Георгий Мартинов
Калисто (48)

Първият час в чуждия свят

От сградата на биениетостанцията към кораба, кацнал в средата на пистата, бързо се приближаваше превозно средство, просто по форма, но съвсем чудновато за непосветения в тайната на конструкцията му; вътре седяха шестима калистяни.

Беше нещо като лодка, направена от гофриран материал, светлосиня на цвят. Дъното й беше плоско, а бордовете — ниски. Отгоре „лодката“ бе покрита с прозрачен и почти невидим похлупак без никакви отвори, през които да се влиза и излиза.

Странното превозно средство се движеше почти до земята, без да я докосва. Летеше във въздуха на височина няколко сантиметра. Но крила нямаше.

Никой не управляваше апарата. Нямаше нито кормило, нито ръчки, нито педали, нито бутончета — нищо. Нямаше и двигател, поне никъде не се виждаше.

Отпред седяха Виег Диегон и Женсийнг. Другите четирима седяха зад тях.

„Лодката“ летеше бързо. От време на време, когато срещнеше неравност в терена, плавно се издигаше, но щом прелетеше препятствието, отново се спускаше почти до земята.

Пътниците мълчаха и не сваляха очи от нарастващата грамада на космическия кораб. На върха му се виждаха десет души. Шестима вече бяха долу.

„Лодката“ спря, но остана да виси във въздуха. Прозрачният й похлупак се издигна на четири тънки сребристи подпорки.

Пътниците излязоха.

„Лодката“ леко се заклати и отново застана хоризонтално, като продължи неподвижно да виси на невидимите нишки, с които сякаш беше окачена на нещо — неволно се получаваше такова впечатление.

Един от членовете на екипажа на звездолета кацна до самата „лодка“. Той свали крилата си и се обърна. Шестимата калистяни веднага видяха, че пред тях е един от обитателите на Земята; напоследък цялата планета Калисто говореше само за тях.

С ненаситен интерес Женсийнг и спътниците му разглеждаха гостенина. Човекът от Земята бе облечен в необикновен костюм, но освен по костюма и по цвета на кожата си по нищо друго не се различаваше от калистяните. Той беше истински „миенк“. Очите му бяха закрити с черни очила.

— Кой знае защо, винаги съм си представял, че обитателите на другите светове не може да приличат на нас — тихо каза Виег Диегон.

— Нали знаехте, че тези приличат на нас — отговори му Женсийнг.

Гостът от Миени се усмихна с червените си устни.

— Преди и ние мислехме така — каза той на калистянски. — Но долитането на вашия кораб на Земята доказа, че това предположение е погрешно. Аз се казвам Георгий Синяев. А ето го и моя приятел Пьотър Широков — добави той, като посочи някого зад тях.

Шестимата калистяни бързо се обърнаха. Съсредоточили вниманието си на Синяев, те не забелязаха как зад гърба им се бяха събрали всички членове от екипажа на звездолета. До Диегон стоеше другият жител на Земята, който отначало им се стори като копие на първия.

— Здравейте, приятели! — каза Широков. — Моля да ни приемете за гости на вашата планета.

Женсийнг пръв дойде на себе си.

— Поздравяваме ви с долитането — каза той, като прегърна един след друг гостите. — Щастливи сме, че ви виждаме.

И другите последваха примера му. Само Виег Диегон прегърна най-напред баща си, а после жителите на Земята. Обаче дъщеря си поздрави след тях.

На Широков и Синяев се мярна мисълта, че ако не бяха те, посрещането на Диегон и спътниците му щеше да бъде съвсем друго. Сега калистяните съсредоточаваха цялото си внимание върху гостите, а звездоплавателите, завърнали се от своя единствен по рода си рейс, оставаха на втори план. Това беше несправедливо.

Впечатлението им обаче беше погрешно. Ефектът от връщането на звездолета бе огромен, а тяхното присъствие само подчертаваше успеха на рейса.

Диегон и другарите му никак не изглеждаха обидени.

— Вие още сега трябва да кажете няколко думи пред калистяните — рече Женсийнг. — Цялата планета е развълнувана от вашето долитане. Сигурен съм, че на нощната половина на Калисто никой не спи.

— Готови сме — каза Диегон от името на всички.

— На покрива на станцията е поставена биенитеси.

— Какво е поставено? — попита Диегон, явно учуден.

— Забравих, че биенитесите са нещо ново — отговори му Женсийнг. — Това е разновидност на биениетата.

— Какво значи „теси“?

— Дълго трябва да се обяснява. Нека отложим за друг път.

— Добре — съгласи се Диегон. — Знаем, че на Калисто ни очакват много нови неща.

Думата „биени“, преведена, значеше предаване, а „ета“ — вълна. Следователно „биениета“ значеше предаване по вълна. Биенитеси можеше да се възприеме като предаване по „теси“, но не само Широков и Синяев, а и калистяните, завърнали се от Земята, не знаеха какво значи тази дума. Очевидно тя беше съвсем нова.

Синяев си спомни, че чу подобна дума от Биеси, когато му обясняваше устройството на своя кораб. Но тогава той не я попита какво значи.

— Да вървим! — каза Диегон. — Надяваме се — обърна се той към земните хора, — че и вие ще се съгласите да кажете няколко думи на калистяните.

— Разбира се — отговори Широков.

— Помниш ли — попита го Синяев на руски — как Бияинин говори пред микрофона на петнадесети август?

— На Земята! — В гласа на Широков трепна тъга.

— Тогава аз мислех — също на руски каза застаналият до тях Бияинин, — че вашето „радио“ е нещо като нашата биениета и смятах, че всички жители на Земята ме виждат, затова много се учудвах, че „биениетата“ е толкова малка.

Шегата на Бияинин разсея тъжното настроение, което за минута бе обзело двамата приятели. Земята беше далече; едва след три години ще полетят натам. Не беше време да тъгуват за нея.

— Сядайте! — каза Женсийнг.

Широков се обърна и трепна от изненада. Не по-малко учудени бяха и другите.

„Лодката“ пред тях висеше във въздуха.

Беше напълно ясно, че не я поддържа реактивна сила, а нещо друго.

Голямо насекомо, приличащо на паяк, пропълзя под летателния апарат на дългите си членести крачета. Значи, въздухът под „лодката“ е спокоен.

Широков по навик погледна Миенион, очаквайки обяснения. Но инженерът гледаше необикновения апарат с не по-малко учудване от другите.

— Обяснете ни, моля ви се, какво е това? — каза Ниянийнг. — Какъв е принципът?

Целият екипаж на звездолета се обърна към Женсийнг.

Вместо него обаче съвсем неочаквано за Широков отговори Синяев.

— Антигравитация — каза той. — Същият принцип, както и на корабите за вътрешни рейсове.

— Съвсем вярно — потвърди Женсийнг. — Сигурно вие на Земята сте добре запознати с антигравитацията? — попита той.

— Теоретично — усмихна се Синяев. — Практическо приложение още нямаме.

— Това е последното постижение на нашата техника. Олити — Женсийнг посочи лодката — има навсякъде. Вие много пъти ще ги срещате.

— Да отложим запознаването — каза Диегон. — Но думата „олити“ не е нова.

— Името остана предишното. Променен е само принципът. И то не на всички олити. Много от тях още са със старата конструкция.

Широков и Синяев първи влязоха в лодката. След тях се качиха Женсийнг, Диегон и Бияинин.

Когато някой стъпеше на борда, олитата леко се поклащаше, сякаш се намираше върху водите на невидимо езеро.

Миенион внимателно наблюдаваше качването на пътниците.

— Теглото на олитата се увеличи — каза той. — Защо това не влияе на положението й?

— Силата на антигравитационното поле се изменя автоматично — отговори му Женсийнг. — Ние скоро ще се върнем.

Прозрачният похлупак се спусна.

Широков и Синяев много се вълнуваха. От този момент започваше животът им на Калисто. Отсега нататък на всяка крачка ги очакваха изненади и загадки, неизвестна обстановка, чужд бит. „Автомобилът“, неподчиняващ се на законите на притеглянето, беше първо звено от дългата верига, която щяха да наблюдават в продължение на цели три години по земно пресмятане.

С чувство, подобно на онова, което изпита, когато зад гърба му се затвори вратата на подемника в деня на отлитането им от Земята, Широков седна в креслото, направено сякаш от стъкло. То леко хлътна и еластично като течност обгърна тялото му. Той престана да усеща теглото си. Така става, когато се потапяш във вода.

Никой не седна да управлява „лодката“ — кормило нямаше.

Щом прозрачният похлупак се спусна, олитата плавно направи завой и се понесе напред.

— Но все пак кой я управлява? Нима тя сама избира пътя с някакви необикновени усъвършенствувани „телеочи“, с „електронен мозък“ и създадени от калистяните механични „нерви“?

— И аз зная колкото вас — с неприсъща за него сдържаност отговори Диегон на въпроса на Синяев.

— От утре — каза Женсийнг — ще получавате отговор на всеки ваш въпрос. А сега не се отвличайте. За цялата Калисто днес е тържественият и радостен ден на вашето посрещане. После в Атили.

— Какво е това Атили? — попита Широков.

— Добре, че поне на това мога да ви отговоря — усмихна се Диегон. — Атили е име на град. Навярно са решили да ви настанят там.

— Точно така — каза Женсийнг. — Дълго мислихме къде ще ви бъде най-добре и се спряхме на Атили. От всички големи градове на Калисто той е най-отдалеченият от екватора.

— Правилно е — каза Синяев, — но само на първо време.

— Можете да живеете, където искате — побърза да го увери Женсийнг.

— А вие къде живеете? — обърна се Широков към Диегон и за първи път си помисли, че може би ще трябва да се разделят със спътниците си, с които тъй бяха свикнали.

— Никой от нас никога не е живял в Атили — отговори му Диегон. — Но ще ви придружим дотам и ще останем там, за да сме заедно.

Зарадван, Широков прекара пръсти по челото на Диегон. Земните хора бяха вече свикнали да изразяват благодарността си по калистянски. Този жест беше равносилен на здраво ръкостискане.

Олитата спря точно пред арката, която Широков и Синяев бяха видели преди малко на екрана в централния пост на звездолета.

Щом излязоха от „лодката“, те веднага забелязаха скулптурните фигури край входа и лесно познаха спътниците си.

— Групата ще трябва да се промени — каза Женсийнг. — От Миени се върнаха не дванадесет, а четиринадесет души.

— И думата „Миени“ трябва да се промени — добави Бияинин. — Звездата, която ние наричаме „Миени“, има друго име — Слънце.

— Слъ-нце — бавно, много трудно повтори Женсийнг. — Думата е мъчна. Но ние нямаме вече право да казваме „Миени“. А вие как наричате нашия Релиос?

— Сириус — отговори Синяев. — Разбирам, че ви е трудно да произнасяте думата „Слънце“. Наричайте нашата звезда Хелиос^[1].

— А защо имате няколко названия за едно и също нещо?

— Защото на Земята има много народи и много езици. „Слънце“ е на езика на народа, към който принадлежим ние двамата.

— Това, което ни казвате, е много интересно — рече Женсийнг, който внимателно и с явен интерес слушаше Синяев. — Но не ми е съвсем ясно.

— Временно се задоволете с това. А сега не се отвличайте — пошегува се Синяев, като повтори думите, казани преди малко от Женсийнг.

Старият калистянин се усмихна.

— Хелиос — повтори той. — Да, това е много по-лесно. Но във ваша чест, първите хора от друга планета, посетили Калисто, ще казваме „Слънце“, въпреки че думата е по-трудна.

— На Земята думата Релиос влезе във всеобща употреба — каза Синяев.

Най-напред Женсийнг, а след него и другите влязоха в сградата.

Стаите бяха просторни, много високи, но почти празни, с блестящи разноцветни подове и огромни прозорци.

Личеше, че сградата не е само биениетостанция. Навярно беше и „космическа гара“ — централна сграда на острова, който целият представляваше ракетодрум.

По-късно научиха, че сградата се нарича „Дом на небето“. Липсата на мебели, високите стени, статуите, които в огромните помещения изглеждаха съвсем малки, подчертаваха замисъла на архитекта.

Учуди ги необикновената чистота на въздуха вътре в сградата. Може би това бе от близостта на океана или пък действуваше специална вентилация.

Широков и Синяев помнеха молбата на Женсийнг и за нищо вече не питаха.

На пода в една от стаите се открояваше син кръг с диаметър около три метра, чиято повърхност лъщеше с метален блясък. В средата на тавана имаше отвор.

Когато по покана на Женсийнг всички застанаха върху кръга, той бързо се издигна и плътно легна в отвора на тавана.

Озоваха се върху покрива на сградата.

— Своеобразен асансьор — каза Синяев.

Плоският покрив бе постлан с жълти триъгълни плочки и обграден с ниска балюстрада.

Оттук много добре се виждаше бялото кълбо на звездолета, а край него можеха да се различат дребните фигурки на калистяните.

„Там е Диени!“ — Широков изведнаж разбра, че вече му е домъчняло за нея.

Високо над главата му, чак до небето, се губеха искрящите като кристал пръстени на междупланетната биениетостанция. Дори отблизо те изглеждаха въздушни, трудно се различаваха в блясъка на Релиос, въпреки че бяха направени от метал.

До подемника имаше малък апарат, който на пръв поглед приличаше на училищен телескоп.

Това именно беше тайнствената биенитеса. Край нея стояха в очакване трима млади калистяни.

Широков и Синяев вече почнаха да свикват с това, че появата им сред калистяните предизвиква голям интерес и не обърнаха внимание на смаяните погледи, с които ги посрещнаха. Най-много ги заинтересува апаратът. Знаеха, че цялата планета наблюдава пристигането на звездолета. Женсийнг казваше, че калистяните ги виждат на екраните си. Това значеше, че „телевизионната“ камера е снабдена с телескопно устройство, което позволява да се приближи сниманият обект дори когато се намира, както бе в случая, на разстояние два километра.

Като видя с какъв интерес гостите разглеждат биенитесата, един от калистяните се приближи и започна да им обяснява. Някой навярно бе успял да му каже, че пришълците от другата планета разбират калистянски. От неговите думи Широков и Синяев дойдоха до заключението, че камерата работи на съвсем друг принцип от този на земните телевизионни камери. Тя даваше цветен и обемен образ и предаването се извършваше направо от нея, без да минава през усилвателно устройство на мощна промеждутъчна станция. Не разбраха обаче как един толкова малък апарат притежава такава мощност, че предаванията му да се приемат от всички приемници на Калисто.

Думата „теси“ постоянно се срещаше в обясненията, ала смисълът й още не им беше ясен.

— Харесва ли ви? — попита калистянинът.

— Да — отговори Синяев. — Вашата биенитеса работи на друг принцип, не е като нашите. Бих искал да се запозная по-подробно с устройството й.

— После, после! — намеси се Женсийнг. — Калистяните чакат. — Той се приближи до апарата и застана точно срещу отвора на тръбата. Широков си представи как на екраните ще се появи лицето на Женсийнг. Колко ли милиона калистяни ще го слушат?

— Преди повече от единадесет години… — започна Женсийнг.

Той говореше точно срещу обектива. Тази малка апаратура по мощност се равняваше на най-големите земни радиостанции и чрез нея можеха да се предават по цялата планета цвят, обем и звук едновременно.

Женсийнг разказа как е бил организиран полетът към Миени, разказа за старта на звездолета и за многото различни предположения на калистянските учени, отнасящи се за резултата от полета.

— Как е преминал полетът и какво са видели край Миени нашите смели звездоплаватели, ще ви разкаже Рийг Диегон — командирът на кораба.

— Митинг, в който участвува цялото население на планетата — прошепна Синяев на ухото на Широков.

Диегон говорѝ малко за полета, цялото си изказване посвети на Земята. Подробно разказа за срещата с хората и за тях самите. Накратко описа природата и градовете на Земята. После се спря върху причините за закъснението на звездолета.

Широков го слушаше с тревога. Страхуваше се, че разказът за произшествието в лагера край Курск може да създаде у калистяните, непознаващи условията на земния живот, невярна представа за хората.

Диегон обаче не спомена нищо за диверсията.

— Вратата към помещението на централния агрегат беше повредена и не можеше да се отваря — само толкова каза той. — Техниката на Земята ни оказа неоценима помощ.

Широков и Синяев облекчено въздъхнаха. Калистяните ще научат истинската причина за повредата, но само да не е сега, по-късно това няма да е страшно.

— Всичко, което видяхме на тази далечна планета — приключи Диегон, — ни убеди, че земните хора и калистяните ще живеят дружно. След нашия полет ще последват и други. Искам да вярвам, че към съюза на Земята и Калисто ще се присъединят и обитателите на други светове, на спътници на звездите, които се намират не много далече от Миени — Слънцето — и от Релиос. Първата крачка е направена. Ние, дванадесет калистяни, посетихме Земята. Сега двама учени от Земята долетяха при нас. Щастливи сме, че се върнахме в родината, но още по-щастливи сме, че не се върнахме сами. Ще дадем думата на нашите скъпи гости. Не се учудвайте, че ще говорят на нашия език. През време на полета те добре го овладяха. Пред вас е представител на медицинската наука на Земята — Пьотър Широков.

— Говорете по-дълго — каза му Женсийнг. — Дайте време на калистяните добре да ви разгледат.

Широков за миг се поколеба, после решително свали очилата си и се приближи до апарата. Ярката светлина му беше много неприятна, трябваше силно да присвие очи, но му се струваше, че така е по-добре, отколкото да се покаже пред милионите зрители с очила, които загрозяваха лицето му. Като знаеше с какъв жаден интерес калистяните ще го разглеждат, той страшно се вълнуваше и няколко секунди не беше в състояние да почне да говори.

Точно пред себе си виждаше тъмния отвор на тръбата на предавателя. В дъното на отвора нещо блещукаше. На Широков изведнъж се стори, че пред него има прозорец, зад който се е ширнал целият простор на огромната планета, и безброй черни лица с дълги тесни очи, устремени в него.

Той въздъхна дълбоко и каза:

— Здравейте, другари калистяни!

Произнесе думите и едва тогава разбра, че говори на руски.

Всички, които стояха край апарата, го гледаха внимателно и сериозно. Никой сякаш не се учуди, че говори на земен език. Навярно всички си помислиха, че го е направил нарочно.

Трите думи, казани на родния език, някак изведнаж успокоиха Широков и той продължи да говори вече на калистянски и както му се струваше, съвсем спокойно. Но по-късно изобщо не можеше да си спомни какво е говорил на калистяните този ден. Думите сами излизаха от устата му без участието на неговата воля. Но когато след известно време попита Синяев какво е впечатлението му от речта, разбра, че е говорил добре и с чувство.

След Широков говори Синяев. Той не само привидно, а наистина беше напълно спокоен. След кратко приветствие той разви мисълта, изказана от Диегон, че към съюза между земните хора и калистяните в бъдеще ще се присъединят и жителите на други, засега още неизвестни планети.

Женсийнг закри своеобразния „митинг“ и всички пак с чудната олита се отправиха към звездолета.

Калистяните бързаха да напуснат острова.

— На звездолета носим безброй предмети, подарени ни от Земята — каза Диегон на Женсийнг. — Моля ви да не го разтоварвате без мене.

— Никой нищо няма да пипне във ваше отсъствие — отговори му Женсийнг.