Георгий Мартинов
Калисто (20)

Под светлината на Релиос

„Когато великата Сотис блести на небето, Нил излиза от бреговете си.“

Такъв надпис изсекли древните египтяни на фронтона на един от храмовете си.

Сотис — звездата на Нил!…

Тя имала огромно значение за Египет.

По онова време още не бил създаден календарът и хората не умеели да определят годишните времена. Ежегодните и винаги внезапни разливания на реката причинявали страшни бедствия, вземали десетки човешки жертви.

Векове наред разливането на Нил заварвало земеделците неподготвени. Египтяните не знаели как да отгатват кога ще почне разливането, как навреме да го предсказват.

Плодородието зависело от Нил. Той давал живот на Египет, но бил и коварен враг. Много важно било да може да се разбере кога ще почне разливането. Египет изпитвал голяма нужда от предсказател и в края на краищата го намерил… на небето!

Хората най-сетне забелязали, че появата на една и съща блестяща звезда винаги предшествува разливането на Нил. Тя блестяла в лъчите на утринната заря и сякаш предупреждавала за застрашаваща опасност. Египтяните нарекли тази звезда Сотис. Почитали я като божество, в нейна чест строели храмове, покланяли й се и й принасяли жертви.

Сотис — великата и добра покровителка на Египет!

В зората на цивилизацията звездата Сотис спомогнала за възникването на египетската астрономия.

Но не само в Египет знаели тази звезда. Древните гърци я наричали Сейриос, а римляните — Сириус, което значи блестящ.

Под това име — Сириус — тя е влязла и в съвременната астрономия.

Сириус е най-блестящата звезда на земния небосклон. В северното полукълбо, по-точно в СССР, тя се вижда през зимата на южната страна на хоризонта, в съзвездието Голямото куче. Дори Вега — красавицата на северното небе, която като светлосин брилянт блести почти в зенита, не може да съперничи по блясък на Сириус.

Сириус е един от най-близките съседи на нашето Слънце. От звездите, които се виждат с просто око, само Алфа на съзвездието Центавър се намира по-близо до нас.

Най-близкият ни съсед!…

В астрономията тези думи имат по-друго значение, отколкото в обикновения разговор. „Най-близкият ни съсед“ се намира от нас на разстояние 8,6 светлинни години!…

Това значи, че светлината на Сириус, изминавайки 300 000 километра в секунда, стига до Земята едва след осем години и седем месеца!

Трудно е да си представим такова „близко“ съседство!

Все пак Сириус има пълно право да бъде наричан „близък“. Другите звезди се намират несравнимо по-далече.

Слънцето е жълта звезда. Сириус — бяла. Температурата му е много по-висока от температурата на Слънцето. Той свети точно 17 пъти по-ярко от Слънцето, а диаметърът му е два пъти по-голям.

През 1862 година открили, че Сириус има спътник, предсказан осемнадесет години по-рано от астронома Бесел, който установил съществуването му, като математически изследвал движението на Сириус в пространството. Този спътник е много странен.

Известният популяризатор на науката Я. И. Перелман пише за него:

„… Когато вземем в ръка чаша с живак, учудва ни нейната тежест — тежи около три килограма. А какво бихме казали за чаша вещество, която тежи дванадесет тона и за превозването й е нужен товарен вагон?“

Този въпрос е уместен.

Спътникът на Сириус, наречен „Сириус B“, не е много голям. По размери той е само три пъти по-голям от Земята, но въпреки това оказва чувствително влияние върху движението на своето гигантско „слънце“. Под влиянието на притеглянето на малкия си спътник блестящият Сириус се отклонява от правилния път. Това е възможно само ако масата на спътника е много голяма.

Така и излязло.

Сириус B, чийто диаметър е само четиридесет хиляди километра, по маса е почти равен (0,8) на нашето Слънце. Това доказва невероятната плътност на веществото, от което се състои това небесно тяло. Преди да бъде открит Сириус B, физиците дори не предполагали, че в природата съществува вещество, петдесет хиляди пъти по-плътно от водата.

Отначало това им се струвало невероятно. Подобна плътност „противоречала на законите в природата“.

Нищо обаче не може да противоречи на законите в природата.

Хората проникнаха в тайните на атома и онова, което изглеждаше невероятно, стана лесно обяснимо. Загадката на Сириус B беше обяснена от науката.

И така Сириус има спътник. Но дали има и други спътници, други планети?

Астрономията не можеше да отговори на този въпрос. Планетите не светят сами. Те се осветяват от своето „слънце“. (Сириус B беше видян през телескоп само защото излъчва светлина.) На огромните разстояния, които отделят звездите една от друга, при съвременното състояние на оптическата техника не може да се види слабата отразена светлина на планетите.

Астрономията предполагаше, дори нещо повече — твърдеше, че не само нашето Слънце има планетна система, че планетите са обикновено явление в света на звездите.

А доказателство, което да убеди всички, липсваше.

Предположението, че има други планетни системи, и логичното заключение, че има и други обитаеми планети, оставаха примамлива, красива приказка. Но приказката стана действителност.

Долетя космически кораб. Обитатели на друг свят стъпиха на Земята. И те се оказаха хора, подобни на тези, които населяват нашата планета. За спорове и съмнения вече нямаше място. Не може да се спори с истината.

Много пъти писателите — фантасти са се опитвали да опишат жителите на други светове. Но, кой знае защо, всички, с редки изключения, рисуват същества, които нямат нищо общо с човека на Земята.

Кое е причината? Може би подсъзнателното, с векове вкоренявано убеждение, че такъв човек като земния няма никъде другаде, е пречило на тези писатели да разберат простата истина, че човекът е продукт от развитието на живото същество, приспособило се към труд. Формите на човешкото тяло са резултат на продължителна еволюция, протекла в борба с природните условия за живот, съществуващи на Земята, и че навсякъде, където тези условия са сходни със земните, навсякъде, където развитието на материята е довело до появата на разумно същество, този процес може да протича по сходен път и да доведе до появата на същество, добре приспособено за трудова дейност. Тялото на човека е създадено от природата, а природата върви винаги по най-естествения, по най-простия път.

И на четвъртия спътник на Сириус, наречен от неговите обитатели Калисто, природните условия бяха сходни със съществуващите на Земята и поради това човекът на Калисто се оказа почти също такъв като човека на Земята.

Еволюцията е вървяла по еднакъв път и резултатът бе еднакъв.

Трябва ли да се учудваме на това?

 

 

— Човекът мисли консервативно — каза Щерн (макар че в книгите си той винаги смайваше научния свят със смелите си съждения). — Убеден бях, че звездолетът е долетял от звездата Алфа на съзвездието Центавър, и то само защото тя е най-близката. За Сириус изобщо и на ум не ми идваше.

Бяха минали три дни от излизането на екипажа от кораба. През тези три дни всички членове на научната експедиция и чуждестранните учени се изредиха да посетят звездолета, а гостите, които бяха дванадесет души, много пъти ходиха в лагера. Извиканият от председателя на Академията на науките вертолет удобно и лесно отнасяше учените до върха на кълбото и ги връщаше обратно. Него използуваха и гостите.

В лагера свикнаха с тяхната външност и появата им вече не будеше любопитство.

Те бяха обикновени хора, само че черни. Но нима на Земята няма черни хора? Нима ако по улицата мине негър, това ще предизвика сензация? Всички някак забравяха или вече не чувствуваха тъй остро, че все пак пришълците не са земни хора, а жители на друг свят, същества, чужди на Земята, на нейното население.

С жестове и рисунки учените от двете планети бяха успели вече да научат някои неща едни за други. Разбра се, че сред екипажа на кораба има астрономи, медици, биолози и инженери. Успяха напълно да се споразумеят и по въпроса чий език ще се изучава — земният или езикът на Калисто. Бе решено земните хора да научат езика на гостите, понеже този език беше по-прост, пък и твърдите звукове никак не се удаваха на калистяните.

Работата с гостите, за която тъй дълго и старателно се бяха готвили обитателите на лагера, постепенно се разгръщаше. Засега липсата на общ език все още я забавяше, но калистяните бяха извънредно схватливи. Когато разговаряше с тях на „езика на мимиката“, Куприянов се убеждаваше, че и умственото им развитие е изпреварило развитието на земните хора, също както и техниката им. Калистяните не познаваха изобщо Земята и нямаха никакво понятие за живота на нея, а въпреки това сякаш разбираха всичко, каквото им се показваше и обясняваше с рисунка и мимика. Гостите явно долавяха същината на мисълта на своите събеседници и задаваха въпросите си така ясно и разбираемо, че понякога ти се струваше, че говорят с думи.

— Не правете прибързани заключения — охлаждаше Щерн възторжените отзиви на Куприянов. — Не трябва да забравяме, че в един такъв космически рейс навярно са включени само най-големите умове на Калисто. Ние не знаем какво е умственото равнище на обикновения калистянин.

Лежнев и Лао Сен по цели дни прекарваха в кораба и под ръководството на Бияинин и Виениян (така се казваше един от калистянските астрономи) енергично и упорито се стараеха колкото се може по-бързо да овладеят езика, за да могат обстойно да поговорят с гостите. Няма защо да казваме с какво нетърпение всички членове на научната експедиция, а и гостите чакаха края на тази работа.

За учудване на Куприянов Широков се присъедини към лингвистите и учеше езика на гостите с такова усърдие, че Лежнев беше във възторг от него.

— Имате големи способности към езика и отлична памет — казваше той на младия медик. — Трябвало е да станете лингвист.

— Жена ми не позволи — шегуваше се Широков; той изобщо не беше женен.

Дори за Лежнев и Лао Сен, които имаха голям опит при изучаването на езици, езикът на Калисто беше много труден главно поради съвсем необикновеното произношение. Граматиката беше твърде проста и успехът зависеше само от паметта, но всяка дума звучеше така чуждо за земния слух, така не приличаше на думите от който и да е земен език, че дори в началото, когато учеха само съществителните имена, понякога двамата учени мислеха, че задачата не е по силите им. Те не можеха да си представят какво ще бъде, когато преминат към понятията. Но на всяка цена трябваше да успеят. Само Широков нито за минутка не се съмняваше и със своята увереност ободряваше по-опитните си другари.

— Той ми действува като катализатор — казваше Лежнев на Куприянов. — Вашият Пьотър Аркадиевич е злато, а не човек! С него всичко изглежда лесно.

— Да, много е способен — отговаряше професорът.

Освен напълно понятното желание да могат по-скоро да разменят мисли имаше още една причина да бързат с изучаването на езика. Диегон успя да обясни на Куприянов, че звездолетът ще престои на Земята най-много сто дни.

През това време трябваше да покажат на гостите живота на Земята. Пък и не бе възможно да прекарат тези сто дни все в лагера. Тук в най-добрия случай можеха да останат до средата на септември, а да отведат гостите в Москва, без да могат да разговарят с тях, беше много неудобно.

— Просто искам от вас казваше Куприянов на Лао Сен и Лежнев за един месец да изучите дотолкова езика на Калисто, че да можем да се споразумеем с тях по всички въпроси, свързани с напускането на лагера.

— Тежка задача! — отговаряше Лежнев.

Китайският лингвист само въсеше чело.

Козловски официално съобщи на Широков, че го освобождава от задълженията на комендант. Секретарят пламенно подкрепяше желанието на Пьотър Аркадиевич да научи езика на гостите и се радваше на успехите му.

Широков всецяло се предаде на тази работа. Непрекъснато зубреше думи. Дори когато обядваше и вечеряше, слагаше пред себе си тетрадката и безспир повтаряше една и съща дума, стараейки се да постигне правилно произношение, и явно напредваше.

Книгата-албум, която Лао Сен донесе от кораба след първото им посещение, бе вече старателно проучена. Математическите й страници, непонятни на Широков и Лао Сен, бяха лесно разшифровани от Щерн и Синяев.

Те научиха не само че звездолетът е долетял от планетната система на Сириус, но и много други интересни подробности.

Научиха, че Сириус, или Релиос, както го наричаха калистяните, има дванадесет спътника, дванадесет планети се въртят около него. Четвъртата от тях е Калисто. Около нея се въртят две „луни“, по размери колкото спътника на Земята. Две луни! Можете да си представите колко светли и красиви са нощите на Калисто.

Дванадесетата планета е тъкмо онзи Сириус B, който пръв разкри на земните учени, че в природата съществуват свръхтежки вещества.

Узнаха, че Калисто е твърде гореща планета. По земно измерване средната температура на повърхността й е петдесет и пет градуса. Планетата е отдалечена от „слънцето“ си три пъти повече, отколкото Земята от своето, и „годината“ й е равна почти на две земни години. Ексцентрицитетът^[1] на Калисто е много малък — 0,0022, тоест планетата се движи по орбита, която почти не се различава от окръжност.

Това обстоятелство без съмнение допринася за постоянния й климат. Още по-голямо влияние оказва малкият ъгъл на наклон на оста й към плоскостта на еклиптиката. Той е само три градуса и двадесет минути.^[2]

Това означаваше, че в родината на звездоплавателите не съществува смяна на годишните времена. На Калисто винаги е едно и също годишно време в зависимост от географската ширина на мястото.

По размери Калисто е почти равна на Земята. Диаметърът й е 12 900 земни километра и следователно само със 143 километра е по-дълъг от земния. И ускорението на силата на тежестта е почти като на Земята и се равнява на 10 м/сек².

От многото книги, които се намираха на кораба, можеше да се види, че на планетата има богата растителност, която, общо взето, приличаше на растителността в тропическия пояс на Земята, само че бе червено-оранжева, както и трябваше да се очаква при такъв горещ климат. Но както на Земята се срещат червено-оранжеви растения, тъй и на Калисто имаше зелени растения (в умерения пояс) и дори светлосини (в полярните области).

Растителността на Калисто се отличава с малката си височина. Там няма дървета като секвоята, но дори няма и такива като палмата или високите ели. Средната височина на растенията не превишава четири-пет метра.

Животинският свят на Калисто е много разнообразен. Безброй живи същества обитават сушата, водата и въздуха. Цветните рисунки, които изобразяваха обитателите на планетата, изпълваха четири дебели албума.

Лебедев, Матисен и Линиел по цели дни прекарваха над тези книги.

Рибите и птиците поразително напомняха съответните обитатели на Земята. Това не учуди биолозите. Водата и въздухът на Калисто бяха същите като на Земята и природата бе създала именно такива същества, чиито телесни форми най-добре са приспособени за живот във въздушната и водната среда. Но „подобни“ не значи „точно същите“. Линиел, специалист по ихтиология, не намери нито една риба, която да може да се класифицира по земната класификация. Рибите само приличаха на земните. Това бяха риби и птици на Калисто, а не на Земята.

Най-голямо различие се забелязваше сред гръбначните животни. Между тях се срещаха много видове, които сякаш нямаха нищо общо със земните. Животните с дълга козина бяха рядкост. Такова беше едно малко животинче, което приличаше на много дълга лисица, и друго чудновато животно с яркочервена козина и шест крака, подобно на гущер, ала грамадно колкото хипопотам.

Най-голям интерес у всички предизвикаха снимките и рисунките на населените пунктове в Калисто. На планетата имаше много градове, разположени предимно по бреговете на моретата и океаните. Всички бяха големи и гъсто населени. Нещо подобно на села или малки градчета учените не видяха нито в книгите, нито по картите. Дали наистина нямаше села и малки градчета, или калистяните не смятаха за нужно да ги показват?…

Архитектурата на сградите напомняше архитектурата на древен Египет, но бе много-много по-разнообразна. Плоски покриви, украсени със статуи, просторни тераси и дълги, спускащи се към водата стълби бяха най-често срещаната украса на домовете.

Своеобразен вид придаваха на сградите много широките и високи прозорци, които нямаха нито рамки, нито стъкла. Обитателите на сградите не знаеха какво е студ. Нямаше и врати, които да се затварят. Заместваха ги меки завеси, най-различни по цвят.

Малко вероятно беше всички домове в Калисто да са дворци, но в албума нямаше по-скромни жилища.

Градовете тънеха сред гъста „зеленина“ (жълта, червена и оранжева).

Превозните средства бяха най-разнообразни — сухопътни, водни и въздушни. Летателните апарати, такива, каквито имаше на звездолета, се употребяваха от всички жители на Калисто. По снимките често се виждаха летящи фигури на калистяни. Реактивни самолети и огромни „дирижабли“ допълваха въздушния транспорт. Железопътни линии изобщо нямаше, но затова пък имаше извънредно много видове коли, нещо като автомобили.

Дали на планетата има различни народи, или цялото й население представлява един народ, засега оставаше неизвестно. Съществуваха два големи материка, разделени от морски проток, широк около 300 километра. И двата се намираха в екваториалния пояс. По площ всеки от материците бе голям приблизително колкото Африка. Останалото пространство заемаха океаните, сред които имаше пръснати няколко неголеми архипелага. Ракетодрумът, от който бе излетял корабът, се намираше на един от тях. В първия албум беше поместена снимката именно на този остров.

В звездолета имаше много технически книги, но за най-голямо съжаление на Смирнов и Манаенко човек не можеше да се ориентира в тях без обясненията на инженерите от кораба. В случая трябваше да се запасят с търпение.

От страниците на албума, изпълнени с математика, се изясни и още едно много важно обстоятелство.

Звездолетът бе летял от Релиос до Слънцето единадесет земни години!

Връщането щеше да им отнеме също толкова време. Двадесет и две години от живота си по земни часове или единадесет години според часовете на Калисто бяха отдали тези хора, за да си изяснят въпроса — има ли живот и на съседните им планетни системи!

Дванадесет герои — в истинския смисъл на тая дума — бяха долетели на Земята. Те не се бяха уплашили от опасностите на дългия път, не съжаляваха за дългите години, през които щяха да бъдат откъснати от живота на своята родина. Нищо не ги беше спряло. Жаждата за знания, желанието да разширят научния си кръгозор, ненаситната любознателност ги тласкаше напред.

И те бяха възнаградени за героизма си.

Всичко, за което се надяваха, всичко, което така страстно желаеха, се бе сбъднало — звездолетът срещна на пътя си планета, населена с разумни същества!

Трудно е да си представим какво са изпитали те, когато вече близо до Земята са се убедили, че целта е достигната. Чудесна награда!

Почти цяла година звездолетът е летял с ускорение. С ускорение десет метра, тоест колкото обикновеното ускорение на силата на тежестта на Калисто. Също толкова време е траяло и забавянето на скоростта при приближаването им към Слънцето. Останалите девет години корабът е летял по инерция със скорост двеста седемдесет и осем хиляди километра в секунда!

Чудовищна скорост, близка до скоростта на светлината.

Как, с какви средства бяха успели да постигнат това? Какво гориво използуваха двигателите на звездолета? Как са успявали да намират правилния път в пустотата на вселената, когато и Сириус, и Слънцето са изглеждали от борда на звездолета като еднакво малки звезди?…

Екипажът на кораба с огромен и напълно оправдан интерес разглеждаше всичко, каквото им показваха хората. По молба на звездоплавателите много от филмите, донесени в лагера, бяха прожектирани по няколко пъти. С часове седяха те пред телевизора. Специално за калистяните курският телевизионен център предаваше програми от всички страни на света.

Доколкото можеше да се съди по жестовете и мимиката на гостите, много от това, което виждаха на екрана, будеше у тях голям интерес. Професор Смирнов дори изказа предположението, че не само хората ще се поучат от постиженията на долетелите от другата планета, но и калистяните ще се обогатят с нови знания от посещението си на Земята.

Домакините и гостите еднакво искаха час по-скоро свободно да разговарят. И едните, и другите с нетърпение чакаха кога най-сетне ще могат да научат онова, което ги интересуваше. Вниманието на всички в лагера беше съсредоточено на Бияинин, Виениян, Лежнев, Лао Сен и Широков. От тях зависеше кога ще настъпи дългоочакваната минута и те правеха всичко, каквото можеха, за да я ускорят.