Георгий Мартинов
Калисто (31)

Пьотър Широков

По предложение на Щерн настаниха калистяните в обсерваторията; това беше най-удобно в много отношения.

Широков и Лао Сен естествено бяха с тях.

Когато пристигнаха в Москва, вече не завариха там Миенион и Ниянийнг.

Лежнев, двамата калистянски инженери и придружаващите ги земни учени, щом пристигнаха, се събраха на съвещание при министъра на тежката промишленост и веднага след това отлетяха за Уралския металургичен комбинат.

Не искаха да губят нито час от скъпото за тях време. Калистяните не можеха да бъдат спокойни, докато окончателно не се разбере дали съветската техника ще успее да им помогне.

В Кремъл посрещнаха топло и сърдечно жителите на другата планета. Приятелският разговор продължи повече от три часа.

Лао Сен и особено Широков трябваше доста да се потрудят, но се справиха с мъчната задача — и домакини, и гости отлично се разбираха.

— Ще ви покажем всичко, каквото искате да видите — каза председателят на Министерския съвет. — Другарят Куприянов ще се погрижи за това.

По въпроса, който най-много вълнуваше гостите, секретарят на ЦК каза:

— Днес говорих по телефона с директора на комбината. Смятат, че за три-четири месеца ще изработят апарата. Вие не бива да се тревожите. Всичко необходимо ще бъде направено и вие ще се върнете на Калисто.

— Предайте нашата най-сърдечна благодарност — помоли Диегон.

— Да ви помогнем, е и в наш интерес — отговори секретарят на ЦК. — Ние искаме общуването между двете планети да продължава и занапред. Например много добре ще бъде да се намери начин за размяна на взаимна информация. Ще бъде много полезно и за нас и за вас.

— Изключително трудна проблема — намеси се Манаенко. (Всички членове на експедицията присъствуваха на приема.) — Такова исполинско разстояние…

— Общите усилия на техническата мисъл от двете планети могат да направят дори невъзможното — отговори на тази забележка секретарят на ЦК.

— Ще е полезно хора от Земята да дойдат при нас — каза Сийнг.

На Широков се стори, че при тези думи всички калистяни го погледнаха. Той се смути и се изчерви. Лао Сен преведе фразата вместо него.

Ръководителят на правителството се усмихна.

— Имаме основание да предполагаме, че желанието ви ще бъде изпълнено — отвърна той.

Приемът завърши към полунощ.

По молба на калистяните колите дълго обикаляха по улиците на Москва. Няколко пъти московчани познаваха кои са пътниците и в миг около колите се събираше огромна тълпа. Трябваше да спират, да превеждат на гостите приветствията и техните отговори. Дълго не можеха да продължат пътя си.

Едва в два часа след полунощ най-сетне стигнаха в обсерваторията.

— Умеете да посрещате приятели — каза Диегон. — Надявам се, че и ние ще имаме удоволствието да посрещаме на Калисто хора от Земята.

— Нали чухте какво ви отговори председателят — каза Лао Сен. — И това ще стане. Нали, Пьотър Аркадиевич?

Широков не му отговори и излезе от стаята.

Отиде да види Виениян. Калистянският астроном веднага след пристигането си беше легнал. Бе уморен от пътуването по въздуха, от дългата разходка из Москва, през време на която автомобилите бавно се движеха по улиците, задръстени с хора, излезли да посрещнат калистяните, и от вълнението при посрещането. Лечението на Сийнг даде просто вълшебни резултати, но все пак от скорошното раняване Виениян беше отпаднал и дори не отиде на приема в Кремъл.

„Имаме основание да предполагаме, че желанието ви ще бъде изпълнено“ — повтаряше си Широков думите на председателя на Министерския съвет. „Какво искаше да каже той? Нима дори там, в Кремъл, знаят моето желание?“

До леглото на Виениян седеше Сийнг. Той разказваше на другаря си за приема в Кремъл. Широков чу думите:

— Те са напълно уверени, че ще могат да ни помогнат.

— Така и ще бъде! — Широков седна на края на леглото. — Как се чувствувате?

— Утре Виениян ще е напълно здрав — отговори Сийнг. — Той е само уморен.

— Какво впечатление ви направи Москва? — попита Широков.

— Трудно ни е засега да отговорим на този въпрос. Не можахме да видим много нещо. Посрещането, устроено ни от хората, погълна цялото ни внимание. Но на мен лично Москва ми се стори красив град.

— Имате много малко растителност — каза Виениян. — Много от улиците ви от край до край са каменни. Няма да ми се разсърдите, ако бъда откровен, нали? Архитектурата не ми хареса. В нашите домове има повече светлина.

— Климатът не ни позволява да строим такива сгради като у вас — каза Широков. — Трябва да мислим и за предпазване от студа. Но ако отидете в южните страни, ще видите сгради, които приличат на вашите. Дали ще може скоро да се извърши втори полет до Земята? — попита той.

— Смятам, че няма да е много скоро — отговори Виениян. — За пътуването от Калисто до Земята и обратно са необходими единадесет години, или двадесет и две земни, но аз не се съмнявам, че то ще бъде предприето. Впрочем — добави той, като погледна ласкаво Широков, — ако не се лъжем, може да се случи така, че вторият полет да бъде предприет по-скоро. Ако правилно разбираме намеренията на един човек…

Сийнг се засмя.

— Мисля, че сме ги разбрали правилно — каза той, като сложи ръка на рамото на Широков.

— Ако е така — каза Виениян, — звездолетът ще дойде втори път на Земята след двадесет и пет земни години. Ние ще задържим нашия гост най-малко три години.

Тази нощ Широков дълго не можа да заспи. Лежеше с отворени очи в мрака и мислеше. Думите на калистянския астроном звучаха в ушите му.

Двадесет и пет години!

Половината от съзнателния живот на човека!

И от тях само три години ще бъде там, на Калисто. Останалите двадесет и две ще трябва да прекара на звездолета, в тайнствената вселена, страшна с безкрайните си простори.

„Нужно ли е това? — мислеше си той. — Има ли смисъл да загубя толкова скъпоценни години?“

Може би за първи път той си представи ясно какво го очаква, ако осъществи желанието си. Да се откаже от всичките си досегашни намерения, от всичките си планове в живота. Коренно да промени съдбата си…

Той стана, отиде до прозореца и вдигна пердето.

Като огромно зарево се разливаше необятното море на светлините от града. Като далечни червени точки блестяха звездите на Кремъл. Там чу той фразата, от която разбра, че ръководителите на страната одобряват намерението му. Не можеше да се изтълкуват другояче думите на председателя на Министерския съвет.

„Нужно е! — казваше му някакъв вътрешен глас. — Половината от живота ти няма да мине напразно. Живото слово за живота на другата планета, на другото човечество, всичко, което видиш и научиш, ще допринесе огромна полза на хората.“

„Но достоен ли съм аз да бъда избраник на човечеството? — изникна пред него тревожният въпрос. — Ще ми стигнат ли знанията, способностите и силите, за да се справя успешно с исполинската задача, която искам да поема? Може би някой друг на мое място ще бъде по-полезен?“

При тази мисъл сърцето му се сви. Чувствуваше, че вече не може да се откаже от мечтата, която тъй силно го бе завладяла. Далечната Калисто непреодолимо го привличаше.

Разсъмваше се и зората угаси всички звезди по небето, а Широков все още стоеше до прозореца. Знаеше, че днес съдбата му ще се реши окончателно. Днес той открито ще изрази намерението си и ще получи отговор.

Той преценяваше живота си, като се стараеше сам за себе си да реши въпроса — годен ли е да изпълни задачата, която си бе поставил?

Кое му дава право да се смята достоен за доверието на цялото човечество? Нима само това, че научи калистянски? А може би и неговата младост.

Това обаче е толкова малко!

През ум дори не му мина, че той е един талантлив учен и човек с широк кръгозор.

„От моя страна е твърде дръзко да мечтая за такова нещо. Има толкова много хора, които биха поискали да заемат моето място, хора, много по-заслужаващи. Кой съм аз? Един съвсем обикновен човек, а искам да взема такава почетна роля — земен представител на Калисто.“

Той заспа неспокоен, решил още на сутринта да говори с Куприянов. Професорът бе обещал да дойде в обсерваторията в девет часа.