Георгий Мартинов
Калисто (54)

На олитата

На Калисто нямаше ресторанти или столове. Всичко можеше да се получи по специално прекарани тръби, без да се излиза от къщи. В стаята, където трябваше да закусват, обядват и вечерят, в „трапезарията“, както я наричаха помежду си Широков и Синяев, на особена поставка имаше голям дебел „албум“. Страниците му бяха изпълнени с няколко хиляди названия и рисунки на различни ястия. След всяко название имаше номер.

До стената се намираше автомат с четири реда цифри върху петоъгълната вратичка. Всяка цифра можеше да се натиска като бутонче. За да се получи исканото ястие, трябваше само да се наберат нужните номера и да се завърти малка ръчка. След минута се чуваше сигнал. В апарата се оказваше всичко поръчано. Ястията бяха прекрасно приготвени, в красиви съдове, горещи, топли или студени — според желанието. Изпразнените чинии и чаши (те бяха многоъгълни, но не се различаваха много от земните) се поставяха обратно в автомата, завъртваше се друга ръчка — и това беше всичко. В калистянските домове не знаеха какво е да приготвяш обяд, да миеш съдове и други подобни.

Сийнг поръча закуска за пет души. Широков и Синяев още не можеха да се ориентират в названията на „менюто“, но през време на полета бяха свикнали с калистянската храна и можеха да ядат всичко.

— Колко души работят в… — Синяев пак се запъна, защото не знаеше думата „кухня“.

И Широков не знаеше тази дума. Очевидно тя просто липсваше в езика на калистяните.

— В продоволствения завод ли? Това ли искахте да попитате? — намеси се Биеси. — Обикновено нито един човек. Приготвянето на ястията и доставянето им по домовете се извършва автоматично.

— Ами снабдяването на завода с продукти? Месо, зеленчук, плодове?

— Зеленчукът и плодовете се доставят веднаж на десет дни. Складират се в приемните помещения и това е всичко. А що се отнася до месото, вие грешите, ако мислите, че това е месо от животни.

— Какво е тогава? — попита Широков. Има вкус на прясно месо, почти същото като у нас.

— Едно време и калистяните като хората на Земята са яли месо от убити животни — каза Сийнг, — но сега не се храним вече с животинско месо.

— Това, което ядете — добави Биеси, — е месо, само че синтезирано. То е по-хранително от естественото и не съдържа никакви вредни вещества.

— Значи, калистяните не убиват животните? Но в такъв случай броят им може да нарасне прекомерно.

— На нас не ни трябва месото им, но използуваме вълната и кожата им. Изобщо на Калисто животните не са толкова много. Някои видове са унищожени като вредни или безполезни.

— А зеленчуците и плодовете също ли се получават чрез синтезиране?

— Не, това не е необходимо. Разбира се, всичко може да се синтезира, но зеленчуците и плодовете у нас са напълно достатъчно.

— Къде ги отглеждате?

— Навсякъде. Всички калистяни не живеят в градове. Повечето учени и работниците на изкуството предпочитат да живеят сред природата. Всяка къща е заобиколена от градина или поле. Да се работи там, е полезно. Не бива непрекъснато да се седи на бюрото или в лабораторията.

— Може ли да посетим продоволствения завод или такава къща извън града? — попита Синяев.

— Разбира се. Може да посетите всичко, което пожелаете.

— Вие казахте, че в продоволствения завод обикновено няма никой. Значи, все пак понякога там има хора? Обяснете ни! Нали виждате колко внимателно слушаме всяка ваша дума — засмя се Синяев.

— Имах предвид специалистите-кулинари. Изкуството на храненето или, ако щете, техниката на храненето, е голямо и необходимо дело. В този списък — тя посочи албума-меню — има няколко хиляди названия. Но непрекъснато се измислят и добавят нови.

— Значи, това меню не е постоянно?

— Да, променя се. Приблизително два пъти в годината в домовете се доставят нови албуми.

След закуската минаха в спалнята. За учудване на Широков и Синяев някой беше оправил леглата.

— Не е кой знае каква работа! — отговори Гесиян на въпроса на Широков. — Не се тревожете за такива дреболии. Нали сте гости.

— Но все пак кой е оправил леглата ни?

— Е, да речем, че аз — засмя се Гесиян. — Не е ли все едно кой? Беше ми приятно. Няма да се повтори вече — бързо добави той. — Всичко ще върши домашната машина.

— Благодаря! — каза Широков. — Но ние можехме и сами.

Облякоха своите дрехи и изпитаха такова удоволствие, сякаш дълги години не бяха виждали земни вещи. Дори дъхът на плата, изтъкан на Земята, им беше приятен.

Сега те отново се сблъскаха с разликата в схващанията на хората от Земята и калистяните. За да се преоблекат, трябваше да свалят калистянските костюми, но Биеси, при все че знаеше какво искат да правят, не излизаше от стаята. Наложи се да се извинят и да я помолят да излезе.

— Нашето възпитание сигурно ви се струва смешно — каза Широков на Сийнг.

— Ни най-малко. Не е трудно да се разбере. Човек винаги може да разбере другия, колкото и да се различават един от друг. А вие се различавате твърде малко от нас.

— Вие сте любезен и вежлив както винаги — каза Синяев.

Когато отново влязоха в стаята, която имаше врата към терасата, там завариха няколко непознати калистяни. Те работеха нещо до една от стените. Гесиян обясни, че тези хора са се заели да усилят охладителната инсталация на дома, а ще свършат и някои други дребни работи.

— Когато се върнете, всичко ще бъде вече готово — каза той.

След обичайните приветствия един от „работниците“ („Кой ги знае какви са — помисли си Широков. — Нали възложиха на един голям учен да донесе куфарите ни!“) попита дали да превключи екраните на името на новите обитатели на къщата.

— Превключете ги — каза Синяев. — Да речем, на мое име.

— По-добре да направим другояче — предложи Сийнг. — Вашите имена са трудни за произнасяне. Настройте екрана на думата „Земя“.

— Вие нямате нищо против, нали? — попита калистянинът, който навярно ръководеше другарите си.

— Напротив! Ще ни бъде само приятно.

— Тогава така и ще направим. Зиемия — повтори той. — Правилно ли го произнасям?

— Горе-долу правилно — усмихна се Синяев.

— Да не забравите да съобщите това на поста „Калисто“ — каза Гесиян.

В тази минута на терасата се спусна голяма тъмносива олита. От нея излезе един калистянин и влезе в дома. Той вежливо поздрави и съобщи, че тази олита е предназначена за гостите.

— Тъкмо навреме — каза Синяев. — Благодаря!

— Да ви науча ли да я управлявате? — попита калистянинът.

— Аз ще ги науча — обади се Биеси.

— В такъв случай довиждане! Мога ли да използувам някоя от вашите олити?

— Вземете моята — каза Гесиян. — Ето онази.

Очевидно искайки да скрие любопитството си, калистянинът внимателно изгледа Широков и Синяев и излезе.

— Не го попитахте накъде ще отлети — каза Широков.

— А защо ми е да зная?

— Но нали взе вашата олита? Вие откъде ще вземете друга?

— Откъдето поискам.

„Отговор чисто по калистянски — помисли си Широков. — У тях това е много просто. Откъдето поиска и толкова.“

Като оставиха „работниците“ да си работят свободно в къщата, и петимата излязоха на терасата.

Олитата, построена специално за Широков и Синяев, беше шестместна. По изящната си външна и вътрешна украса тя приличаше на елегантна играчка и въпреки големината й неволно ти се искаше да я поставиш в кадифена кутийка като произведение на изкуството.

— Това е най-новата конструкция — каза Биеси. — Управляването й е много просто.

— Поразително е с какво внимание се отнасят към нас калистяните — каза Синяев на руски. — Да не мислиш, че олитата случайно е такъв цвят? Нищо подобно. Веднаж казах, не помня на кого, че най-много обичам тъмносивия цвят и както виждаш, запомнили са.

— Може и така да е — малко недоверчиво му отвърна Широков.

Веднага забелязаха, че небето, което сутринта беше съвсем ведро, се покри с облаци. Релиос не се виждаше.

— Дъжд ли очаквате?

— Не — Биеси погледна небето, — това не са дъждовни облаци. Според програмата трябва да е ясно. Навярно специално за вас са покрили небето с облаци. Калистяните се тревожат — поясни тя думите си, — че ви е твърде горещо. Особено след вчерашния случай.

— А какво е било вчера?

— Как какво? Нали ви е било лошо след обикалянето по улиците на Атили.

— Вие откъде знаете?

— Цялата Калисто знае.

Тези думи напомниха на гостите от Земята истинското положение на нещата. Те сякаш бяха забравили, че върху тях е съсредоточено вниманието на цялото население на планетата. Може би това беше станало, защото никой от калистяните не проявяваше явно любопитството си. Като че ли ги бяха оставили на спокойствие, свободни да постъпват както желаят. Никой калистянин не се приближаваше и не долиташе към техния дом, за да погледне жителите от другата планета.

Широков си спомни тълпите, които обсаждаха от сутрин до вечер обсерваторията на Щерн, а преди това лагера край Курск, където той, като комендант, често трябваше да се обръща за помощ към Черепанов, за да запази калистяните от хорското любопитство.

Жителите на Атили се държаха съвсем другояче.

Облаците над града, насочени насам специално за гостите, бяха ярка илюстрация на ненатрапчивите грижи и внимание от страна на калистяните.

Шестте кресла бяха направени от същия вече познат на Широков и Синяев материал, приличащ на стъкло, който хлътваше под тежестта на тялото и сякаш обгръщаше седналия в креслото човек, приемайки формата му.

Биеси седна да управлява олитата. В първия момент те изобщо не видяха никакви „уреди за управляване“. Нямаше нито кормило, нито бутончета, нито някакви ръчки. На Синяев дори му мина през ума да не би апаратът да се управлява мислено, чрез биотокове. Че на Калисто е напълно възможно да съществува биотехника, беше мислил още на Острова на небето, когато летяха към пристана с неуправлявания от никого апарат. През 19… година, преди да напуснат Земята, вече бяха изобретени биотехнически протези, които успешно заменяха на човека отрязаната ръка или крак. А на Синяев се струваше, че техниката на калистяните във всяко отношение е изпреварила земната.

Предположението му обаче не се потвърди. Биеси постави обутия си в сребрист сандал крак върху един малък педал, снабден с металическа скобка. Изглежда, че това именно бе „управлението“.

Синяев седна до младата калистянка и внимателно наблюдаваше действията й.

Леко движение на пръстите на стъпалото надолу.

Прозрачният похлупак се спусна и покри лодката.

— Накъде да се отправим? — попита Биеси.

— Искаме да разгледаме града.

— И да посетим Диегон — добави Широков. — Но най-напред нека полетим над Атили.

Биеси помръдна върха на сандала си. Олитата се отдели от терасата и се издигна право нагоре на четиридесет-петдесет метра.

Ново, едва забележимо движение на стъпалото, този път напред. Издигането се прекрати и олитата полетя хоризонтално.

Както и преди, на острова, не се чуваше никакъв звук, ни най-малък шум, който да показва, че работи двигател. Олитата летеше сякаш от само себе си, като приказното хвърчащо килимче.

Беше удобно да се седи. Широк кръгозор се откриваше през прозрачния похлупак. Бордовете на олитата едва достигаха до кръста на пътниците и те можеха да виждат наоколо и надолу без никакво усилие. Почти пълното отсъствие на чувство на тежест не можеше да се дължи само на действието на обгръщащата ги седалка, беше ясно, че теглото наистина е намалено, и това доказваше, че олитата се държи във въздуха от силата на антигравитацията. Двигател за постъпателното движение безспорно имаше, но никъде не се виждаше.

— Колко време е необходимо, за да се научи човек да управлява олитата? — попита Синяев.

— Никакво време не е необходимо — отговори Биеси. — Сядайте на моето място и карайте.

— Щом е така, защо Сийнг и другарите му, които летяха до Земята, помолили да произведат за тях олити от старата конструкция.

Биеси сви рамене.

— Питайте ги. Странно и почти необяснимо желание.

Широков погледна Сийнг, който седеше до него на втория ред седалки, и му се стори, че при думите на Биеси лекарят на звездолета се смути. Той дори се извърна, като се престори, че разглежда нещо долу.

„Интересна психическа проява — помисли си Широков. — Най-странно е, че такъв своеобразен консерватизъм проявява не само Сийнг, но и другите дванадесет звездоплаватели.“

Синяев също забеляза смущението на своя стар приятел и замълча.

— Олитата на острова нямаше такъв педал — обърна се той към Биеси.

— Навярно е била от типа на автоматизираните, като например товарните олити, които също летят без хора по определен маршрут. А тези са предназначени за свободен полет. Е, ще седнете ли на моето място?

— Страхувам се — отвърна Синяев. — Под моето управление рискуваме да се забием в земята.

— Това не може да се случи. Олитата никога няма да падне.

— От само себе си няма да падне, тава е ясно, но ако я насоча надолу с пълна скорост?

— Тя няма да ви се подчини. Не се страхувайте от нищо. Управляването е извънредно просто. Движение на стъпалото напред, назад, встрани, надолу и нагоре — това е цялата техника на управляване. Маневрите се извършват автоматично, без участието на водача. Само не наблягайте твърде рязко напред или назад. Ще се получи неприятен тласък.

— Е, какво пък — реши се Синяев, — да опитаме.

Размениха си местата.

— Наистина било съвсем просто — каза Синяев след минута. — Движенията, които трябва да се извършват, са толкова естествени, че е невъзможно да сгрешиш. Петя, искаш ли да опиташ?

— Друг път — отговори Широков. — Ти бъди по-внимателен!

Отгоре се виждаше, че Атили има само една, безкрайно дълга улица, която минаваше по брега на океана. Къщите бяха построени между нея и брега. От другата страна на улицата се редяха някакви сгради, много дълги, по три-четири километра, ниски и без прозорци. А зад тях, до хоризонта, се простираше цяло море от оранжевочервена растителност.

— Това са заводи — обясни Гесиян.

По улицата имаше много пешеходци. И никак не бе чудно — за човека е полезно да ходи пеша, калистяните не можеха все да летят.

Като видя толкова много летателни машини — олити с всякакви размери и какви ли не други видове, които се стрелкаха във всички посоки, Широков отначало се страхуваше, че под управлението на Синяев ще се сблъскат с някого, но после се успокои. Движението над града сякаш се подчиняваше на невидим регулировчик. Машините летяха на различна височина в зависимост от посоката и скоростта. Изпълнявайки указанията на Биеси, Синяев не нарушаваше реда. Въздухът, изглежда, бе разделен на зони. Най-високо летяха някакви големи машини с особена конструкция и като че ли без хора, по-долу беше зоната на олитите. Още по-ниско, почти над къщите и дърветата, често се виждаха калистяни с крила.

Широков си спомни грамадните въздушни кораби, приличащи на дирижабли, които бе видял в калистянските книги още на Земята, и попита защо не ги срещат.

— Те излязоха от употреба — отговори му Гесиян. — Конструкторите непрекъснато работят над нови модели и веднага заменят остарелите.

След като летяха близо половин час, Синяев каза, че според него е достатъчно.

— Градът трябва да се разгледа не отгоре, а отдолу, от земята. Къде е домът на Диегон?

— Ние отдавна прелетяхме над него.

— Да обърнем ли назад?

— Тук не бива да се обръща — каза Биеси. — Трябва да продължим още малко.

— Край нас няма никой.

— Въпреки това. Някоя олита може да излети тъкмо на това място. Има специални места за завой.

Скоро долу, точно по средата на улицата, видяха висок зелен стълб. Такива стълбове бяха срещали и преди това.

— Ето тук можете да обърнете.

Синяев леко отклони върха на стъпалото си вляво. Олитата послушно направи широк полукръг.

Олитите, които летяха зад тях и нямаше да завиват, се спускаха или издигаха, когато приближаваха стълба, за да освободят мястото.

— Тук няма да излети нито една олита — каза Биеси. — Забравих да ви предупредя, но вие правилно направихте завоя вляво.

— Ами ако все пак излети? — Синяев се усмихна. — Какво е наказанието за нарушаване на правилата?

— Не съм чувала да е имало такъв случай.

— Но все пак? Ако някой наруши правилата?

— Аз мисля, че такова нещо не може да се случи — спокойно каза Гесиян. — А ако се случи, лекарите ще изследват виновния, тъй като той сигурно ще се окаже болен.

— Защо трябва да се задават въпроси, отговорът на които се знае предварително? — обади се недоволен Широков.

Не се разбра дали думите на Гесиян убедиха Синяев, или той реши да послуша съвета на приятеля си, но замълча и с удвоено внимание управляваше олитата.

— Ето къщата, в която се е настанил Диегон — каза Биеси след няколко минути.

Внезапно в олитата се разнесе нечий непознат глас, който повтори няколко пъти:

— Геогий Синев!… Геогий Синев!

— Какво е това? — попита Синяев. — Като че ли викат мене.

— Да, вас ви викат — потвърди Гесиян. — Изглежда, че в олитата е монтиран дублиращ приемник от екрана на вашия дом, за да знаете, когато някой ви вика.

— Нашият екран е настроен на думата „Земя“.

— Когато са строили олитата, това още не е било известно.

— Геогий Синев!…

— Аз мога ли да отговоря?

— Право да си кажа, не зная — отвърна му Гесиян. — Обикновено в олитите няма такава връзка. Те често минават от едни ръце в други.

— Гласът е съвсем непознат — намеси се Широков.

— Неудобно е да не отговорим. Може би трябва да се върнем?

— Вече сме при дома на Диегон. Да се спуснем и да научим кой ви вика — предложи Биеси.

— Ако това може да се направи от всяка къща, тогава добре — съгласи се Синяев.

В този момент бяха тъкмо над терасата, на която трябваше да кацнат. Синяев дръпна педала назад. Олитата спря и увисна неподвижно на място.

— Натиснете педала — каза Биеси.

— Силно или слабо?

— Все едно. Спускането се извършва винаги с една и съща скорост.

Щом олитата докосна каменните плочи на терасата, насреща им изтича Диени.

До този момент Синяев смяташе, че калистяните, независимо от пола, се обличат еднакво. Но сега се убеди, че не е така. Диени бе облечена в бяла рокля с широк бледозелен колан. Златистите й коси, по-дълги, отколкото на мъжете, бяха вчесани в проста и строга прическа. Така тя се стори на Синяев много по-красива, отколкото в костюма на астронавт.

Широков дори не забеляза в какво е облечена Диени. Той я гледаше в лицето, изпитвайки не само радост, че я среща, но и нещо повече. И внезапно разбра, че през всичкото време е тъгувал за нея.

„Глупости! — помисли си той. — Само това ми липсваше — да се влюбя. Сякаш на Калисто нямам друга работа.“

След Диени излязоха Диегон и синът му.

— По-скоро влизайте вътре — каза Гесиян. — Не бива дълго да стоите под открито небе.

— Но нали Релиос не се вижда?

— Въпреки това. Лъчите му проникват и през облаците.

— Осъждате ни на доста скучен живот — каза Синяев. — Ако ще продължава така, няма да видим много нещо на Калисто.

— През първите дни това е необходимо. А по-нататък — ще видим.

Стаята с терасата много приличаше на стаята с терасата в техния дом, само че нямаше фонтани.

Сийнг каза, че някой много настоятелно вика Синяев.

— Сега ще научим кой е — рече Виег Диегон и се приближи до екрана.

— Повикванията регистрират ли се? — попита Синяев.

— Не, но ако разговорът е срочен и важен, чрез дежурния пост може да се определи часът, когато вие сам ще се свържете с този, който иска да ви види.

На екрана се появи централният пост на Атили. Той бе няколко пъти по-голям от секторния и в него имаше петима дежурни. Виег Диегон поговори с единия.

Широков и Синяев нарочно не се приближиха до екрана. Не искаха да забавят разговора, което неизбежно щеше да стане, ако дежурните от поста ги видеха.

Екранът „угасна“.

— С вас иска да говори Аин Зивиен — каза Диегон. — Моли ви да се свържете с него колкото се може по-скоро.

— Аин Зивиен! — възкликна Биеси. — Странно!

— Кой е той? — попита Синяев.

— Много голям учен. Ръководи всички работа по изучаване на гравитацията и антигравитацията. За какво ли му трябвате?

— Може би като астроном — предположи Широков.

— Астрономията на Калисто не е по-назад от нашата — възрази Синяев. Защо да гадаем! — Той отиде до екрана и като натисна бутончето за повикване, произнесе отчетливо: Аин Зивиен.

Екранът веднага „изчезна“. Откри се малка, скромно наредена стая с множество прозрачни, почти невидими шкафове, пълни с книги.

Пред екрана седеше възрастен калистянин, облечен в обичайните полупрозрачни дрехи от бяла материя.

— Геогий Синев? — попита той и млъкна в очакване.

— Аз съм.

— Извинете, че ви безпокоя. Един много важен въпрос изисква вашето присъствие. Той е важен не толкова за нас, колкото за вас двамата и вашата планета. Не бива да се отлага, тъй като може да се наложи да напуснете Калисто и да се върнете на Сетито.

— А защо? — неволно възкликна Синяев.

Зивиен се усмихна:

— Смятам, че ви е ясно защо. Ако не ви е ясно, попитайте Гесиян. Той е до вас. Или пък вашия другар, нали е лекар?

— Не смятам, че ще бъде наложително.

— Още по-добре. Но въпросът е толкова важен, че не искаме да рискуваме.

— Аз съм на ваше разположение — каза Синяев.

— Моля ви да дойдете в теси-станцията на гравиоинститута.

— Кога?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Готов съм, ако искате, и веднага.

— Много добре. В кой дом сте?

— Атили, втори сектор 8843 — отговори Диегон.

— Чакайте там. След половин час ще долети олита да ви вземе.

— Не позволявам — каза Гесиян. — Нашият гост засега не може да използува обикновените олити. Само своята.

— Тогава какво да пратим?

— Разрешете ми да го доведа при вас — каза Биеси. — Аз зная къде се намира гравиоинститутът.

— Прекрасно.

— Дълго ли ще ме задържите? — попита Синяев.

— Два-три дни.

— Сам ли да дойда или с моя приятел?

— Много ще ни е приятно да видим и него, но само вие сте ни необходим — с присъщата на калистяните прямота отговори Зивиен.

Синяев не попита защо е необходим на института. Беше ясно, че въпросът е много сериозен и че е неудобно да се говори по екрана.

— Чакаме ви — каза Зивиен.

Екранът „угасна“, тоест отново стана видим.

— Ще дойдеш ли с мен? — попита Синяев.

— Като че ли няма нужда — отговори Широков. — Върви сам.

— Как ще се справиш без нашата олита?

— Петя ще остане тук — каза Диегон. — Ще бъде наш гост. Ние ще се постараем да не скучае.