Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Каллисто, 1962 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Елка Хаджиева, 1966 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Георгий Мартинов
Заглавие: Калисто
Преводач: Елка Хаджиева
Година на превод: 1966
Език, от който е преведено: руски
Издание: първо (не е указано)
Издател: Народна култура
Град на издателя: София
Година на издаване: 1966
Тип: роман
Националност: руска
Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“
Редактор: Зорка Иванова
Художествен редактор: Васил Йончев
Технически редактор: Живко Станкулов
Художник: Александър Денков
Коректор: Надежда Добрева; Лиляна Малякова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8682
История
- — Добавяне
Няма тежест!
Неусетно наближаваше петнадесети март, денят, в който екипажът на звездолета щеше да заспи дълбоко, за да може без вреда да понесе сравнително краткия период на прекомерното увеличение на тежестта. Широков вече едва вдигаше пишещата си машина. Креслата в каютата му бяха станали толкова тежки, че трябваше да напряга всичките си сили, за да ги помести. Да ходиш, особено да се качваш по стълбите, беше уморително. Пьотър Аркадиевич се чувствуваше така, сякаш бе остарял най-малко с четиридесет години.
По съвета на Сийнг сега той работеше полулегнал на мекия диван, като се стараеше колкото може по-малко да се движи.
— Като че ли ми е по-тежко дори и да мисля — забеляза Синяев.
Говореха бавно и неясно, едва движеха устните и езика си. Синяев беше бледен.
— Не се чувствувам добре — отговори той на въпроса на Широков.
Те млъкнаха, уморени от краткия разговор, и дълго лежаха неподвижно: Широков лежеше на нещо като диван, а Синяев — в креслото. Чуваше се само напрегнатото им дишане. Всяко вдъхване им струваше усилия, сякаш нещо тежеше на гърдите им и им пречеше да дишат.
— Няма да издържа дълго — каза Синяев.
— Днес — отговори му Широков.
Той извади часовника си — прекрасен хронометър, подарен му пред старта от професор Лебедев. „Вземете го — беше му казал Семьон Павлович. — Ще ви служи вярно през целите двадесет и пет години.“
— Спрял е — каза Широков. — Пружината няма сила да движи механизма, всичките му части са станали два и половина пъти по-тежки.
Без да почука, в каютата влезе Сийнг. Калистянският лекар едва се движеше. След него влезе Миенион. Инженерът беше по-млад от лекаря и затова вървеше по-леко и без видимо усилие носеше малък, плосък предмет, който приличаше на кутия за пергели.
— Дойдохме да ви пожелаем лека нощ — усмихна се той.
— Само вие и ние двамата сме още будни — добави Сийнг. — Целият екипаж на звездолета вече спи. Сега е ваш ред.
— Най-сетне! — облекчено въздъхна Синяев. — Нека първо аз.
— Във вашата каюта ли ще си легнете?
— Да, разбира се.
Той излезе с двамата калистяни.
— Съблечете се и легнете — каза Сийнг на Широков, като се спря за миг на вратата.
— Добре — отговори му той.
Останал сам, Широков отиде до стената и натисна едно бутонче. От нея безшумно се отдели, сякаш излезе оттам, широко меко легло.
Не се наложи да чака дълго. След седем-осем минути двамата калистяни се върнаха.
— Е, как мина? — попита Широков.
— Гиеоргий вече спи — отговори Сийнг.
Миенион отвори кутията. В нея имаше няколко прозрачни кубчета, пълни с безцветна течност, и стъкленичка с правоъгълна форма.
Широков знаеше какво е това.
— Първо храната — помоли той, — после сънят.
— Както искате — отговори му Сийнг.
Той постави четирите кубчета в лакътните свивки на Широков. След минута кубчетата бяха празни. Хранителният разтвор безболезнено се беше всмукал в тялото през стените на кубчетата и през кожата.
— Ще ме събудите ли, или сам ще се събудя? — попита Широков.
— Ще се събудите сам — отговори му Сийнг. Дозата е отмерена за двеста двадесет и пет часа сън.
— Толкова точно!?
Широков се обърна настрана. Сийнг грижливо сложи зад гърба му възглавница.
— Удобно ли ви е?
— Съвсем. Хайде!
Сийнг поднесе към устата му гъвкава тръбичка, съединена със стъкленичката. Краят на тръбичката бе разширен и плътно прилепваше към устните.
— Вдъхнете всичкото наведнъж — каза Сийнг. — С едно дълбоко вдишване.
Широков дълбоко вдъхна. За секунда му се стори, че фигурите на калистяните се заклатиха и някак странно се замъглиха. После всичко изчезна и той се унесе в сън, дълбок, без сънища.
Не усети как Сийнг нежно прокара ръка по челото и косата му.
— Не забравяйте — каза той на Миенион — от време на време да идвате при него, подсещайте и Ниянийнг. Ако забележите и най-малката промяна, веднага ме събудете.
— Разбира се! — отговори инженерът. — Ние добре знаем колко скъпи са за нас тези двама човека.
Сийнг замислено погледна спящия Широков.
— Странно — каза той. — На тяхната планета бях някак свикнал с цвета на кожата им, а сега пак ми се струва чудновата. Погледнете как своеобразно и нежно мургавината на лицето преминава в руменина по шията и раменете. А китките на ръцете са съвсем бели. Наистина фантазията на природата е неизчерпаема. А очите им! Каква странна форма имат те. На Гиеоргий са сиво-зелени, а на Пиетия — светлосини. Ако се бяхме върнали без тях, нямаше да ни повярват, че има такива чудни хора.
Бялото кълбо стремително се носеше през черната пустота.
Безшумно работеха двигателите, като отхвърляха назад невидимата за окото светлина. Постепенно увеличаващата се сила на реакцията с все по-голяма и по-голяма мощност тласкаше напред огромния кораб, който с всяка измината секунда ставаше по-тежък.
Екипажът спеше.
Миенион, легнал в каютата си, внимателно следеше уредите, намиращи се пред него на стената. В същата каюта спеше и Ниянийнг. След определено време той щеше да се събуди и да смени Миенион. Само те двамата ще бодърствуват през десетте дни, за да пазят кораба от непредвидени случайности.
Звездолетът стремително се носеше напред.
Всяка минута оставяше зад себе си стотици хиляди километри.
Пред тях беше Релиос, Калисто, родината!
Тази мисъл сгряваше сърцето на Миенион с най-топла обич.
Дълбока тишина цареше на кораба.
Широков не се разсъни изведнъж. Събуждаше се бавно и постепенно: сънища смениха дълбокия унес. Сънуваше, че си е у дома. До него седеше Куприянов и му бинтоваше крака. Навиваше бинта стегнато и кракът му изтръпваше. „По-хлабаво“ — помоли го Широков. „Не бива — отговори му професорът. — Ще летите до Калисто.“ — „Калисто? — попита Широков. — Чувал съм някъде тази дума.“ — „Ще летите двадесет и пет години — каза Куприянов. — А превръзката може да се разхлаби.“ И той още повече стегна бинта. „Сега ще ви поставя във вода“ — рече той, вдигна го на ръце и го понесе. После изчезна, а Широков усети, че е във вода и плава по гръб. „Сигурно това е пътят за Калисто“ — помисли си той и се събуди.
Преди да отвори очи, изведнаж си спомни всичко. Знаеше, че лежи в каютата си на калистянския звездолет и че навярно десетте дни вече са минали. Но, кой знае защо, още усещаше крака си стегнат с бинт и му се струваше, че наистина плува по гръб във вода.
И без да съзнава ясно причината, той отвори очи и видя точно пред себе си голям лист, на който с едри букви бе написано на руски:
„По-внимателно! Помнете, че няма тегло!“
Унесът на съня, който замъгляваше мозъка му, бързо се разсейваше. Разбра смисъла и значението на предупредителния надпис. Сигурно Бияинин го е написал.
Диегон подробно беше обяснил на Широков как трябва да постъпва при условията на безтегловност и той добре помнеше думите му. Предпазливо раздвижи ръцете си. Колкото и бавно да ги помръдна, стори му се, че цялата постеля под него се разлюля.
Като се стараеше да лежи съвсем мирно, започна да обмисля как да стане, за да се облече и да излезе от каютата. Левият му крак продължаваше да е „бинтован“. Навярно в съня си го е подвил неудобно и е изтръпнал. Съвсем предпазливо Широков опъна крака си. Веднага усети прилива на кръв и разбра, че кракът му отскоро е изтръпнал.
Чувствуваше се здрав и силен.
Бавно обърна главата си и се огледа наоколо.
Най-напред забеляза, че пода го няма. Каютата беше станала съвсем кръгла, като вътрешната повърхност на една топка. Леглото му, прикрепено за стената, висеше високо над онази част, която все още възприемаше като долна.
„Как ще стана, като няма на какво да стъпя!“ — помисли си той.
До леглото му във въздуха висеше креслото, на което беше оставил бельото и дрехите си.
Широков дълго го гледа. Разбираше, че креслото няма къде да падне, но не можеше да повярва, че гледката е реална.
Освен креслото цялата мебелировка на каютата бе изчезнала. Навярно калистяните са се събудили преди него и са привели каютата в състояние, отговарящо на новите условия.
Широков искаше да стане и да се облече, но не смееше да се помръдне и остана да лежи.
„Ама аз не лежа — казваше си той. — Няма тежест. Вися над леглото, без да се опирам на него, вися във въздуха. Точно така ще мога да вися на което и да е друго място.“
Той обаче не можеше да се застави да направи необходимото движение и да напусне леглото си.
Стана му срамно, като си помисли, че някой може да влезе и да види колко се страхува, затова преодоля малодушието си.
Внимателно повдигна одеялото и за миг го пусна. Одеялото не падна, а остана да виси над него. Неволно го хвана и веднага усети, че и той самият увисна над леглото. Прекара ръка под гърба си и се убеди, че наистина виси, не се опира на нищо.
Улови се за ръба на леглото и притегли тялото си обратно.
Пет-шест минути лежа така, като се мъчеше да преодолее вълнението си, и едва когато сърцето му престана да тупти лудо като картечница, той бавно се изправи и седна.
Ръцете не му се подчиняваха. Нямаха тегло, а мозъкът му още не беше свикнал да управлява безтегловни крайници. Координацията между мускулните усилия и предизвиканите от тях движения бе нарушена и трябваше да мине известно време, докато организмът се пригоди към новите, неизпитвани никога досега условия.
Като се стараеше точно да пресмята движенията си, Широков протегна ръка към креслото, за да си вземе оставеното там бельо. Но изглежда, че беше наблегнал твърде силно седалката, защото креслото изведнъж се залюля и плавно се спусна надолу (той все още смяташе, че онова, което се намира под леглото му, е долу, а противоположната посока е горе, макар че тези понятия нямат смисъл в света на безтегловността).
— Да! — произнесе Широков. — Ами сега? Как ще го вдигна обратно?
Чувствуваше се съвсем безпомощен и „седеше“ на края на леглото, хванал се за него, за да не падне.
„Но нали не мога да падна — убеждаваше се той. — Нямам тежест!“
Вече не се страхуваше, че може някой да влезе, а, напротив, искаше това. Нека видят, че се страхува, но да му помогнат. И изпита дълбоко облекчение, когато вратата се отвори.
На прага „стоеше“ Сийнг.
За миг Широков се уплаши, че калистянинът няма да забележи, че подът е махнат, и ще падне, щом прекрачи прага.
— Събудихте ли се? — попита го Сийнг. — Как се чувствувате?
Той се откъсна от вратата и увисна във въздуха.
Впечатлението беше още по-поразително, отколкото при висящото кресло. Сийнг плаваше към Широков като перушинка, гонена от слаб ветрец.
— Чувствувам се добре — отговори Широков, — но не мога да свикна.
— И ние изпитвахме същото, когато за пръв път останахме без тегло — каза Сийнг.
Той „стоеше“ до леглото съвсем спокойно и леко и на Широков му се стори, че никак не е страшно да напусне убежището си.
— Оставихме ви креслото каза Сийнг, като мислехме, че то ще ви помогне, но виждам, че неправилно сте си послужили с него.
Широков се засмя.
— Така е. Исках да взема дрехите си, но те ми избягаха!
Сийнг докосна с ръка края на леглото и това леко движение беше достатъчно — тялото му плавно се спусна. Той се улови за облегалото на креслото и като се отблъсна с крак, издигна се обратно заедно с креслото. При обикновени условия би било невъзможно тъй с една ръка да се държи във въздуха тежкото кресло.
— Обличайте се! Аз пък ще го държа, за да не ви избяга пак — пошегува се Сийнг.