Георгий Мартинов
Калисто (37)

На старт!

Отново опъна палатките си лагерът край брезите. Изпръхналата вече земя лежеше в нега и се зеленееше под ведрото небе. Като събуден от зимен сън, окъпан от пролетните дъждове, космическият кораб, готов за полет, отразяваше в шлифованите си кесиндови стени ослепителните лъчи на високо издигналото се слънце. Освободен от дървената ограда, звездолетът хвърляше трептящи слънчеви „зайчета“, сякаш нямаше търпение да дочака кога най-сетне ще му позволят да се откъсне от Земята и стремително да се понесе към далечната родина. Сякаш през дългата зима бе насъбрал неизмерима сила и чакаше заповедта на господарите си, за да я пусне на свобода.

На земята и във въздуха около кораба кипеше работа. Сребристи вертолети излитаха един след друг към върха на кораба, разтоварваха се и отново кацаха на земята. Като океански параход, спрял в пристанище, космическият кораб поемаше в огромния си корпус все нови и нови товари. Подемниците вече втори ден работеха без почивка и спускаха долу безбройните, здраво оковани сандъци, металически кутии и херметически запоени стоманени балони. Миенион, Ниянийнг и Диегон посочваха как да се подреждат подаръците от Земята в многобройните складове на звездолета и да се закрепват внимателно, за да изминат невредими дългия път.

Фини уреди, стъклени, порцеланови и кристални изделия, модели на машини, препарирани животни и птици, нежни семена от тропически растения, хербарии, сбирки от насекоми и минерали, творби на изкуството, произведения от всички страни и континенти, дори колекция пощенски марки — всичко беше опаковано най-старателно, за да може там, на Калисто, да бъде подредено по щандовете и витрините в „Музея на Земята“. Целият товар тежеше десетки тонове, но за мощните двигатели на кораба това нямаше никакво значение. Звездолетът можеше да приеме десет пъти повече.

Списъкът на експонатите за бъдещия музей съдържаше няколко хиляди названия. Специална комисия вече пет месеца работеше над списъка и подбора на експонатите. Почти всички страни на Земята изпратиха подаръци за калистяните.

Множество уникални предмети бяха подарени от частни лица от всички краища на света. Професор Лебедев подари на калистяните своя личен великолепен хербарий, с който се гордееше вече много години и продължаваше да го обогатява. Почти всички музеи отделиха за калистяните част от съкровищата си. Когато всичко това бъде подредено във витрини, Калисто ще притежава един прекрасно уреден музей, отразяващ целия сегашен и минал живот на Земята. На Широков и Синяев предстоеше по пътя огромна работа — да съставят на калистянски език описание на всеки предмет.

— Нищо! Времето ще ни стигне! — шегуваха се те.

— Земята е щедра към нас — казваше Диегон. — Но ние няма да останем длъжни. Ще видите какво ще донесат Широков и Синяев.

— Не се и съмняваме — отговори Неверов. — Дотогава ние ще построим специална сграда за „Музей на Калисто“.

Много труд и много изобретателност бяха вложени, за да се опаковат семената на тропическите растения така, че да стигнат невредими до Калисто. Корков дъб, мирта, ливански кедър, финикова палма и много други дървета щяха да израснат на чуждата планета около „Музея на Земята“. В звездолета натовариха за тях специално подбрани торове. Калистянските ботаници ще съумеят да отгледат чуждите растения, ръководени от подробните упътвания, които Широков щеше да преведе.

Изобщо нямаше опасност Пьотър Аркадиевич да скучае през време на полета. Около четиристотин книги, най-ценните произведения на художествената, научната и техническата литература, чакаха да бъдат преведени от него. Дори с помощта на Синяев, който сам имаше колосална програма за астрономически наблюдения, нямаше да му е леко да се справи с толкова много преводи.

Едва ли не цял тон хартия бе натоварена на кораба за тази работа. Направиха дори пишещи машини с калистянски шрифт.

— Намерих си белята! — шегуваше се Широков. — Върви сега, че се учи да ставаш машинописка. Как ще пиша на машина в състояние на безтегловност?

Но за учудване не само на него, а и на другите се оказа, че във всяка каюта на кораба освен в централния пост и в помещенията на двигателите можеше да се създадат условия на „изкуствена тежест“.

— Предполагахме — обясни Диегон, — че продължителното безтегловно състояние ще е непоносимо за човека, но се убедихме, че то никак не пречи. През време на полета ни към Земята нито веднаж не сме използували изкуствената тежест. Да се живее и работи в безтегловно състояние, е много лесно. Сигурен съм, че и вие няма да поискате „да тежите“ по пътя.

Широков недоверчиво поклати глава. И той, и Синяев не можеха да си представят очакващото ги необикновено усещане, когато ще липсва привичното тегло. Откровено казано, те се страхуваха от него. Но в сравнение с онова, което ги очакваше при пътуването, а и на чуждата планета, безтегловността беше такава дреболия, че не заслужаваше и да се говори за нея. Бяха готови да понесат всичко, само и само да стигнат на Калисто.

Освен книги на кораба бяха натоварени филми и прожекционни апарати.

То се знае, не забравиха и снимачни кинокамери с огромен запас ленти и най-различни фотоапарати с негативни материали. Широков и Синяев в кратък срок се научиха да боравят с тях.

На Калисто имаше и фотография, и кино, но двамата „междупланетни туристи“ решиха да си служат със земни апарати, първо, защото бяха свикнали с тях, и, второ, така проявяваха земния си патриотизъм.

Любовта към родината е присъщо чувство на всеки човек. Когато се намират в чужда страна, хората изпитват носталгия. Човек се гордее със своята страна и ревниво се отнася към всичко, което в чуждата му се струва по-съвършено. Но никой никога не е изпитвал чувство на патриотизъм към цялата Земя, каквото изпитваха Широков и Синяев. На Калисто това чувство навярно щеше да ги обземе още по-силно. Затова никак не е чудно, че те често се отказваха от калистянските вещи дори когато бяха по-висококачествени, и предпочитаха своите, земните. Каютите им в звездолета бяха пълни с най-разнообразни предмети — от самобръсначката до личната библиотека и шахматната дъска. Всичко това трябваше да поддържа невидимата връзка между тях и напуснатата Земя.

Тук му е мястото да кажем, че шахматът — това прекрасно изобретение на човешкия ум, естествено не беше познат на калистяните. Докато пътешествуваха по Земята, Широков — голям любител на шаха — научи Диегон и Виениян да играят тази игра, от която те много се заинтересуваха. Шахматът сигурно щеше да получи на Калисто широко разпространение.

Калистяните предоставиха на гостите отделни каюти. Вратите им бяха към стълбата за долния кръгъл коридор, около който се помещаваха каютите на екипажа. Горният коридор водеше към лабораториите и астрономическите наблюдателни пунктове. Около атомния „котел“ нямаше каюти за живеене.

На девети май привечер товаренето беше приключено. Корабът и екипажът му бяха готови за път. Стартът бе определен за дванадесет часа на другия ден.

Тази последна нощ на Земята дори калистяните прекараха в лагера. Не само Широков и Синяев, но и гостите от далечната планета не можеха без тъга да мислят за раздялата със Земята, към която се бяха привързали през тези десет месеца. А що се отнася до двамата учени, които се готвеха да напуснат родната планета, те дори не се вълнуваха. Състоянието, в което се намираха, най-добре можеше да се определи с думата „болест“. Те бяха тежко болни и дори изглеждаха като болни.

Тази нощ в лагера никой не заспа нито за минута.

Синяев бе в палатката със семейството си, дошло да го изпрати. Дали съжаляваше за взетото решение, разкайваше ли се, че напуска близките си и може би никога вече няма да ги види? Това никой не знаеше. Но когато на сутринта излезе от палатката, лицето му се беше разведрило.

Широков прекара цялата нощ с Куприянов и Лебедев. Двамата професори се стараеха да го отвличат от неспокойните мисли и за кой ли път вече му повтаряха какво и как трябва да научи на Калисто, макар че всичко беше вече уговорено.

Куприянов едва запазваше спокойствие. Той много обичаше Широков и му беше тежко да го гледа, като знаеше, че го вижда за последен път. Не се надяваше да доживее до връщането на звездолета. Но той нито веднаж не повтори фразата, която неволно беше изтървал пред Широков при първия им разговор за намерението му да лети към Калисто: „Ние с вас, Петя, няма вече да се видим…“ Той виждаше и знаеше, че Широков не е забравил тази фраза и споменът за нея ще го измъчва дълги години.

Другите участници в експедицията не се отделяха от калистяните. Калистяните също не спяха освен Диегон, който по настояване на Сийнг подремна няколко часа. Главата му трябваше да бъде бистра, когато утре седне пред пулта и поведе космическия кораб по далечния път.

Щом слънцето се показа над хоризонта, в лагера отново закипя работа. Вдигаха палатките, товареха камионите и полето постепенно опустяваше. После и хората започнаха да се разотиват.

Повече от тридесет хиляди души бяха дошли да изпратят калистяните. Летището и цялото поле, додето поглед стигаше, бе изпълнено със самолети, автобуси и леки коли. Делегации от всички краища на СССР и няколко хиляди чужденци чакаха край насипа на железопътната линия излитането на кораба. Беше забранено да се приближават до звездолета на разстояние, по-малко от пет километра. Този огромен кръг опасаха с кордон войниците от полка на Черепанов. Именно на неговия полк беше оказана честта да изпрати гостите. Подполковникът беше в лагера. На петстотин метра в кръг около кораба се издигаха стоманени дотове, през тесните амбразури на които надничаха обективите на автоматични киноапарати и телевизионни камери.

Към десет часа сутринта в лагера останаха само калистяните, академик Неверов и десетина земни учени, а след още половин час и последните леки коли напуснаха полето.

Прощалните минути бяха тежки и за онези, които напускаха Земята, и за тези, които оставаха на нея…

Щом пристигнаха на летището, Неверов, Куприянов и спътниците им се изкачиха на сигналната кула. Оттук добре се виждаше космическият кораб, самотен сред пустото поле. През силен бинокъл можеха да се забележат дребни фигурки и Куприянов се мъчеше да познае между тях Широков, но това не беше възможно.

— Прощавай, Петя! — беззвучно шепнеха устните му.

Самолетите, които цяла сутрин кръжаха над кораба, очистиха небето, сякаш му дадоха път към бездънната дълбина.

И изведнаж над звездолета се появиха четиринадесет точки. Те бързо полетяха към огромната тълпа, която ги посрещна с оглушителен залп от приветствия.

Дванадесетте калистяни, Широков и Синяев прелетяха ниско над цялото поле, като поклащаха криле за последен поздрав.

Куприянов още веднаж видя отблизо добре познатото лице, стори му се, че сините очи внимателно го погледнаха и че Широков кимна само на него.

Часовникът на аерогарата показваше дванадесет без две минути.

Хората, изпълнили полето, не виждаха космическия кораб. Скриваше го високият насип. Той щеше да се покаже, когато се издигне над Земята, за да поеме дългия си път по трасетата на вселената.

Всички знаеха, че стартът ще е безшумен. Няма да се чуят нито взривове, нито грохот. Заглушителите, монтирани към всеки двигател, не пропускаха нито звук.

Дванадесет часът…

Далеко, почти на хоризонта, се издигна над Земята тъмнокафяв облак. Нейде в средата на облака за секунда блесна ярка точка. Силен вятър премина над полето.

Там, където беше лагерът, бушуваше яростен вихър, надминаващ по сила и най-страшния ураган. Раздвиженият въздух със страшна многотонна тежест се стоварваше върху земята, като издигаше нагоре гигантски вихрушки пръст. Прекършените до корен самотни брези се търкаляха по земята със счупени клони.

Исполинското кълбо бавно и плавно се откъсна от земята и увисна във въздуха. Само киноапаратите, заредени с лента, чувствителна към инфрачервените лъчи, „виждаха“ през кафявия облак как корабът сякаш в колебание се спря за секунда. Още по-силно, още по-яростно се замятаха под него черните стълбове пръст. Разбушувалият се въздух хвърляше пръстта на всички страни и изравяше дълбока яма на мястото на кораба…

Полето беше тихо.

Огромната тълпа, затаила дъх, не сваляше очи от тъмния облак, който ставаше все по-голям и по-голям.

Но ето, като изплувал от морската дълбина, над облака се показа и заблестя на слънцето космическият кораб. Виждаше се как той все по-бързо и по-бързо се издига към сияещата бездна, докато се превърна в едва забележима сребриста точка.

Изчезна…

Дълго, в тържествено мълчание хората стояха и се взираха в синята безкрайност, в която се скри звездолетът от Калисто, понесъл двама от хората на Земята, дръзнали да я напуснат.

Ще се върнат ли те? Или ще изчезнат в непознатата на хората далечина и никога вече няма да стъпят на родната Земя, която ги бе отгледала и надарила с любознателен ум, с горещо и храбро сърце?