Георгий Мартинов
Калисто (55)

Блясвания по небето

След отлитането на кораба за Калисто в живота на Николай Николаевич Козловски станаха големи промени. Калистяните, без да искат, рязко измениха съдбата му по най-непредвиден начин.

По инициатива на Съветската академия на науките бе създаден Международен комитет по изучаване и практическо овладяване на огромното количество научни и технически материали, оставени на Земята от калистяните. В него влязоха най-големи учени от двадесет и три страни, включително и всички членове от бившата експедиция на Куприянов.

На първото организационно заседание на новия комитет по предложение на академик Неверов, единодушно подкрепено от всички, Козловски бе избран за председател.

— Скъпи другари — каза Николай Николаевич, смаян от този избор (той присъствуваше на заседанието като гост), — аз не съм учен, а партиен работник. Как мога да ръководя такъв комитет?

— Необходим е човек, който да ни обедини в сплотен колектив — отговори му Неверов. — Вие сте именно такъв човек. Всички членове на комитета ви познават и уважават. Не ни отказвайте. Ото Юлиевич Шмид не е бил полярник, но под неговото ръководство съветските полярници удържаха редица блестящи победи в Арктика.

Секретарят на Централния комитет на КПСС, който присъствуваше на заседанието, поиска думата.

— Одобрявам избора ви — кратко каза той.

Козловски трябваше да се съгласи.

И ето минаха повече от единадесет години. Сравнително малкият отначало комитет се превърна в огромен научен институт, международен в пълния смисъл на думата. В него работеха учени с най-различни специалности — медици и астронавти, биолози и математици, химици и инженери-конструктори, астрономи и… езиковеди. Между стените му се чуваха езици от всички страни на света.

Напусна поста заместник-председател професор Куприянов, който оглавяваше медицинската секция, напуснаха и мнозина други, които положиха началото на комитета; на тяхно място идваха нови хора, разширяваха се рамките на работата, съвсем нови проблеми се разглеждаха в програмата на института, а Козловски все си стоеше на поста директор. Авторитетът му по всички въпроси, отнасящи се до предстоящите връзки с Калисто, се зачиташе в целия научен свят.

Човечеството от Земята се готвеше да върне посещението на калистяните.

Още преди да долетят гостите от Калисто, бяха пуснати първите изкуствени спътници на Земята, работеше се за осъществяването на една отдавнашна мечта — междупланетните полети. Изучаването на калистянските материали ускори работите на учените и инженерите. Естествено и закономерно беше всички сили, които работеха в областта на космонавтиката, да се влеят в института, ръководен от Козловски.

Пет години след старта на калистянския звездолет първият космически кораб вече посети Луната. Автоматични ракети без хора скоро щяха да бъдат пуснати към Венера и Марс. Вече се създаваше и голям звездолет за полет до Калисто.

Имената на двамата смелчаци, отлетели с калистяните за тяхната родина, не слизаха от страниците на световния печат. С предизвиканата сензация Широков и Синяев счупиха всички рекорди на продължителност.

През май 19… година, точно единадесет години след отлитането, портретите им се появиха на първите страници на всички вестници и списания с вълнуващото заглавие:

„Героите на Земята са стъпили на Калисто!“

Никой не можеше да знае, че през това време те се намираха на друга планета от системата на Релиос-Сириус.

Герои на Земята!

Това не беше звънък епитет, измислен от журналистите.

Званието Герои на Земята действително принадлежеше на тях.

Съветското правителство задочно награди двамата учени със Златната звезда на Герои на Съветския съюз. Всички очакваха това и никой не се учуди. Но академиите на науките, обществените организации и печатът от всички страни изразиха недоволство.

Защо Герои на Съветския съюз? Нима Широков и Синяев представляват на Калисто само Съветския съюз?

Професор Матисен пръв произнесе думите Герои на Земята.

И ето на специално свикана конференция бе учредено ново, първо в историята на човечеството международно звание. То щеше да се присъжда на онези, които в интересите на цялото човечество удържат победи над космоса. Бурните аплодисменти на делегатите, на многобройните гости и кореспонденти заглушиха четенето на указа, с който конференцията присъждаше званието Герой на Земята на Пьотър Аркадиевич Широков и Георгий Николаевич Синяев — първите хора, напуснали Земята, за да установят връзка с един далечен свят.

Ако те биха могли да научат това! Каква радост и заслужена гордост биха изпълнили сърцата им!

Но едва след четиринадесет години те щяха да научат за високата чест, с която ги бе удостоило човечеството.

Бяха минали единадесет години. До връщането на героите оставаха още четиринадесет.

— Страшно много време за човек на моята възраст — каза Куприянов. — Няма да доживея до връщането им. А колко ми се иска!

— Това зависи преди всичко от тебе самия — отговори му Козловски. — Възложено ти е да запазиш живота на всички, които искат да видят Пьотър и Георгий. Изпълнявай това поръчение не само по отношение на другите, но и към себе си. Не трябва да се съмняваш, че Широков много ще иска да те види.

Куприянов погледна портрета на Широков, който заедно с портретите на Синяев и покойния Щерн бе закачен в служебния кабинет на Козловски, и въздъхна.

— Лесно е да се каже.

— И да се направи, не е трудно. В краен случай последвай примера на Зинаида Александровна Синяева.

— Май че е още рано.

— Ето на̀, виждаш ли! Какво мърмориш тогава?

Куприянов се засмя.

— Много искам да видя Петя и да узная какво има на Калисто. А мърморенето е привилегия на старостта.

— Работѝ! — каза Козловски, като сви рамене.

Поръчението, за което спомена бившият секретар на Курския обком на партията, съществуваше напълно официално. На едно от заседанията на „калистянския комитет“ бе поставен въпросът да се подготви посрещането на звездолета, когато долети за втори път на Земята. Този въпрос бе повдигнат от професор Лебедев малко преждевременно, но Куприянов се възползува от случая и изказа отдавна измъчващата го мисъл, че когато Широков и Синяев се върнат, повечето от приятелите им няма да са живи.

— Но какво можем да направим? — попита го академик Неверов.

— Да се възползуваме от познанията, които ще почерпим от калистянските медицински книги. Известно е, че калистяните могат да преустановяват дейността на организма, да предизвикват изкуствена летаргия за неопределено време. Сийнг казваше, че по този начин може да се запази животът на човека за дълго време. Наистина това не продължава живота, а само създава престой. У тях самите този метод почти не се прилага.

— Но ние не умеем да го прилагаме.

— Скоро ще умеем.

— Ясно е, че калистяните не желаят такъв „престой“, както го наричате вие — забеляза един от членовете на комитета. — Нищо привлекателно няма в него.

— За близките на Широков и Синяев това е едно разрешение — възрази Куприянов.

— Значи, вие предлагате да приспите, да изключите от живота за двадесет и пет години…

— Не — прекъсна го Козловски. — Аз разбирам мисълта на Михаил Михайлович така: нашият комитет трябва да контролира здравето на определен кръг лица и само в краен случаи да се възползува от калистянската рецепта.

— Съвършено вярно — потвърди Куприянов.

Предложението бе прието единодушно. Веднага беше създадена „комисия за опазване живота на близките на Широков и Синяев“, а ръководенето й бе възложено лично на Куприянов.

Оттогава минаха девет години. Всички близки, животът на които трябваше „да бъде запазен на всяка цена“, се намираха под непрестанно наблюдение. Всички бяха живи, с изключение на Николай Емелянович Синяев, който почина внезапно от парализа на сърцето.

Преди една година се яви опасност за живота на майката на Синяев. Старицата беше много зле и сякаш нищо вече не можеше да спаси най-близкия човек на Синяев. Но по това време медицинските средства на калистяните бяха вече основно проучени, макар и непроверени още на практика. Куприянов предложи единствения изход — да приспят Синяева по начина, прилаган на Калисто.

Зинаида Александровна е радост се съгласи. Тя много искаше да види сина си.

Лекарите най-точно изпълниха всички указания на непознатия им автор, написал калистянската медицинска книга. Науката на далечната Калисто спаси живота на майката на своя гост.

Странни неща ставаха в тялото на старата жена, заспала „мъртвешки“ дълбок сън. То явно се подмладяваше — бръчките изчезваха, косите ставаха черни, кожата се освежаваше.

Мина около една година и човек трудно можеше да познае Зинаида Александровна Синяева. Седемдесетгодишната жена сякаш бе станала четиридесетгодишна. Под стъкления похлупак, около който един до друг бяха наредени някакви странни апарати, лежеше без признак на живот, но явно жива съвсем не стара жена. Децата й — сестрата и братята на Синяев — едва можеха да познаят майка си. Такава тя е била в годините на тяхното ранно детство.

Беше съвсем ясно, че Георгий Николаевич, като се върне на Земята, ще види майка си по-млада, отколкото я бе оставил.

Неотдавна повториха опита. Стареещият вече академик Лебедев също пожела да изпита върху себе си действието на подмладяващия сън. И отново всичко стана тъй, както трябваше. Рецептите на калистяните действуваха резултатно.

Новият начин за „подмладяване“ предизвика голямо вълнение сред учените по цял свят. Калистяните подчертаваха, че „летаргията“ не оказва влияние върху продължителността на съзнателния живот на човека, престоят не влияе върху нея. Но бе ясно, че именно тук трябва да се търси пълното разрешаване на проблемата да се даде на човека втора младост. Откриваха се грандиозни перспективи.

Куприянов и най-близките му сътрудници всецяло се отдадоха на изучаването на новия отрасъл в медицината. Но материалите, оставени от калистяните, бяха непълни. Много неща в механизма на летаргията не можеха да се изяснят. Колкото и силно да беше желанието на учените да подарят на човечеството мощно средство за борба със старостта, трябваше да чакат повторно долитане на калистянски кораб.

— След четиринадесет години — казваше Куприянов — ще имаме истински ръководител в нашата работа — Пьотър Аркадиевич Широков. За трите години, прекарани на Калисто, той добре ще изучи калистянската медицина, а освен това ще донесе и всички материали, които ни липсват сега.

И с още по-голямо нетърпение зачакаха повторното посещение на калистяните.

Ех, ако можеха да попитат калистяните и веднага да получат отговор. Уви! Това беше абсолютно невъзможно.

Какво може да е по-бързо от светлината? 300 000 километра прелита тя в секунда. Но дори и на нея са й необходими повече от осем години, за да преодолее исполинското разстояние между Земята и Калисто. Седемнадесет години оттук дотам и обратно! Трудно ще е да се разговаря при такива условия.

— Жалко, разбира се — казваха учените, — но в случая нищо не може да ни помогне.

И изведнаж стана нещо!…

Невероятно! Невъзможно! „Противоестествено“!…

На 12 септември 19… година (тази дата бе записана със златни букви в историята на човечеството) в Източен Сибир и над територията на Северен Китай бяха забелязани някакви странни блясвания, също като малки взривове високо в горните слоеве на атмосферата.

Ден след ден (за щастие времето беше ясно) те се появяваха с поразителна точност в един и същ час.

Двадесет и девет блясвания, петнадесетминутна пауза, отново двадесет и девет блясвания, отново пауза и още веднаж.

И тъй всеки ден.

С това загадъчно явление в атмосферата се заеха метеоролозите. Те определиха точно на каква височина се появяват блясванията; оказа се, че са на височина сто и тридесет километра над повърхността на Земята, тоест приблизително до горната граница на слоя на Хевисайд.

Редовното появяване и математическата правилност на блясванията изключваха вероятността да се смятат за природно явление.

Какво ли ще е тогава?…

На 16 септември целият свят узна сензационната новина.

Тайната бе разгадана. По-точно казано, тя стана още по-загадъчна, но най-важното — вече не беше загадка какво означават блясванията.

Хората узнаха кой ги предизвиква на небето!

Но как — все още беше тайна.

От загадъчното явление на небето в източната част на Азия се заинтересуваха всички страни. Десетки предположения се правеха и от учените, и от обикновените хора.

Безспорно беше само едно — блясванията имат извънземен произход.

Тайната успя да разгадае скромният телеграфист Николай Семьонович Кабанов от телеграфо-пощенската станция Албазин, разположена почти на границата между Китай и СССР. Той пръв забеляза, че блясванията не са еднакви: едни бяха по-дълги, други — по-кратки. Щом на Кабанов му хрумна мисълта, че блясванията приличат на морзова азбука, той лесно разбра смисъла им.

Високо в йоносферата на Земята всеки ден по едно и също време три пъти се явяваха двете думи: „Пьотър Широков“.

Сякаш бомба избухна над човечеството!

Блясванията бяха сигнали от Калисто!

По някакъв необясним начин калистяните ги изпращаха на Земята. В това нямаше съмнение. Морзовата азбука те са научили от Синяев и Широков, това също бе вън от съмнение. Избраните от тях две думи — името и презимето, известни на всички — трябваше да покажат откъде идват сигналите. Тяхното редовно, ежедневно повтаряне означаваше, че калистяните се страхуват да не би хората да не забележат и да не разберат веднага смисъла на небесното явление.

Това означаваше още, че блясванията са пратени от Калисто най-рано преди четири месеца. Едва през май тази година звездолетът би могъл да завърши рейса си.

Отново възникна въпросът — какво ли може да е това? Какво би могло да стигне от Калисто до Земята двеста и петдесет пъти по-бързо от светлинния лъч?

„Пьотър Широков“! Това безспорно бе само встъпление. Когато според пресмятанията на калистяните земните хора видят и разберат, че сигналите идват от Калисто, ще последват оттам някакви съобщения. И не бива да ги пропуснат.

Козловски действуваше бързо. Щом получиха известие за разшифроването на блясванията и отпаднаха съмненията за техния калистянски произход, експедиция от института отлетя за Източен Сибир.

Трябваше да се има пред вид, че времето може да се промени, да се появят облаци. В разпореждане на Козловски бяха дадени три свръхвисочинни самолета. За наблюдателен пункт избраха град Хабаровск, където блясванията се виждаха най-добре.

Освен Козловски в експедицията участвуваха Куприянов, Аверин, Смирнов, Лао Сен, Лежнев, Матисен и четирима опитни радисти, виртуозно владеещи приемането на сигнали по морзовата азбука.

На десетия ден след първото появяване блясванията се промениха. Сега предаваха името и презимето на Широков с латинската азбука. След още десет дни пак стана промяна — калистяните преминаха на английски правопис.

— Съвсем ясно и логично — каза Куприянов. — Те не са могли да насочат сигналите с абсолютна точност. Там не знаят на кое място ще ги видим.

— Изключително търпение — подчерта Аверин. — Цял месец предават едно и също.

— И това е напълно понятно — отговори Козловски. — Калистяните се готвят да предадат нещо много важно. Дават ни време да се подготвим за приемането. Но аз мисля, че един месец е крайният срок. Всеки ден трябва да очакваме основния текст.

— Трябва да се има и пред вид, че на Широков и Синяев е необходимо време, за да преведат на руски сложния може би текст на съобщението, а навярно и на латински, и на английски. И то по морзовата азбука. Това не е така просто — добави Куприянов.

Предсказанието на Козловски се сбъдна. На 12 октомври, точно след един месец, започна предаването на най-необичайния текст, приеман някога от земните телеграфисти.

Всеки ден, каквото и да бе времето, от хабаровския аеродрум излитаха трите самолета и като се издигаха над всяка възможна облачност, четири часа кръжаха над града.

Всеки ден четиримата радисти записваха предаването, което се извършваше с много бързо темпо.

Широков и Синяев точно бяха предвидили какво именно ще предприемат на Земята за приемане на съобщението. Ако на борда на самолетите радистите не бяха виртуози, не би било възможно да се запишат сигналите от Калисто, толкова бързо следваха те един след друг. Бързо и в същото време извънредно бавно. Всяка фраза се повтаряше по три пъти на три езика. За един ден успяваха да приемат текст само две-три страници от бележник. А на следващия ден се повтаряше същото предаване. Но и него старателно записваха.

Точността на предаването беше удивителна. Нито един пропуск, нито една неясна буква. Кратките и дългите блясвания се редуваха с математична правилност. Сякаш не осемдесет трилиона километра, а съвсем малко разстояние отделяше калистянските оператори от радистите, които приемаха на Земята. Целта на предаването се изясни още първия ден.

„Достигнахме Калисто на 15 септември 19… година, по земния календар — гласеше приетото съобщение. — И двамата сме здрави. Горещ поздрав на всички, на всички! Приемайте описание на начина, по който се извършва предаването, и на необходимата за това апаратура. Широков. Синяев“

Трудно е дори да си представим какво впечатление направи появата на тази телеграма по страниците на вестниците! Начинът на предаването! Устройството на апаратурата за него! Това значеше, че Земята ще може да говори с Калисто, без отговорът да се бави седемнадесет години!

Онова, което съвсем доскоро изглеждаше абсолютно невъзможно, стана действителност.

Но нима това не е обща съдба на всичко, което хората смятат за невъзможно, забравяйки, че не всички природни закони са им известни!

Като се върна в Хабаровск след приемането на първото съобщение, Козловски свика съвещание.

— Широков и Синяев са достигнали Калисто през септември — заяви пред събранието професор Смирнов. — Това значи, че предаването е започнало веднага след тяхното долитане, на 12 септември, по същото време, когато сигналите бяха забелязани за пръв път. Следователно те изминават пътя от Калисто до Земята фактически мигновено, а не за четири месеца, както предполагахме ние. Те не биха могли да се разпространяват с трептения като светлината и радиовълните. Тук има нещо ново. По-скоро всичко това е из областта на гравитацията. Необходимо е да се извикат физици, които работят над проблемите на гравитационните полета.

— Ще го направим — каза Козловски. — Днес ще дам нареждане, а утре нашите сътрудници от секцията по физика ще са тук. Но защо сигналите се появиха на 12-и, а Широков и Синяев съобщават, че са пристигнали на 15-ти?

— Най-вероятно е да е грешка — отговори Куприянов. — Никак не е чудно, като се вземе под внимание спецификата на междупланетния рейс, че за един многогодишен полет са сгрешили с няколко дни.

Ден след ден, седмица след седмица излитаха във въздуха самолетите на експедицията. Изпълваха се дебели тетрадки със стенографни записи.

Поразителното откритие на калистянската наука постепенно ставаше ясно на учените от Земята.

А когато завърши предаването и накрая бе написана думата „чакаме“, започна трудна и срочна работа. Целият свят, притаил дъх, я следеше. Установяваше се пряка мигновена телеграфна връзка между две планети, които се намираха на невъобразимо разстояние една от друга.

Дали ще успее земната техника да се справи с неимоверните трудности на тази грандиозна задача?

Калистяните бяха съобщили всичко необходимо за успеха. Сега той зависеше от инженерите и астрономите.

— Ще успеем на всяка цена — заяви в печата Козловски, директорът на „Института Калисто“. — Най-късно след три месеца нашето съобщение ще бъде изпратено. И тогава ще започне постоянно ежедневно общуване с калистяните.

— Е, сега аз окончателно се отказвам да последвам примера на Синяева и Лебедев — каза Куприянов.

— Не се знае — отговори му Николай Николаевич. — Може все пак да се наложи. И не само на теб, но и на мен. Мисля, че Широков и Синяев ще се зарадват, като ме видят.