Георгий Мартинов
Калисто (44)

На междупланетната станция

Сградата бе построена на един хълм, със склонове, нарочно отрязани отвесно, навярно за да не могат огромните животни на Сетито да стигат до нея. Нагоре водеше тясна стълба, изсечена в каменистия терен.

Станцията имаше формата на куб, беше светлосиня и без каквато и да е украса. На всяка стена имаше по два прозореца, без рамки и стъкла, високи, но много тесни, поради което повече приличаха на пролуки, отколкото на прозорци.

Линг обясни, че прозорците нарочно са направени такива, защото, ако са широки, птиците ще проникват вътре и ще повредят апаратурата. „Тази станция — каза той — е построена отдавна и затова има прозорци. Станцията на Кетио, построена по-късно, няма никакви отвори.“ — „Значи, осветява се изкуствено?“ — попита Синяев. „Не, стените й са прозрачни.“

Огромните пръстени с диаметър не по-малък от петдесет метра мътно проблясваха, осветени от лъчите на Релиос, и не можеше да се разбере как са закрепени над плоския покрив.

Широков и Синяев с интерес разглеждаха пръстените и сградата. Това беше първата междупланетна „радиостанция“, която те виждаха, и не можеха да я гледат без вълнение, като си мислеха какви ли са тези свръхмощни „генератори“, които пращат „вълните“ си на такова исполинско разстояние и създават възможност за междупланетни разговори.

Отгоре на всичко това не беше и радио, а нещо съвсем различно, основаващо се на други принципи.

Биениетостанцията беше върхът на съвременната калистянска техника. Преди да отлети звездолетът на Диегон, тоест преди двадесет и две години (единадесет по калистянско пресмятане), такива станции още нямало на планетите, съседни на Калисто. Диегон, Миенион и другарите им, а също така и гостите от Земята виждаха такава станция за първи път.

— Навярно разговор може да се води само когато Калисто и Сетито се намират на най-малко разстояние една от друга? — попита Широков.

— Не, това няма значение — отговори му Линг. — Разговор може да се води винаги освен в случаите, когато Калисто и Сетито се намират на една линия с Релиос, от двете му страни. Тогава биениетите не могат да достигнат. Но ние взимаме пред вид това обстоятелство и организираме експедиции само когато връзката е непрекъсната.

— А защо тогава не достигат? — попита Синяев.

— Защото полето на Релиос е с много голяма мощност.

— Гравитационното ли поле?

— Да, разбира се.

Този отговор обясни много неща на Синяев. Той вече смътно се досещаше какъв е принципът за предаването на съобщения между планетите. Науката на Земята беше почти пред разкриването на тайната на притеглянето и сега положително знаеше, че енергията на гравитацията се разпространява мигновено, неизмеримо по-бързо от енергията на светлината.

— С каква скорост се извършва предаването? — попита той, като искаше окончателно да се убеди, че предположението му е вярно.

На лицето на Линг се появи странен израз. Той като че ли се смути. Изглежда, че се засрами от нещо.

— Знаем, че предаването трябва да става мигновено — отговори той с такъв тон, сякаш се извиняваше. — Но то, кой знае защо, се забавя. Най-вероятно е апаратите за свръзка да причиняват забавянето. Съобщението стига само два пъти по-бързо от лъча на светлината. А при вас как е? — попита той, като понижи глас.

„Ето защо се е смутил — помисли си Синяев. — Станало му е неловко, че техниката на Калисто е «изостанала». Той предполага, че ние сме по-напреднали.“

За малко не се разсмя. Техниката в неговата родина беше още далече от биениетата на калистяните.

Той нищо не отговори на въпроса на Линг, а му зададе нов въпрос:

— Какво допринасят експедициите ви до съседните планети?

— Всяка планета се развива по свой път и изучаването на тези пътища е благородна задача. Така по-лесно ще разберем пътя, по който се е развивала нашата планета. Този въпрос още не е напълно изяснен.

Линг, Ресиин, Вииниин и Диени след първото им напълно обяснимо и естествено учудване с нищо не проявяваха любопитството си към хората на Земята. Отношенията им веднага станаха сърдечни. На Широков му мина през ума, че деликатността не е присъща само на екипажа на звездолета, а е обща черта в характера на калистяните, придобита от комунистическия строй на живота им. Нахалното любопитство им беше чуждо.

„А Диени — спомни си той — така настойчиво ме разглеждаше в гората. Значи, жените на Калисто са по-любопитни от мъжете.“

Но той тутакси отхвърли този извод. За държането на Диени имаше някаква особена причина.

Широков бе вече свикнал калистяните винаги напълно откровено да изказват мислите си. Надяваше се, че и Диени ще му отговори със същата откровеност и реши да я попита при първия удобен случай.

Стигнаха до хълма и се спряха в подножието на стълбата.

От двете страни на входа имаше статуи — по-точно два барелефа, изсечени върху кръглите колони в началото на стълбата. Колоните бяха високи около три метра.

Широков и Синяев знаеха, че скулптурата е най-разпространеното изкуство на Калисто.

— Отдавна ли са поставени тук? — попита Диегон.

— Преди пет години.

— Вие били ли сте на Сетито по-рано? — попита Широков.

— Два пъти — отговори Диегон. — Но статуите, както и пръстените — той кимна с глава към покрива — тогава още ги нямаше.

— Какво се помещаваше тогава в тази сграда?

— Нищо. Беше просто място за почивка на екипажите.

Синяев внимателно разглеждаше барелефите. Каменните черти на един от калистяните му се сториха познати. Той се взря по-внимателно.

— Това като че ли сте вие? — обърна се той към Миенион.

— Познахте — отвърна инженерът. — Наистина съм аз. Бях един от четиримата от екипажа на звездолета, долетял пръв на тази планета. Кой е скулпторът? — обърна се той към Линг.

Линг произнесе едно име. Разбира се, то бе съвсем непознато за Широков и Синяев, но личеше, че е добре известно на калистяните.

— Виж ти! — рече Миенион. — Не знаех, че съм удостоен с такава чест.

— Не се знае кой е удостоеният — каза Диени, — дали вие или скулпторът.

Миенион се усмихна.

— Твърде високо ме поставяте — каза той.

— Надали може да бъдете поставен на по-високо, отколкото сте — възрази му Диени.

— Хайде да вдигаме ранените. — На Миенион не му се искаше да говорят повече на тази тема.

„Интересно, дали у калистяните се е запазило чувството за тщеславие? — помисли си Широков. — Общественият строй на живота им сякаш не е добра почва за развитието на такова чувство.“

Диегон нежно погледна внучката си.

— Ентусиастка! — каза той. — И вие би трябвало да отлетите на Земята.^[1]

Диени нищо не му отговори.

Девойката все повече и повече се харесваше на Широков.

С нещо недоловимо тя му напомняше неговата годеница, която бе умряла, преди да му стане жена.

Внимателно понесоха нагоре по стълбата Синиян и Виенион. Те все още спяха, лицата им бяха неподвижни и безучастни.

След носилките се изкачиха и другите.

Стълбата свършваше пред самата врата. Наистина в първия момент Широков и Синяев не видяха никаква врата. Стената беше гладка като на всички други места. Но Линг натисна едно едва забележимо бутонче и част от стената се раздвижи, дръпна се малко назад и се издигна. Образува се проход, не по-широк от половин метър. Носилките от клони не можеха да минат през тази врата. Калистяните внесоха ранените на ръце. След тях влезе и Сийнг.

— Защо вратата е толкова тясна? — попита Широков.

— За да се запазим от летящите животни — отговори Вииниин. — На Сетито ги има много. Птицата може да връхлети върху вратата и случайно да натисне бутончето. Нали не идваме тук често.

— Внимание! — чу се гласът на Диени. — Гисели!

Всички бързо се обърнаха.

От гората към хълма се приближаваха огромни крилати същества. Бяха най-малко петнадесет.

— Стари познати! — каза Миенион.

Гиселите бързо се приближаваха. Ципестите им крила издаваха стържещ звук. Дори посред бял ден зелените очи на тъпите им муцуни святкаха. Уродливите им тела с дълги, няколко пъти сгънати крака, завършващи с остри нокти, достигаха три метра дължина. Полуживотни, полуптици, гиселите летяха не в права линия, а в поривисти зигзаги, конвулсивно мятайки се насам-натам.

— Тази нощ убихме шест — каза Диени.

Тя първа извади оръжието си. Широков я наблюдаваше, но не забеляза у нея ни най-малък признак на страх или вълнение. Тази девойка, едва излязла от детската възраст, се държеше спокойно като мъжете, току-що завършили междузвездния рейс.

Спокойствието й бе неприятно на Широков.

„Ако би проявила женска слабост — помисли си той, — щеше повече да прилича на девойките от Земята.“

След калистяните, които явно нямаха намерение да се крият от гиселите в станцията, и Широков, и Синяев извадиха пистолетите си.

Преди да излязат от кораба и да стъпят на Сетито, Диегон им предложи кию-диели, но те не ги взеха. Предпочетоха познатото земно оръжие, което се оказа в багажа им между другите вещи. Кой и защо бе сложил пистолети в куфарите им — не знаеха. Сега обаче те им влязоха в работа.

Гиселите вече бяха близо. След миг щяха да проехтят изстрелите и да се опънат към хищниците огнените нишки на калистянските кию-диели.

Ала птиците внезапно направиха остър завой и се устремиха към бялото кълбо на звездолета. Може би се изплашиха от многото хора.

— Не — отговори Миенион на въпроса на Синяев, — гиселите от нищо не се страхуват. Кой ги знае защо се отклониха.

На върха на кораба се виждаше малката фигура на някого от екипажа.

— Дали ги вижда? — тревожно каза Диегон.

— Сигурно ги вижда.

Гиселите вече се приближаваха към кълбото, където все така стоеше самотната фигура.

— Защо не се спусне вътре? — каза Диегон, като тропна с крак. — Те са твърде много. Той няма да се справи с всичките.

Синяев извади от калъфа силен бинокъл и го долепи до очите си.

— Май е Ниянийнг — рече той. — Разглежда нещо на другата страна и е гърбом към птиците.

Но ако не виждаше опасността, Ниянийнг би трябвало поне да чуе шума от крилата. Не се забелязваше да е чул птиците и да се готви да отбие нападението им.

— Слизайте долу! — викна Диени, сякаш инженерът можеше да я чуе от такова разстояние.

— Вашето безшумно оръжие тук няма да помогне — каза Широков. — Да опитаме нашето.

Той вдигна пистолета си и гръмна три пъти във въздуха.

— Обърна се — каза Синяев.

Видяха как Ниянийнг се спусна към люка на подемника. Едва се бе скрил, и гиселите прелетяха над самото кълбо. Синяев видя през бинокъла как една от птиците се удари о кесиндовата му повърхност.

— Още една секунда — каза той, като свали бинокъла — и тя щеше да го грабне.

— Благодаря, Петя — каза Диегон.

— Калистяните навсякъде избягват шума — засмя се Широков, — но някой път и той може да свърши работа.

— Кетир! — възкликна Диени.

— Ето какво е гледал той — каза Линг.

Животното се подаде иззад кораба. Навярно ходеше около него, разглеждайки непознатия предмет.

Понеже кетирът се движеше близо до кораба, чиито размери бяха добре известни на хората, те можаха да си създадат ясна представа колко огромно е животното.

— Чудовище — каза Синяев.

Не можеше да се намери по-подходяща дума. Кетирът — висок към шест метра и дълъг дванадесет — напълно заслужаваше да бъде наречен чудовище. Дори до звездолета той пак изглеждаше грамаден. Тъмносивото му туловище на прекомерно дебели къси крака сякаш не вървеше, а пълзеше по равнината. Раздвоена опашка се влачеше след него. Непропорционално тънката му шия завършваше с малка глава, която дори с бинокъла не се виждаше от такова разстояние. Голото му, без козина, тяло мътно пробляскваше.

— На всяка цена трябва да го видя отблизо и да го фотографирам — каза Широков. — Кога друг път ще имам случай да видя жив бронтозавър^[2].

Във възбудата си той дори не забеляза, че говори на руски. Бияинин преведе думите му.

— Откъде искате да го снимате? — попита Линг.

— От кораба — отвърна му Широков.

Той бързо започна да си слага крилата. Фотоапарата си носеше през рамо и за няколкото часа, прекарани на Сетито, беше направил вече много снимки.

— Няма да те пусна сам — каза Синяев.

— Да не сте помислили да слизате на земята — предупреди ги Диегон. — Кетирът е много опасен и въпреки че наглед е тромав, препуска много бързо.

— Няма да забравяме това — отговори Синяев.

— Не е ли по-добре да се откажете — рече Диени и Широков изведнаж си спомни, че точно същите думи му беше казал Куприянов в паметния ден, когато за пръв път се готвеше да лети с крила заедно с калистяните след излизането им от кълбото на полето край Курск.

„Къде ли е сега Михаил Михайлович? Жив ли е? Спомня ли си за мене?…“

— По-внимателно… — тихо добави Диени и в тесния прорез на тъмните й очи блесна пламъче, така поне се стори на Широков.

— Кетирът нали не лети — отговори й той. — Каква опасност може да има? А гиселите отдавна вече не се виждат.

Двамата веднага литнаха с най-голяма скорост, защото се страхуваха да не би животното да се отдалечи от звездолета и тогава на снимката нямаше да личи колко е грамадно. Километъра, който делеше кораба от хълма, те преодоляха за минута.

Отблизо кетирът изглеждаше още по-тромав, отколкото отдалеч. Те можаха да разгледат много добре сбръчканата му като на земния слон гола кожа и несъразмерно малката плоска глава.

— Истински бронтозавър! — възкликна Широков.

Синяев кимна.

Кетирът, изглежда, ги чу. Вдигна глава и те видяха свирепите му очи, които също като на гиселите святкаха със зелен пламък.

Широков кацна върху кълбото, бързо свали крилете и се зае с апарата. Оттук кетирът се виждаше като на длан.

Снимка след снимка, Широков изщрака цялата лента. Нямаше защо да я пести — такъв случай надали щеше да му се удаде втори път.

— Готово! — облекчено въздъхна той, като щракна за последен път, снимайки през телеобектива муцуната на животното. — Жалко, че не взехме кинокамерата.

Но когато се обърна, зад гърба му нямаше никой Синяев бе изчезнал. Видя, че крилата му лежат до люка на подемника.

„Слязъл е за камерата“ — зарадва се Широков.

Ала корабът, изглежда, беше омръзнал на кетира, защото той бавно се обърна и тръгна към гората, без да погледне назад.

— Не ни смята за опасни — каза Синяев, когато отново се появи горе, придружен от Ниянийнг. — Дръпни се малко!

Носеше кинокамерата.

Пет минути, докато кетирът не се отдалечи съвсем. Синяев непрекъснато го снимаше.

— На Земята ще могат да видят как ходи — каза доволен той. — Жалко, че не направихме снимки и на гиселите.

— Благодаря! — каза Ниянийнг, като прегърна Широков. — Вие ме спасихте.

— Как така не ги забелязахте?

— Смая ме появата на кетира — обясни инженерът. — За пръв път виждам това животно.

И тримата се върнаха на хълма.

Широков и Синяев още не бяха влизали в станцията. С интерес разглеждаха вътрешната наредба на първия калистянски дом, който виждаха не на рисунка. Но обстановката бе съвсем скромна и те не откриха нищо ново освен, разбира се, биениетоапаратурата.

В станцията имаше три стаи. Едната беше за живеене и там сега лежаха Виенион и Синиян. Във втората се помещаваха агрегатите, които произвеждаха биениетоенергията, а в третата — приемателните и предавателните инсталации.

Диегон помоли Линг да повика Калисто.

Докато установяваха връзката, а това щеше да отнеме около двадесет и пет минути, Ниянийнг успя да отлети на кораба и скоро целият екипаж се събра в станцията. Всички искаха да присъствуват при разговора.

Дойде отговорът. Далечната калистянска станция питаше за здравето на ранените. Там още не знаеха, че корабът на Диегон е кацнал на Сетито, и мислеха, че ги вика Линг.

Диегон погледна Миенион. Те двамата учудващо добре се разбираха без думи. Така и сега Миенион само с поглед отговори на безмълвния му въпрос.

— Да — каза Диегон. — Така ще е най-добре. Предавайте! — обърна се той към Линг.

Широков и Синяев се приближиха. С приемането на биениети бяха вече запознати, но как се извършва предаването, още не знаеха.

Пред креслото, в което седеше Линг, имаше голям наклонен диск, направен сякаш от черно стъкло. Линг завъртя малка ръчка и цветът на диска веднага стана син.

Линг взе дълга тръбичка с топче на единия край и металическо острие на другия. Топчето беше прозрачно и от него излизаше тънка гъвкава жица.

С острието Линг започна да чертае по диска начупените линии на биениетата. Няколко секунди те личаха по синята повърхност, после изчезваха. В топчето нещо пращеше и от време на време припламваше.

Всяка фраза предаваха по три пъти.

— „Космическият кораб — диктуваше Диегон — се завърна от Миени. Уловихме биениетата на Линг. Звездолетът се насочи към Сетито. Двамата ранени са спасени. Чакаме спасителната експедиция и с нея заедно ще излетим към Калисто. Членовете на нашия екипаж са здрави. Диегон.“

Широков ясно си представяше какво впечатление ще направи биениетограмата в родината на звездоплавателите. Виждаше колко много се вълнува Диегон, гласът му трепереше.

Калистяните не произнесоха нито дума и не помръднаха от мястото си през целите двадесет и пет минути от предаването до получаването на отговора от Калисто. И ето че бързо и нервно, както личеше по всичко, затрептяха линиите по екрана.

„Бързам да предам на всички радостната вест — казваше неизвестният оператор от станцията на Калисто. — Поздравяваме ви. Благодарим за спасяването на пострадалите.“

Текстът на биениетата мина по екрана само веднаж. Калистянинът, който я предаваше, явно толкова се вълнуваше, че забрави да я повтори и дори не каза името си.

Почти веднага екранът отново светна. Затрептяха линиите.

— „Екипажът на кораба четеше Линг — поздравява героите от вселената. Гесиян“. Това е името на командира на кораба, който ни идва на помощ — обясни той.

На спасителния кораб следяха за биениети от Сетито и „бяха чули“ разговора на Диегон с Калисто.

— „Разбрахме. Чакаме ви“ — отговори Линг.

Щом екранът угасна, веднага започна ново предаване от Калисто.

„Скъпи приятели — казваше се в биениетата. — Радвам се, че съм на станцията и мога пръв да ви поздравя със завръщането. Моля да предадете накратко: оправдаха ли се вашите предположения? Намерихте ли край Миени живот? Женсийнг“

Диегон отново погледна Миенион и се усмихна:

— Това трябваше да се очаква. Няма как, сега ще им кажем.

Широков разбра за какво се бяха споразумели безмълвно преди половин час Диегон и Миенион. Тогава те още не са искали да съобщават за хората от Земята.

— Предавайте! — решително каза Диегон. — „Скъпи приятелю! Предположенията ни напълно се потвърдиха. Край Миени намерихме населена планета. Обитателите й по всичко приличат на нас. Двама от тях дойдоха с нас, скоро ще ги видите. Прегръщам ви. Диегон“

След двадесет и пет минути дойде отговорът:

„Прегърнете вместо нас скъпите гости. Още с по-голямо нетърпение чакаме кораба ви. Женсийнг“

Почти същата биениетограма незабавно последва и от борда на спасителния кораб. От нея стана ясно, че Гесиян се надява да кацне на Сетито утре сутринта.

След това съобщение екранът повече не светна.

Наближаваше нощта. Всички освен Сийнг и Ресиин отидоха на кораба. Диени остана да дежури край леглото на ранените.

— И аз мога да остана — предложи Широков.

— Благодаря — отговори Сийнг, — но няма нужда. Ние тримата сме достатъчно. Вие сте уморен — починете си!