Георгий Мартинов
Калисто (49)

Пътуване по океана

— С какво ще стигнем до континента? — попита Синяев.

— С кораб — отговори му Женсийнг.

— А защо не по въздуха? Ще бъде по-бързо.

— Разликата във време е незначителна. Корабът се движи бързо. Такова е желанието на Диегон и другарите му. Но ако вие имате нещо против…

— Съвсем не! Просто не понасям добре клатушкането.

— Клатушкане няма да има.

— Ами ако излезе буря?

— Изключено е. Докато пътувате по океана, вятърът няма да бъде допуснат в тази част на планетата.

— Вие управлявате вятъра? — смаян от думите му, попита Синяев.

Отговорът беше изненадващ.

— Времето се планира.

Широков и Синяев мълчаливо се спогледаха.

— Дори ако е бил предвиден вятър в тази част на океана — невъзмутимо продължи Женсийнг, — заради вас станциите са променили програмата. Охладените над океана въздушни маси ще бъдат насочени в друга посока.

— Но как… — започна Синяев и млъкна. Не си струваше труда да иска да му обясняват. Беше немислимо да научат и да разберат всичко наведнаж.

Приготвиха се бързо за път. Звездоплавателите имаха намерение да се върнат на острова и не взеха със себе си никакви вещи. Багажът на гостите се оказа обаче твърде обемист. Те щяха да останат на континента и взеха със себе си всичко, което носеха от Земята.

С тъга напускаха звездолета, на който бяха прекарали повече от три години.

— С този ли звездолет ще се върнем на Земята? — попита Широков.

— Разбира се, не — отговори му Миенион. — За вас ще построят нов, по последната дума на техниката. Нали на Сетито видяхте, че съвременните звездолети са много по-съвършени.

Олитата в три рейса откара всички на пристанището.

Всъщност това не беше пристанище, а просто кей. Една огромна площадка, построена от червени каменни плочи, нещо средно между гранит и мрамор, лъскави като огледало. Всяка плоча беше най-малко двадесет квадратни метра.

Щом калистяните и гостите им излязоха на кея, корабът, спрял на петдесет метра от брега, ги поздрави с протяжен, странно звънтящ звук. Въпреки голямата мощност на „сирената“ той не беше неприятен за слуха и притежаваше някаква своеобразна мекота.

— Мислех, че на Калисто няма сирени — каза Широков. — Нали те създават шум.

— Доскоро сирените бяха необходими при мореплаването — отговори му Гесиян. — Калисто е гореща планета и на нея често падат гъсти мъгли. Сега, разбира се, сирените не са вече нужни. Но морската традиция се е запазила.

Корабът се приближи.

Двамата приятели знаеха много неща за Калисто. Годините на полета не бяха минали за тях без полза. Те прочетоха всички книги, които имаше на звездолета, а и много неща научиха от разговорите с членовете на екипажа. Планетата вече не беше за тях загадъчна и непозната, но да четеш, е едно, а да се запознаеш непосредствено, е съвсем друго. И въпреки че бяха виждали такива кораби на рисунките и снимките, те с огромен интерес разглеждаха странния плавателен съд.

Той беше малък и много тесен. Ширината на палубата му не надминаваше четири метра. Нямаше нито мачти, нито комини. Корпусът му беше от сребрист метал и почти не се подаваше над водата. Цялата горна надводна част бе покрита с прозрачен похлупак със светлосинкав оттенък. Бордовете бяха съвсем ниски и затова изглеждаше, че по водата плува огромна стъклена лодка, обърната с кила нагоре.

Кеят беше значително по-нависоко от борда на кораба и хората, застанали там, гледаха кораба отгоре. Първото впечатление беше, че няма никакви палубни надстройки. А палубата представлявате гладка, тъмно оцветена повърхност, без никакъв ръб, сякаш беше покрита с линолеум. На три места се виждаха малки зелени кръгове.

Екипажът на кораба се състоеше от осем души. Моряците бяха облечени твърде своеобразно в костюми, каквито земните хора не бяха виждали досега. Панталоните им бяха къси до коленете, а мрежестите им фланелки — без ръкави. И панталоните им, и фланелките бяха светлосиви. Като всички калистяни, и те не носеха шапки.

— Същински деца — каза Синяев.

Наистина чудноватата униформа на моряците приличаше на лятно детско облекло. Отдалеч изглеждаше, като че ли на палубата са застанали черни момчета по гащета и фланелки.

— На този прозрачен похлупак не виждам никакъв отвор, през който да проникнем в кораба — каза Широков. — Или пък похлупакът се вдига като на олитата?

— Вгледайте се по-внимателно — отговори му Гесиян. — Входът е точно пред вас.

— Аз го виждам — каза Синяев.

Като се взря по-добре в повърхността на „стъклото“, и Широков забеляза тънка синя линия. Почти невидима на светлосиния фон, тя започваше от борда нагоре, извиваше се на дъга и отново се спускаше до борда, сякаш някой с тънка четка бе нарисувал арка.

В момента, когато Широков забеляза „вратата“, тя се дръпна навътре и се плъзна встрани. Образува се отвор. Край него се събраха осемте члена на екипажа.

Широков и Синяев очакваха, че от кораба ще прехвърлят до брега трап или някаква стълба, но стана нещо, което те съвсем не очакваха.

Каменната плоча, която изглеждаше така здраво и завинаги зазидана в кея, се помести и заедно с тях се спусна надолу. Кой и как бе привел в действие механизма на този оригинален подемник, те не забелязаха.

Входът към кораба се оказа точно пред тях, на същото равнище, и трябваше да направят само една крачка, за да стъпят на палубата.

Един от моряците излезе напред.

— Хората от Земята — каза той — са желани гости на кораба. Драго ни е да ви приемем. Моля, заповядайте.

Широков и Синяев трябваше първи да стъпят на борда на кораба. На Широков пак му мина през ума, че тяхното присъствие не е изгодно за Диегон и другите звездоплаватели — на тях почти не им обръщаха внимание; вниманието всецяло бе съсредоточено върху него и Синяев.

За тяхно учудване екипажът на кораба посрещна гостите твърде сдържано. Никой не се опита да ги прегърне. Моряците ги поздравяваха само с жест. Това беше резултат от няколкото думи, които Женсийнг каза така, че те не ги чуха. Още на звездолета Диегон беше изказал опасение, че едно прекалено възторжено посрещане може в края на краищата да бъде уморително за хората от Земята.

След тях на борда на кораба минаха всички членове от екипажа на звездолета. Женсийнг и другите калистяни останаха на брега.

— Скоро ще се видим — каза Женсийнг.

— Вие няма ли да дойдете с нас? — попита Широков, като неволно погледна Диени.

— Не. Корабът дойде за вас и за екипажа на звездолета. Населението на Атили ви очаква.

— Ще ми бъде много приятно, ако се настаните в моя дом — каза Гесиян. — Аз живея в Атили.

— Ние сме гости на Калисто — отговори Широков. — Благодаря за поканата, но ние ще живеем там, където ни настанят. Моето желание и желанието на другаря ми е да не се разделяме с нашите приятели и спътници от полета.

Диегон протегна ръка и нежно прекара пръсти по челото и косите на Широков.

— На всеки калистянин ще е приятно да му бъдете гости — каза той.

„Стъклената врата“ безшумно застана на мястото си. Каменната плоча с изпращачите се издигна и отново неразличимо се сля с кея. Корабът неусетно се отдели от пристана и бавно започна да се отдалечава.

Женсийнг и другите изпращачи вървяха по кея успоредно с кораба, но скоро изостанаха. Корабът се движеше все по-бързо и по-бързо. Дългият му тесен корпус леко пореше тъмната вода на океана, като оставяше след себе си разширяваща се бразда разпенени вълни. С почти недоловимо поклащане той се отдалечаваше от брега, увеличавайки скоростта си.

Минаха няколко минути и корабът се понесе така бързо, че гладката повърхност на водата край бордовете му се превърна в мяркащи се линии. Клатенето, което и без това почти не се усещаше, съвсем изчезна. Като стрела летеше той по водата; високи вълни се вдигаха пред острия му нос и със светкавична бързина оставаха далеко назад.

— Ако не е този похлупак — каза Синяев, — нямаше да може да се стои на палубата.

— Сигурно затова е и поставен — отговори Широков.

Но не мина много време и те разбраха, че капакът, който покриваше палубата, нямаше само това предназначение.

Оранжевият остров бързо се смаляваше. Все по-тънки ставаха пръстените на биениетостанцията.

Далече зад тях като малко клъбце се виждаше звездолетът.

Скоро островът съвсем изчезна. От всички страни се ширна равнината на океана. Корабът като исполинско торпедо се носеше стремително към вечно недостигаемата линия на хоризонта. Трудно беше дори да си представят колко силен щеше да бъде насрещният вятър при такава скорост, ако палубата беше открита.

От безоблачното небе се лееше ярката светлина на Релиос.

— Забеляза ли, че тук съвсем не е горещо? — попита Широков, застанал заедно със Синяев и другите на носа на кораба.

— Забелязах, но не зная как да си го обясня.

— Капакът, с който е покрита палубата, отслабва топлинните лъчи — обясни им един моряк.

— Значи — каза Широков, — и на калистяните е неприятна прекалената топлина?

— Съвсем не — отговори същият моряк. — Ние не намираме да е прекалено горещо на Калисто. А този похлупак е направен заради вас. По-рано имаше от друг материал. Смениха го. Ние се готвехме да ви посрещнем — поясни той — и знаехме, че на вашата планета не е така горещо като тук.

— И само затова ли са направили този огромен похлупак?

Морякът вдигна рамене.

— А защо не? — каза той. — Иначе трябваше да напуснете палубата и да стоите долу. Смятахме, че това няма да ви е приятно.

— Наистина — каза на руски Синяев и се разсмя, — какво по-просто! Чудя се, че не са построили специално за нас нов кораб.

Осведомеността на калистянина не ги учуди. Те знаеха, че докато бяха на Кетио, Калисто е получила много биениетограми, посветени на тях.

— Далеко ли е градът? — попита Широков.

— На две хиляди километра.^[1]

— А колко време ще трае пътуването дотам?

— Четири часа?

— Охо! — каза Синяев. — Бързо се движи вашият кораб.

— Шестстотин километра в час.

— Та това е по-бързо от глисер. — Синяев каза думата „глисер“ на руски.

— Не ви разбрах.

— Моят другар казва — отговори му Широков, — че вашият кораб се движи по-бързо от най-бързоходните съдове на Земята. Вие ли сте командирът на кораба?

— В този рейс аз управлявам кораба — отговори му калистянинът.

Въпросът на Широков като че ли го учуди. Преди да отговори, той за минута се замисли.

Диегон се намеси в разговора.

— У нас няма командири и подчинени — каза той. — Всеки член от екипажа може да изпълнява еднакво добре длъжността на командира и всички други длъжности на кораба. Разпределянето на задълженията става по взаимно съгласие.

— Очаквах подобно нещо — каза Широков. — Бях уверен, че при вас е именно така — поясни той думите си.

— Обаче на звездолета — забеляза Синяев — работата стоеше малко по-другояче.

— Е, да, в един космически рейс. Там са необходими специални знания и опитност. Не всеки може да управлява звездолет.

Морякът предложи на гостите да разгледат кораба. Широков и Синяев с удоволствие се съгласиха. С тях тръгнаха и двама от екипажа — Диегон и Миенион. На кораба нямаше никакви стълби, които на Земята са тъй задължителен и характерен белег за корабите. За слизане във вътрешността си служеха с асансьори.

На три места — на носа, в средата и на кърмата — се виждаха кръглите площадки на подемниците, обградени с леко изпъкнали над палубата пръстеновидни ръбове, оцветени зелено. Шестимата свободно се събраха на едната от тях. Командирът на кораба натисна с крак пръстеновидния ръб там, където се намираше един почти незабележим педал, и площадката плавно се спусна надолу.

— Всичките им асансьори са направени по един принцип — каза Синяев. — Също такива бяха и на звездолета, и на кея.

— Нашите асансьори с кабинките повече ми харесват — отговори му Широков.

Те очакваха да видят каюти, но каюти нямаше. Нямаше и коридор. Вътрешността на кораба беше разделена с прегради на три отделения и всяко от тях имаше свой асансьор.

Корабът не беше пътнически. Широков и Синяев веднага научиха, че на Калисто отдавна не съществува морски транспорт. Всички превози се извършват по въздуха.

— За какво е предназначен този кораб? — попита Синяев.

— За научни изследвания в океана — отговори му морякът.

Носовото отделение, в което се спуснаха, беше командният пункт, откъдето се управляваше корабът. Подемникът се намираше в задната част на това помещение. Площадката се спусна до самия под и сякаш се сля с него. Пред тях имаше някаква машина, която закриваше вътрешността на помещението.

Когато я заобиколиха, пред очите на Широков и Синяев се разкри чудна гледка.

Стори им се, че по някакъв начин отново са се озовали на палубата. Пред тях и встрани се разстилаше равнината на океана. Над главите им беше небето с ослепително белия диск на Релиос.

Стените и таванът бяха абсолютно невидими.

Те обаче знаеха, че помещението се намира под ватерлинията и лесно се досетиха, че това е пак система от телевизионни екрани, само че по-съвършена от телевизионната система на звездолета. Липсваше решетката от рамките на отделните екрани, екранът беше един и обгръщаше цялото помещение освен пода и задната стена. Нещо подобно те бяха видели на звездолета за вътрешни рейсове.

Гостите на Калисто може би си помислиха, че тази гледка учудва само тях, но думите на Миенион показаха, че съвсем не е така.

— Поразително! — възкликна инженерът. — Виждам, че докато нас ни е нямало тук, техниката много е напреднала.

— Преди отлитането ни за Миени — обърна се Диегон към Широков — екраните на корабите по нищо не се различаваха от екраните, с които е снабден звездолетът. Този цял, ненасечен екран е новост за нас.

— Корабът е построен преди две години — обясни морякът.

— Има ли все още някъде екрани от стария тип? — попита Широков.

— Доколкото зная, няма. Защо са ни, щом новите са по-съвършени?

На командния пункт не стоеше никой. Нямаше дори кормчия, какъвто по навик очакваха да видят.

— Кой води сега кораба по курса? — попита Синяев.

Морякът посочи „машината“ зад гърба им. Това беше един гладък тъмносин куб, по който нямаше никакви уреди, бутончета и ръчки.

— Курсът е нанесен на картата. Корабът сам ще стигне до определеното място.

Морякът се приближи до поставения в средата на помещението втори куб, много по-малък по размери.

Гостите видяха, че в него имаше голям лист, на който със сини и червени цветове беше изобразена географска карта. Тя много приличаше на земните карти, имаше също такива меридиани и паралели.

— Това е участъкът от океана между Острова на небето и Атили — каза морякът. — А тази черна линия е нанесеният курс. Без намесата на командира корабът няма да се отклони.

— А подводните течения?

— Автоматът ги взема под внимание.

— Но щом корабът се управлява от автомат, защо е този голям екран?

— Корабът може да се управлява и ръчно. Ето гледайте!

Морякът натисна малко бутонче.

До този момент Широков и Синяев мислеха, че кубът е направен от прозрачен материал, но сега той изведнаж „угасна“ и те разбраха, че не е прозрачен. Сега стана тъмен на цвят и приличаше на пластмасов. Картата не се виждаше.

Предната му страна се отвори и се появи табло с множество бутончета.

— Това е пултът за ръчно управляване — каза морякът.

Усещаше се, че корабът забавя ход. Това се виждаше и на екрана.

— Когато картата е изключена, автоматът не може да работи. Двигателите спряха.

Морякът сложи пръсти върху бутончетата.

— Да направим кръг.

Ръцете на калистянина бяха извънредно гъвкави. Дългите им тънки пръсти можеха да извършват едновременно най-различни движения, непостижими за ръката на земния човек. Калистяните не правеха разлика между лява и дясна ръка, с двете си служеха еднакво.

Движенията на пръстите на командира, които бързо докосваха бутонче след бутонче, напомниха на Широков свирене на роял.

Двигателите отново заработиха. Леко наклонен на ляв борд, корабът описа по океана широк кръг.

— Следете какво ще правя — каза морякът. — Отклонявам кораба от курса. Насочвам носа му в противоположната посока. А сега отново включвам автомата. Внимавайте какво ще стане по-нататък.

Той говореше и привеждаше думите си в изпълнение.

Кубът отново стана прозрачен. Появи се картата. До черната линия на курса се виждаше малка точка, която бавно се движеше.

— Какво е това? — попита Широков.

— Сигурно е мястото на кораба — каза Синяев.

— Точно така. Тази точка е нашият кораб. Сега автоматът ще го изведе на верния път.

Широков и Синяев наблюдаваха движенията на малката точка, видяха как тя тръгна обратно, направи полукръг и после се сля с черната линия.

— Благодаря! — каза Широков. — Много е интересно.

— Ако нямате нищо против, да продължим разглеждането на кораба — предложи морякът.

Средното помещение се използуваше от екипажа за живеене и работа. Тук имаше много уреди и апарати с непонятно предназначение и непозната конструкция. Гостите не задаваха въпроси; беше им ясно, че това са съоръжения за научна работа.

— Не сте ли гладни? — попита морякът. — Тук има всичко необходимо.

Широков и Синяев отказаха. Те наистина не чувствуваха глад.

След като разгледаха помещението за живеене, минаха в третия отсек. Тук се намираха двигателите на кораба.

„Машинната зала“ беше малко помещение със стени, под и таван от метал. Един до друг стърчаха четири дълги, като че ли стоманени цилиндри. От тях излизаха гъвкави тръби, които се губеха под пода.

Командирът на кораба обясни, че всеки цилиндър е двигател. Тръбите ги свързват с агрегатите за управляване. Всеки е зареден за няколко години непрекъсната работа.

— Обслужващ персонал не е нужен — каза морякът. — Те не изискват никакви грижи.

Обясненията на калистяните винаги се отличаваха с яснота, но този път Широков и Синяев изобщо не разбраха на какъв принцип работят двигателите. Това не бяха нито турбини, нито реактивни мотори. Нещо, което се намираше зад кърмата, привеждаше цилиндрите в движение. Показаха им и чертежите, но пак не им стана по-ясно. На края на всеки цилиндър имаше по три удължени конуса, сякаш втикнати един в друг.

Някакво сложно чувство възпря Широков и Синяев да задават нови въпроси. И двамата се престориха, че всичко са разбрали. Синяев неочаквано заяви (на руски), че техниката на калистяните започва да го дразни.

— Просто сме уморени — отговори му Широков. — Твърде много впечатления наведнаж.

Задната стена на машинното отделение не беше от метал. Прозрачна и много тънка плоскост с размери два на три метра отделяше помещението от океана и служеше за кърма на кораба. Зад нея бурно кипеше бяла пяна. От време на време дълбоко сред „врящата“ пяна се мяркаха лъскави кръгове.

— През тази стена — поясни командирът — могат да се преглеждат външните краища на двигателите, когато не работят. Това правим при всеки престой на кораба в пристанището.

— Ами ако стената се счупи?

— Ако такава опасност съществуваше дори само теоретично — последва отговорът, — ние никога нямаше да ви позволим да влезете тук.

— От какво е направена?

— От особен вид стъкло.

— Струва ми се, че е твърде рисковано да се използува стъкло на такова място.

— То е повече от здраво. Практически е невъзможно да бъде счупено, без да се приложат специални методи.