Георгий Мартинов
Калисто (35)

По земята

Калистяните вече не се тревожеха за съдбата на кораба си. На другия ден всички — освен трима души — отлетяха обратно за Москва.

Миенион реши да остане на кораба, за да изпробва как работят двигателите, а някои от тях да разглоби и да отстрани образувалия се нагар. Той предложи на професор Смирнов да остане да му прави компания и професорът, разбира се, с радост се съгласи. Двигателите на звездолета извънредно много го интересуваха, а тъй като Миенион имаше намерение да ги пуска в действие, интересът му беше още по-голям. Професорът не искаше да пропусне такъв щастлив случай.

— Но как ще се разговаряте? — попита го Широков.

— Анатолий Владимирович се съгласи да остане с нас — отговори Смирнов.

Лежнев наистина бе поискал да остане на кораба. Причината беше ясна. Той знаеше, че калистяните ще предприемат пътешествие и преводачите трябваше да ги придружават. Перспективата за продължителни пътувания и свързаният с тях неспокоен живот никак не привличаха шишкото, свикнал на кабинетна работа. Той с радост се улови за открилата му се възможност да седи на едно място. В звездолета имаше необходимите му удобства и пълна възможност през свободното време да продължи работата си по изследване на източниците на тибетския език — още преди да долетят калистяните, той се занимаваше с това. И беше много доволен от стеклите се обстоятелства.

— Какво по-добро? Ще съчетая приятното с полезното — казваше той.

— Не забравяйте да пишете на жена си да дойде — пошегува се Степаненко.

Професор Смирнов предложи, докато той и Лежнев са на кораба, да се хранят само с калистянски продукти.

— Така ще проверим доколко тяхната храна е пригодна за земния човек — каза той. — Пьотър Аркадиевич и Георгий Николаевич ще са по-спокойни след тази проверка.

Лежнев се съгласи.

— Ако ние се разболеем, не е страшно. Лошо ще е, ако Широков и Синяев се разболеят по пътя.

Предложението на Смирнов бе прието. Най-големите специалисти по въпросите на храненето смятаха, че продуктите на калистяните не са вредни за хората от Земята. Трябва само да се привикне към тях. Все пак предварителната проверка не бе излишна.

Беше напълно възможно да снабдят отлитащите за Калисто земни учени с провизии за през цялото време на полета и пребиваването им на Калисто, но те самите категорично отказаха.

— Това ще ни пречи — казваше Широков. — Ще прекараме на Калисто цели три наши години. През това време трябва да разгледаме цялата планета. Да мъкнем със себе си провизии, е страшно неудобно. Най-добре ще е да живеем като калистяните.

— Погледнете звездоплавателите — добави Синяев. — Не пътешествуват из цялата Земя, а колко грижа им създава въпросът за храната.

Сийнг подкрепяше желанието на младите учени.

— Ако ние имахме намерение да прекараме на Земята по-дълго време, непременно щяхме да минем на вашата храна.

Преди заминаването Козловски поговори с Миенион.

— Не пускайте никого на кораба, ако не го придружавам аз или професор Куприянов. Ако някой дойде, предайте го на дежурния офицер. Не забравяйте случая с „Ю Син-чжоу“.

— О, не! — отговори Миенион. — Няма да го забравим.

Решено бе звездоплавателите да прекарат на Земята до май. През това време щяха да се запознаят с живота в Съветския съюз и другите страни.

Москва те вече добре познаваха. Два месеца и половина живяха в нея и разгледаха всичко, каквото ги интересуваше. Театри, музеи, картинни галерии, научни институти и учебни заведения — всичко бяха разгледали.

Най-интересна за гостите се оказа Московската зоологическа градина. Те ходиха там няколко дни наред и с най-голям и напълно оправдан интерес разглеждаха никога невижданите от тях животни.

Преди да посетят за пръв път зоологическата градина, Куприянов предложи да съобщи в дирекцията й за визитата на калистяните, та през това време да не пускат други посетители.

— В градината има винаги много деца — каза той. — Няма да ви оставят на спокойствие.

Широков преведе думите му и добави:

— Нашите деца са много любопитни.

— Всички деца са любопитни — отговори Сийнг. — Това е тяхна естествена черта. Не лишавайте вашите деца от удоволствието им. Нека всичко да си бъде както винаги. Ние ще гледаме животните, а децата — нас.

Калистяните както и преди ходеха със сивите си комбинезони, но отдолу обличаха земно вълнено бельо. Бяха обути с бели бурки^[1], а на главите си носеха кожени калпаци. В това комбинирано калистянско-земно облекло те приличаха на летци. Като тръгнаха за зоологическата градина, под червените си яки вързаха пионерските връзки, подарени им при едно посещение на Московския пионерски дворец.

Новината за идването на калистяните светкавично се разпространи из цялата градина. От всички страни към тях се устремиха деца. За няколко минути гостите бяха плътно обкръжени и трябваше да се спрат. Сийнг се обърна към децата с кратка реч.

— Ние дойдохме тук — завърши той, — за да се запознаем с животните на Земята. У нас на Калисто няма такива. Покажете ни вашите животни.

Едва Широков успя да преведе думите му и калистяните се видяха откъснати един от друг и поведени на различни страни. Всеки бе заобиколен от орляк деца и мнозина възрастни, проявяващи в случая не по-малко любопитство.

Куприянов, Широков, Лебедев и Лао Сен, които придружаваха гостите, останаха сами.

— Ами какво ще правим сега? — каза Широков. — Ние с другаря Лао Сен не можем да се разкъсаме.

— Ще се справят и без вас — засмя се Лебедев.

Денят беше ясен и слънчев. Повечето животни се разхождаха във волиерите си. Навсякъде се виждаха групички деца и сред тях високите фигури на калистяните. Доколкото можеше да се съди отдалеч, те се разбираха отлично. Малките московчани прекрасно се справяха без преводач и разпалено, прекъсвайки се, разказваха на гостите какво е това или онова животно. Калистяните внимателно слушаха екскурзоводите си и сякаш ги разбираха. Черните им лица изразяваха пълно задоволство.

За месеците, прекарани на Земята, калистяните се бяха научили да разбират малко руски, но само Бияинин можеше да говори.

Широков отиде при Виениян, когото в това време децата убеждаваха не толкова с думи, колкото с жестове да се повози в количката с впрегнато магаренце, и го попита дали не се нуждае от услугите му.

— О, не! — усмихнат отговори астрономът. — Ние добре се разбираме.

За най-голяма радост на децата той няколко пъти се повози, взел на ръце пет-шест деца. Онези, които не можаха да се повозят с него, много завиждаха на щастливците.

И другите калистяни последваха примера на Виениян. До мястото, където се возеха, просто не можеше да се стигне. Сякаш тук се бяха събрали всички посетители на зоологическата градина. Куприянов попита касиерката дали е платено за возенето.

— Може ли такова нещо! — учуди се тя. — Ами нали е за калистяните! Те са наши гости.

Професорът се засмя и плати колкото трябваше.

Това съвсем не беше първият случай, в който звездоплавателите постъпваха съвсем „безцеремонно“ от земна гледна точка. Преди няколко дни, когато разглеждаха ГУМ-а^[2], един калистянин взе от щанда харесал му се предмет, спокойно го сложи в джоба си и отмина нататък. Макар че паричната система на Земята им беше вече добре известна, те често я пренебрегваха и постъпваха „по калистянски“, тоест забравяха, че всичко трябва да се плаща. Интересното беше, че продавачът съвсем спокойно се отнесе към тази „кражба“ и дори не помисли да протестира.

В зоологическата градина прекараха до късно вечерта. Късно се прибираха оттам и през следващите дни.

Както вече казахме, калистяните не напускаха Москва, докато не се успокоиха за съдбата на кораба си. Сега решиха да се запознаят и с други градове и да пътешествуват по Земята. Понеже времето им беше съвсем малко, гостите се разделиха на две групи. Козловски, Лебедев и Широков щяха да придружават едната, Куприянов, Степаненко и Лао Сен — другата.

Звездоплавателите постоянно бяха охранявани, без те да забелязват това. Навсякъде невидимо ги следваха зорки очи.

Синяев, Щерн, Манаенко и професор Аверин останаха в Москва. Младият астроном искаше до отлитането на кораба да бъде със семейството си, а на по-старите му другари бе трудно да придружават гостите при дългото им пътуване.

На дванадесети януари от Ленинградската и от Курската гара калистяните напуснаха столицата. Изпращаха ги хиляди московчани. На локомотивите бяха най-добрите машинисти, спечелили в съревнование честта да возят гостите.

Влаковете потеглиха под звуците на калистянския химн, който за пръв път се бе разнесъл на Земята на петнадесети август. В лагера го бяха записали на магнетофонна лента.

Щерн изпращаше групата, заминаваща за Ленинград.

— Връщайте се по-скоро! — каза той на прощаване. В последната минута прегърна Диегон и му каза на калистянски: — Предайте поздрав на Калисто лично от мене.

— Нали пак ще се видим? — учуди се калистянинът.

Кой знае дали старият астроном разбра думите му, или не, но нищо не отговори, а само прокара пръсти по челото на Диегон.

Професор Матисен и професор Линиел се бяха сбогували с калистяните няколко дни преди заминаването им. Всеки отпътува за родината си, където ги очакваше неотложна работа. Сбогуването беше много сърдечно.

— Ние непременно ще се върнем да ви изпратим — казваха те.

Освен учените, участвували в експедицията, много кинооператори и кореспонденти на вестници придружаваха двете групи калистяни.

Според програмата калистяните трябваше да се върнат в Москва на 29 април, за да вземат участие в отпразнуването на Първи май. За десети бе определен стартът на отлитането им. Но едно неочаквано събитие наруши програмата и двете групи се върнаха много по-рано.