Георгий Мартинов
Калисто (17)

Крилата

— Кялистйо — повтори Лао Сен, като се стараеше да произнесе звуковете колкото се може по-меко.

Звездоплавателят отрицателно поклати глава.

Това движение, тъй понятно и привично на хората, бе посрещнато с удоволствие от всички. Между гостите и домакините се откриваше все по-голяма и по-голяма прилика.

— Калисто — каза той бавно и отчетливо, като някак странно и непредаваемо омекчаваше съгласните.

Лао Сен повтори, като вместо „я“ старателно произнесе „а“ и вместо „йо“ произнесе „о“. Излезе много по-добре.

Сивите устни се усмихнаха одобрително. Звездоплавателят посочи с ръка кораба, после себе си и своите спътници и най-после небето.

— Калисто! — повтори той още веднаж.

— Това е името на планетата, от която са долетели — каза Козловски.

— Странно съвпадение! — забеляза Щерн. — И ние имаме Калисто. Така се казва един от големите спътници на Юпитер, втората по големина „луна“ в слънчевата система.

— Дали не са долетели именно оттам? — попита някой.

— Ама че глупости! Първо, нашата Калисто е съвършено непригодна за живот и, второ, по никой начин не би могло да се случи тъй, че и ние, и те да наречем дадено небесно тяло с едно и също име. Звездолетът е долетял от друга планетна система. Запомнете това веднаж завинаги.

— Такова предположение наистина не издържа критика — каза Неверов. Той направи с ръка кръг наоколо, посочи надолу и произнесе на срички: — Зе-мя.

— Земиа — повтори гостът.

Той пак посочи кораба и спътниците си, после — хората и като вдигна ръка към небето, бързо я спусна надолу, сочейки земята.

— Калисто — Земиа! — каза той.

Смисълът на жеста и на думите беше напълно ясен. Корабът е долетял на Земята от планетата Калисто.

Лао Сен насочи пръст към гърдите си и каза:

— Човек!

После посочи Куприянов, Козловски и всеки път повтаряше: „Човек“.

Звездоплавателят отлично го разбра. Той направи същото, като посочваше себе си и своите другари и меко произнасяше:

— Миенк!

Лежнев реши да разшири асортимента на думи. Посочи командира на звездолета и повтори: „Менк“. После показа с жест всички звездоплаватели и попита:

— Менки?

— Дие! — отговори командирът. Явно той разбра и това. — Миенкк!

— „Дие“ значи „не“ — каза Лао Сен. — При тях множествено число се образува, като се удвои последната буква на думата.

— Така изглежда! — отговори Лежнев.

И звездоплавателят навярно реши да научи как се образува множествено число. Той посочи Лежнев и каза:

— Тиовиек!

После също като Лао Сен посочи с жест групата хора и каза:

— Тиовиекк?

— Не! — отговори му Лежнев. — Хора!

По движението на главата му пролича, че звездоплавателят остана учуден. Той посочи Лежнев и попита:

— Хориа?

— Не! — отговори Лежнев. — Човек! — Той отново посочи другите и повтори: — Хора!

Звездоплавателите започнаха да разговарят нещо помежду си. Беше ясно — те се учудваха защо тези думи са тъй различни.

— Техният език — каза Лао Сен — е по-прост от нашия.

— Това още не се знае — каза Лежнев. — По две думи не може да се съди за целия език.

Беше очевидно, че предстоящата работа по изучаване на езика ще завърши успешно. Началото бе положено, и то добре.

Още няколко думи, които означаваха нос, устни, коса, ръце и крака, бяха произнесени от двете страни. Широков извади бележник и започна старателно да записва всяка дума. Звездоплавателите не записваха. Те или запомняха думите, или бяха решили, че няма защо да записват още първия разговор.

Всяко съществително се произнасяше в единствено и множествено число. Стана съвсем ясно, че на езика на гостите множественото число се образува, като се удвои последната буква на думата.

Домакините останаха напълно доволни от първия разговор. И доколкото разбираха израза на лицата на своите гости, те също бяха доволни.

Командирът на кораба посочи с ръка тъмния обръч на тълпата, която все още стоеше на същото място и не се разотиваше.

— Хора! — каза Лежнев.

— Хориа! — кимна с глава звездоплавателят. Той посочи другарите си, после тълпата хора и с ръце изобрази крила.

— Искат да отлетят при хората — рече Козловски. — Да ги видят или пък да им се представят.

— Много хубаво! — каза председателят.

Куприянов с жестове показа, че разбират желанието на гостите и че нямат нищо против.

Седмина от гостите заедно с командира отидоха при крилете си, оставени на земята. Бързо и леко — личеше, че са свикнали с това — те се наметнаха с нещо, приличащо на дълга мека дреха. Сега всички забелязаха, че звездоплавателите носят на гръб продълговата кутия от тъмен метал. Крилата се прикрепваха към тялото с гъвкави металически „каишки“. Ръцете си пъхнаха в „ръкави“, поставени от вътрешната страна на крилата.

Звездоплавателят, който не тръгна с другарите си, вдигна от земята своите крила и се приближи към хората. Другите седем, вече готови за полет, стояха неподвижно и чакаха нещо.

Звездоплавателят бавно постави на гърба си летателния апарат. Явно той искаше да покаже на хората как се прави това. След като пъхна ръце в „ръкавите“, той посочи с очи една малка кутия, прикрепена под лявото крило. На капака на кутията имаше четири бутончета. Той постави пръстите си върху тях и натисна първото бутонче отдясно. С тихо шумолене крилата се разпериха. Разперени, те достигаха четири метра. Изглеждаха твърди и гъвкави. Скелетът, на който се опъваха, навярно бе монтиран вътре. По форма напомняха крилата на орел. Звездоплавателят почака минута, за да могат хората да ги разгледат, после пак с кимане на главата си посочи бутончетата и натисна второто. Зад гърба му от земята се вдигна стълб прах. Но той продължаваше да стои на мястото си. Като посочи пак така с очи дясната си ръка, той сякаш помоли да обърнат внимание на още една такава кутия — на капака й имаше малка ръчка. С леко докосване я завъртя и веднага я върна в предишното й положение. Въпреки че направи това светкавично бързо, звездоплавателят се издигна на цял метър от земята и се спусна обратно. Вихрушка от прах се вдигаше зад крилатата фигура. Натисна третото копче и — спря двигателя. (Сигурно кутията на гърба му бе двигател.) Натисна четвъртото и крилата се прибраха.

Всички с вълнение и интерес следяха това, което той им демонстрираше.

— Ясно и изглежда съвсем просто — каза Широков.

Звездоплавателят свали летателния си апарат и го подаде на Куприянов. Разбираше се, че го кани да лети заедно с другарите му, които още чакаха.

— А, не! Това не е за мене! — каза професорът.

Дюпон, кореспондентът на агенция „Ройтер“, смело прекрачи напред. Изглеждаше, че той иска да се възползува от предложението.

Широков срещна тревожния поглед на Козловски. Надви неволния си страх, изпревари англичанина и високо каза:

— Аз ще летя!

— Ще паднете и ще се пребиете — каза Щерн.

Дюпон, кореспондентът на агенция „Ройтер“, смело се отдръпна. По лицето на Козловски се плъзна усмивка. Кореспондентът за втори път се издаде, че знае руски.

— Разбира се, ще паднете — съгласи се Куприянов с Щерн.

— Аз не мисля така — каза председателят. — Тези хора са много разумни и не биха ни предлагали да летим, ако не са сигурни в устойчивостта на апарата. Те разбират, че ние нямаме и не можем да имаме опит.

— Аз ще летя — каза Широков. — Едно време мечтаех да стана летец на безмоторен самолет. Убеден съм, че те няма да ме оставят да падна.

Той решително посегна към крилата.

Звездоплавателят с усмивка изрази одобрението си. Тесните му очи гледаха младия човек право в очите и на него му се стори, че тези необикновено дълги черни очи изразяват нежност.

— Виели! — каза гостът.

По интонацията тази дума звучеше като „по-смело!“.

Широков с учудване забеляза, че ни най-малко не се вълнува. Сложи на гърба си апарата, който се оказа много лек, и пъхна ръце в „ръкавите“. Бутончетата и ръчката се намериха точно под пръстите му. Звездоплавателят грижливо му помагаше. Той още веднаж посочи бутончетата едно след друго и с жестове му обясни кое за какво служи.

Широков кимна с глава, за да покаже, че е разбрал.

— Пьотър Аркадиевич! — развълнувано каза Куприянов. — Не е ли по-добре да се откажете, а?

— Не — отговори му Широков. — Сега вече е късно.

Внимателно, като гледаше да не се спъне в краищата на крилата, той отиде при седмината звездоплаватели — те го посрещнаха с любезни и одобрителни усмивки.

Командирът каза нещо и другарите му разшириха редицата, като си правеха място един на друг, за да могат свободно да разперят крилата си. Широков стоеше до командира.

Все още не му се вярваше, че след няколко секунди наистина ще се превърне в птица и ще литне във въздуха с този чуден апарат. Стоеше и се усмихваше.

Чу се силно шумолене и седем чифта крила се разтвориха до него и зад него.

Широков стисна зъби и натисна бутончето. Апаратът се разтвори с такава сила, че ръцете му се вдигнаха от само себе си.

Командирът обърна лице към него и му кимна.

Широков натисна второто бутонче. Не усети нищо. Видя само, че при краката на командира се вдигна вихрушка прах. От кутията, която се намираше на гърба му, навярно излизаше силна струя въздух или някакъв газ.

Знаеше, че ръчката, намираща се отдясно, служи за усилване на тази струя и разбираше, че трябва да я завърти, но не можеше да го направи. Пръстите му изведнъж изтръпнаха.

Той видя как Куприянов бързо тръгна към него и разбра, че неговият учител иска да му забрани да лети. С отчаяно усилие надви слабостта си и рязко завъртя ръчката.

Земята се провали. Той усети еластичното съпротивление на въздуха. Мощна сила го носеше напред. Тялото му от само себе си взе хоризонтално положение. До него плаваше във въздуха командирът на звездолета и внимателно го наблюдаваше. Широков видя под себе си пътя и разбра, че летят към лагера. Командирът наклони тялото си и зави наляво. Широков вдигна дясната си ръка и отпусна лявата. Тялото му послушно зави в исканата посока. Той леко завъртя ръчката и полетя по-бързо, за да настигне командира. След тях летяха и другите шестима.

Чувството на страх изчезна. Апаратът му се подчиняваше и Широков вече не се страхуваше, че ще падне. Напълно се отдаде на необикновеното и приятно усещане на този свободен полет. Наклоняваше се надясно и наляво, спускаше се надолу и отново се издигаше. Спътниците му правеха след него същите движения, изглежда, не смееха да го оставят сам. Те не се отдалечаваха от него, сякаш бяха готови всяка секунда да му се притекат на помощ.

Не бяха минали дори две минути и Широков се почувствува така, като че ли десетки пъти бе летял с тези вълшебни крила.

Летяха към обръча на тълпата и като стигнаха над нея, се спуснаха съвсем ниско. Широков нарочно изостана, за да пусне спътниците си да минат пред него. Те приеха това, уверили се, че земният им другар се чувствува свободно.

Широков виждаше долу под себе си само на разстояние три-четири метра безброй вдигнати към него лица и чуваше оглушителния шум на приветствените викове. Шапки летяха нагоре и почти докосваха крилатите звездоплаватели. Няколко каскета и фуражки, хвърлени твърде високо, бяха запратени надалеко от струята на двигателите. Тогава Широков си спомни катастрофата край Оренбург и разбра, че апаратите се движат по същия принцип, както и космическият кораб — принципа на реактивното движение.

Спътниците му описваха във въздуха широк кръг. Явно, те искаха да направят обиколка над цялата тълпа.

Широков изведнаж усети, че ръцете му отмаляха и започнаха да го болят все по-силно и по-силно…

Групата учени, кореспондентите и няколко офицери от полка стояха на същото място и наблюдаваха полета. Куприянов много се тревожеше за асистента си, но като видя как леко и свободно лети, се успокои.

— Браво! — повтаряше Щерн.

— Жалко, че не литнах аз — пошегува се Козловски.

— Ето най-после стана забележителното събитие — говореше председателят. — И те излязоха обикновени хора! А какво ли не фантазирахме!

— Аз още отначало не повярвах, че са птици — каза Лебедев. — Организмът на високоразумните същества се формира от труда. За труда са необходими съответни органи на тялото — ръце или нещо подобно на ръце, но не крила. Забелязахте ли какви дълги и гъвкави са пръстите им? Ръката не е само орган за труд, тя е и негов продукт, както казва Фридрих Енгелс.

— Правилно — намеси се Аверин. — Ръцете им свидетелствуват, че на тяхната планета, както и на Земята, господствува трудът.

— Без труд не може да се построи такъв кораб — добави Неверов.

— Интересува ме дали ще можем да разгледаме кораба отвътре — каза Куприянов.

— Че защо не?

— Не зная дали те ще се съгласят.

— Не само ще се съгласят, но дори ще ни поканят — уверено каза Козловски.

— Ами как ще влезем в него? Аз категорично се отказвам да използувам крилата.

— Може долу да има друг вход, а ако няма, ще повикаме вертолет — отвърна Неверов.

— Добра идея — подхвана Щерн. — Щом Михаил Михайлович не иска да се превръща на птица, то аз изобщо няма и да мога.

Звездоплавателят, който мълчаливо стоеше до тях, побутна по рамото Куприянов и му посочи с ръка наляво.

Групата крилати фигури преди няколко минути се беше скрила зад кълбото. Всички видяха, че Широков лети най-отзад и разбираха защо. Сега, когато крилатите фигури се появиха от другата страна, те бяха само седем.

Няколко секунди хората още не разбираха какво значи това. Седемте фигури летяха напред. Осмата не се появяваше.

Изведнаж обаче спокойният ритъм на полета им бе нарушен. Седемте птици рязко завиха обратно. Личеше, че са забелязали изчезването на спътника си.

— Широков е! — уплаши се Куприянов. — Паднал е!

Всички се затичаха да заобиколят кълбото. Те видяха как звездоплавателите кацнаха на земята и се струпаха около нещо. Но тълпата стоеше спокойно. Ако наистина Широков бе паднал, нямаше да бъде така.

После една от фигурите се вдигна във въздуха и бързо полетя право към кълбото. Петте други също се вдигнаха и продължиха полета си.

— Изглежда, че всичко е благополучно — облекчено въздъхна Неверов. — Един от тях е останал при Широков. Сигурно нещо се е счупило.

Отправилият се към кораба звездоплавател бързо долетя при тях и се спусна на земята. Той кимаше с глава и се усмихваше, сякаш искаше да каже: „Всичко е благополучно!“

— Сетили са се, че ще се тревожим и са го пратили да ни успокои — каза Козловски. — Те не само че са хора, а са и много добри хора! — добави той.

След десетина минути петимата звездоплаватели се върнаха, завършили обиколката си над тълпата. Свалиха апаратите си и също се стараеха да успокоят групата. Сочеха ръцете си над лакътя и ги разтърсваха. Какво означава това, никой не можа да се сети, но всички напълно се успокоиха. Явно, че с Широков не се бе случило нищо лошо.

След няколко минути видяха как във въздуха се издигнаха двете изостанали фигури.

Широков и командирът на звездолета, здрави и невредими, кацнаха край кораба.

— Какво се случи, Пьотър Аркадиевич? — попита Куприянов.

— Уморих се — отвърна младият човек. — Усетих такава болка в ръцете, че бях принуден да се спусна на земята. За този апарат е нужна тренировка.

— Здравата ни изплашихте — каза председателят.

— Е, какво е впечатлението ви? — попита Козловски.

— Великолепно — отговори Широков. — Ако успеем да изработим такъв апарат, той ще направи цяла революция в спорта и във военното дело.

Козловски рязко се обърна и погледна Дюпон право в очите. Стреснат, журналистът не успя да си придаде равнодушен израз.

— Вас интересува ли ви такова приложение на крилата, мистер Дюпон? — на руски го запита секретарят на обкома.

— Интересува ме! — предизвикателно му отговори кореспондентът. (Той бе разбрал, че е разобличен и няма смисъл да упорствува.) — Не по-малко, отколкото вас.

— Добре говорите руски — с лека ирония го похвали Козловски. — После ще си поприказваме.

— С най-голямо удоволствие! — Дюпон се поклони и се отдалечи.

Куприянов, Щерн и Широков не чуха този кратък разговор, а онези, които го чуха, не му придадоха никакво значение.

„Единият е обезвреден — помисли си Козловски. — Но има нещо подозрително — прекалено лесно се издаде.“

През това време командирът на звездолета настоятелно ги канеше да посетят кораба. Той посочваше крилата, после Широков, усмихваше се, подканяше ги с жестове да сложат апарата и да се издигнат нагоре. Мимиката му беше много изразителна — понякога дори им се струваше, че ги моли с думи.

„Вашият другар летя — сякаш казваше той — и с него не се случи нищо лошо. Сложете крилата и аз ще ви покажа нашия кораб.“

Куприянов с всички сили се мъчеше да му обясни, че утре ще долети вертолет и тогава те ще се отзоват на поканата. Но от обясненията му нищо не излезе. Звездоплавателят не го разбираше.

Широков взе молив и нарисува на лист от бележника си кълбото, после постави деветнадесет чертички и отново нарисува кълбото, а над него — крилата фигура. Той посочи последната, деветнадесетата чертичка, а после посочи слънцето.

Звездоплавателят внимателно разгледа рисунката и му я върна, като кимна с глава. Изглежда, беше разбрал.

Тогава Широков постави още една чертичка и отново нарисува кълбото, като старателно изобрази над него вертолет със спусната стълба и човешки фигури. Командирът на кораба закима с глава. Той добре разбра всичко.

— Киатри — меко каза той.

— Кятри! — отвърна му Широков, като реши, че тази дума значи „утре“.

След това графическо обяснение командирът остави на мира Куприянов и цялото си внимание насочи към Широков, като го канеше поне той да посети кораба днес.

Предложението бе много съблазнително и Широков попита професора дали няма нещо против.

— Абсолютно нищо! — отвърна Куприянов. — Мога само да ви завиждам.

— Кажете му, че и аз искам да дойда с вас — каза Синяев, обръщайки се към Широков като към проявил се вече преводач.

— Ако е възможно, вземете и мене — каза Лао Сен.

— И мене! И мене! — чуха се от всички страни молбите на кореспондентите.

Широков се обърна към командира на звездолета. Той, изглежда, се досети за какво става дума и вдигна два пръста. Това означаваше, че едновременно само двама могат да посетят кораба.

— Нека на кораба да идат другарите Лао Сен и Широков — каза Куприянов. — Другите ще почакат до утре. А двамата от гостите, които ще ви дадат апаратите, ще заведем в лагера и ще им покажем как живеем ние. Кажете им, Пьотър Аркадиевич!

На такъв досетлив човек като командира на звездолета не бе трудно да се предадат с жестове думите на Куприянов. Двама от звездоплавателите дадоха апаратите си на Широков и Лао Сен и им помогнаха да ги сложат.

Излитането до върха на кораба не им създаде никаква трудност.

Когато осемте души изчезнаха вътре в кълбото, Куприянов покани останалите да идат до лагера. Те с явно удоволствие приеха поканата. Групата учени, гостите им и кореспондентите тръгнаха. След тях тръгна и полкът.

Тълпата, като видя, че посрещането свърши, започна постепенно да се разотива.