другари!

Цяла нощ колите бяха стояли пред входа. И шофьорите като участниците в експедицията не бяха мигнали, очаквайки пътниците си всяка минута.

Всички бързо се настаниха и четирите коли минаха през портала на обсерваторията и се понесоха към летището, до което имаше не повече от пет километра.

Куприянов и Степаненко останаха на аерогарата, а другите се отправиха към самолетите, чиито мотори работеха вече на малък газ.

Началникът на аерогарата въведе Куприянов и спътника му в кабинета си.

Не чакаха дълго. Председателят предаде телефонограмата от Целиноград, в която се съобщаваше, че корабът е прелетял право на запад на височина само четиридесет и пет километра.

— Излитайте веднага! Щастлив път!

Куприянов остави слушалката.

— Е, Владимир Петрович, решавайте.

Географът не мисли дълго.

— Корабът лети по петдесет и втория паралел — каза той. — Ако съдим по скоростта на снишаването и бързината на полета, той трябва да кацне отвъд Уралския хребет. Предполагам, че ще кацне някъде между Саратов и Курск. Ние трябва да летим към Воронеж.

— Така и ще направим — каза Куприянов.

Вече беше съвсем светло. Щом излязоха на бетонната писта, хората край самолетите се раздвижиха. Летците бързо заемаха местата си.

Равномерното боботене на моторите изведнъж се усили, преминавайки в оглушителен рев. Двумоторните сребристи птици нетърпеливо потреперваха, задържани от спирачките.

— Флагманският самолет е вторият отляво! — викна началникът на аерогарата, наведен досам ухото на Куприянов.

— Довиждане! — каза професорът, като му подаваше ръка.

— На добър път! Желая ви успех.

Куприянов и Степаненко се изкачиха на борда. В самолета бяха Щерн и Лао Сен.

Щурманът на ескадрилата посрещна на вратата началника на експедицията.

— Към Воронеж! — каза Куприянов.

Още по-силно изреваха моторите и флагманският самолет, леко поклащайки се, се устреми напред. Последваха го и другите три самолета.

Известно разстояние самолетите се плъзгаха по пистата, после се издигнаха във въздуха и без да правят прощален кръг над летището, поеха в курс.