Георгий Мартинов
Калисто (12)

Кога най-после ще излязат?

Най-големите умове на човечеството са размишлявали много над проблемата дали има живот по другите светове. Остарялата хипотеза, че Земята е единствена носителка на разумен живот във вселената, отдавна вече беше отхвърлена от науката. Идеята, че има много обитаеми светове постепенно си извоюваше всеобщо признание. Но колкото и привлекателна да беше тази идея сама по себе си, тя си оставаше само хипотеза, изискваща доказателства.

И ето, долетелият на Земята космически кораб донесе най-после безспорното доказателство.

Корабът бе забелязан като малка блестяща точка на небето сутринта на 27 юли. Тогава той бе на повече от четири хиляди километра височина и се намираше далеко извън пределите на атмосферата.

Като намали космическата скорост, с която бе летял в междузвездното пространство, корабът в продължение на двадесет и шест часа все повече и повече се приближаваше към повърхността на планетата. На 28 юли сутринта, в седем часа и четиридесет минути (по московско време), той кацна почти в центъра на европейската част на СССР, тоест на същото място, над което най-напред се беше появил предния ден.

Движението на кораба се извършваше независимо от движението на Земята около нейната ос и за тези двадесет и шест часа екипажът му е могъл да разгледа неизвестната за него планета по цялата дължина на петдесет и втория паралел, над който се намираше. По една щастлива за гостите случайност цялото това пространство беше съвсем безоблачно и Земята се е разкрила пред очите на звездоплавателите с цялата си разнообразна природа.

Едновременно с въртенето на Земята под кораба бавно са проплавали равнините, горите и реките, градовете и селата на СССР, Полша, Германия и Холандия. Ако гостите са наблюдавали Земята с мощни оптически уреди, те са могли да видят Лондон в южната част на Британския остров, който от такава височина им се е открил целият. Панорамите на европейския материк са се сменили с просторите на Атлантическия океан. Екипажът на кораба е могъл да види на юг безкрайната водна равнина, а на север — ледовете на Арктика и Гренландия. След полуостров Лабрадор им се е открил материкът на Северна Америка. Корабът е бил вече толкова близо до Земята, че екипажът му е могъл ясно да различи Кордилерите и върха на планината Колумбия, висок 4300 метра, точно над който са прелетели. Тихият океан може да не им се е сторил особено голям, тъй като са го пресекли в северната му част над Алеутските острови. Над Камчатка те, без да знаят, отново са навлезли в страната, от която са започнали пътя си над Земята. И ето, след като прелетява над цял Сибир, прехвърля Уралските планини и преминава над Волга, корабът завършва полета си в равнинната част на Средноруското възвишение.

Безспорно екипажът на космическия кораб е разбрал, че са попаднали на гъсто населена, обработена от разумни същества планета. Когато решават да се спуснат, те избират място, където наблизо няма населен пункт. Може би това е сторено, за да се избягнат нови жертви при приземяването на огромния кораб. (Те не може да не са забелязали катастрофата на самолета край Оренбург.)

На 28 юли всички сутрешни вестници по света бяха изпълнени със съобщения за космическия кораб и кацането му. Съобщението на ТАСС за приземяването на кораба северно от Курск, за неговия външен вид и за експедицията на Съветската академия на науките беше напечатано с най-едър шрифт на първа страница. Вестниците поместваха портретите на участниците в експедицията и разказите на очевидци на полета на кораба, предимно летци.

Малкият районен център Золотухино, за чието съществуване малцина знаеха дори в СССР, за един ден се прочу по цял свят. Много западни вестници поместиха по страниците си картата на Курска област, на която бе означено мястото, където е кацнал корабът. Даваха се подробни сведения за град Золотухино и околността му, най-често съвсем несъответствуващи на действителността.

Краткото съобщение на ТАСС за урагана, образувал се при кацането на кораба, се бе превърнало под перото на дръзките журналисти в страшна катастрофа, при която били загинали хиляди жители.

„Град Золотухино изчезнал от лицето на земята!“

„Приземяването на космическия кораб е причинило смъртта на няколко хиляди души!“

„Европа и Америка имаха голямо щастие, че корабът не кацна у нас!“

„Долетелият космически кораб е нанесъл на СССР страшни опустошения“

Такива заглавия изпъстряха този ден страниците на европейските и американските вестници. Зад цялата тази шумотевица ясно прозираше желанието да скрият колко дълбоко са разочаровани авторите на статиите, че корабът не кацна там, където биха искали те.

Обедните вестници излязоха със статии, посветени на същото събитие. Съдържанието им беше най-разнообразно — от теориите за звездоплаването до новите видове оръжия, които може да се появят, когато съветските учени се запознаят с техниката на гостите от дълбините на вселената.

През следващите дни посолствата на СССР бяха отрупани от безброй молби за визи. Молби подаваха отделни учени, научни учреждения, обсерватории, редакции на вестници и списания, киностудии и просто частни лица. Да се удовлетворят всички тези молби, явно беше невъзможно, но за видните учени, за обсерваториите и за някои научни списания посолствата поискаха разрешение от Москва.

Хиляди хора, на които бяха отказани визи, вдигнаха шум, обвинявайки СССР, че иска да монополизира космическия кораб, да го скрие от другите страни. Отново запяха с пълен глас старата песен за „желязната завеса“. Най-сериозните вестници, опитвайки се да успокоят общественото мнение, изразиха увереност, че след посещението си в СССР екипажът на космическия кораб несъмнено ще поиска да се запознае и с други държави на Земята. „Потърпете! — пишеха тези вестници. — След престоя си в СССР корабът ще долети при нас. За да го видим, няма защо да отиваме в Съветския съюз.“

Милиони хора се трупаха край радиоапаратите и слушаха предаванията на московските станции за космическия кораб, които се излъчваха всеки три часа на различни езици. Имената на Куприянов, Щерн, Лебедев и Лао Сен не слизаха от устата на хората. Навсякъде вече знаеха всички подробности за пристигането на експедицията, за построяването на лагера и за първия опит да се води разговор чрез прожектор.

„Кога най-сетне ще излязат от кораба?“

„Как ли изглеждат тези същества?“

„Как ще можем да намерим общ език с тях?“

Тези въпроси еднакво интересуваха всички хора по земното кълбо.

Времето минаваше и всеобщото вълнение все повече се усилваше. Бяха забравени всекидневните грижи и интереси. Спортните състезания се провеждаха при празни стадиони. В театрите и концертните зали идваше едва една четвърт от обикновения брой посетители. Затова пък аудиториите и лекционните зали бяха претъпкани от желаещи да чуят някоя лекция по астрономия. Пред кината, в които се прожектираха научно-популярни филми за вселената, се редяха страшни опашки. В книжарниците бе невъзможно да се намери книга, имаща дори най-отдалечено отношение към науката за небесните тела. Хора, които никога не се бяха интересували от небето (освен като от показател за лошо или хубаво време), жадно четяха книги по астрономия и се опитваха да отгатнат откъде е долетял корабът. През цялата си история астрономията, тази прекрасна наука, не бе имала толкова поклонници и усърдни ученици, както през тези дни. Сякаш човечеството за пръв път забеляза небето и милиони хора, щом настъпеше вечер, дълго стояха по улиците и площадите, загледани в звездите. Лошото време се посрещаше като най-голямо нещастие и хората проклинаха облаците, закрили от погледа им чудната красота на вселената, на която по-рано тъй рядко обръщаха внимание.

Интересът към кораба и желанието по-скоро да излезе екипажът му нарастваха все повече и повече.

В лагера не обръщаха никакво внимание на целия този шум. Учените дейно се готвеха за предстоящата работа. Смятаха, че през целия си престой на Земята корабът сигурно няма да промени мястото си, понеже запасите му от енергия едва ли са неограничени, а за да се откъсне от Земята, е необходимо чудовищно количество енергия. Поради тези съображения на едно съвещание ръководният състав реши да подготви тук всички материали за работата по всестранното запознаване на гостите с живота на Земята. Предполагаше се, че в състава на екипажа има учени от различни специалности и че тях ще ги интересуват всички области на човешката дейност. Лао Сен и Лежнев смятаха, че за да бъде изучен езикът на гостите или за да изучат те един от езиците на Земята (в зависимост от това, кой ще бъде за тях най-лесен), ще са необходими най-малко два месеца, и то ако тази задача изобщо се окаже осъществима. Това особено се подчертаваше от Лежнев, който почти не вярваше, че ще успеят.

— Не е изключено — казваше той — както те, така и ние да не можем да възпроизведем звуковете на единия или другия език.

Малцина споделяха това мнение, но между скептиците бяха и авторитети като Щерн и Манаенко. Старият академик припомняше случая с появата на цилиндъра при първото разглеждане на кораба и бе непоколебимо уверен, че металическото изщракване е било звук от гласа на някой от членовете на екипажа. „Те са ви поздравявали на своя език“ — казваше той. Професор Манаенко бе на същото мнение. Ако това действително е така, и другите трябваше да се съгласят с Лежнев. Тези звуци бяха непостижими за човешкия глас, а за съществата, които говорят с птичи звукове, ще са непостижими звуковете на човешката реч. В такъв случай рисунката остава единственият начин на общуване. Никой не се съмняваше, че екипажът на звездолета е донесъл книги, атласи, нагледни пособия и цветни рисунки (или може би снимки), за да покаже природата, населението и културата на непознатата планета, от която бе долетял. Не е възможно едни разумни същества да не са се погрижили за това, когато са се впускали в междузвезден рейс. Те сигурно са разчитали, че ще срещнат по пътя си населена планета, в противен случай пътешествието им не би имало никакъв смисъл.

От сутрин до късно вечер в лагера кипеше работа. Независимо от специалността си всеки член на експедицията вземаше участие в приготовленията, било по уреждането на химическа лаборатория за Аверин или на технически „музей“ за Смирнов и Манаенко. В палатката на Куприянов по няколко пъти на ден се свикваха съвещания, на които обсъждаха все нови и нови начини как да демонстрират пред гостите постиженията на Земята в областта на науката, изкуството и културата. Не само учените, но и много офицери и войници от полка с ентусиазъм се включиха в общата работа.

Всеки ден в лагера се получаваха стотици писма от всички краища на Съветския съюз и от чужбина. Космическият кораб и предстоящата среща с екипажа му бяха в центъра на вниманието на милиони хора и не е чудно, че експедицията намери хиляди доброволни помощници. Много често в писмата се срещаха ценни мисли, които по заведения ред веднага биваха обсъждани.

Разбира се, че сам Куприянов, а дори и целият състав на експедицията не би могъл да прочита тази грамада от писма. На помощ дойдоха кореспондентите на ТАСС. Те бяха сравнително по-свободни и доброволно се заеха с преглеждането на кореспонденцията, което съвсем не беше лека работа. Благодарение на тях нито едно писмо не остана непрочетено.

Два пъти на ден, винаги по едно и също време, Куприянов или Щерн даваха информации по микрофона на подвижната радиостанция. Техните съобщения се приемаха от Московската станция и се предаваха по цялата Земя. Стотици милиони слушатели с вълнение чакаха тези съобщения.

В лагера вече бе издигната антена за пряка връзка с Курския телевизионен център. Бързо се прокарваше ретранслационна линия за Москва.

Масови екскурзии до космическия кораб нямаше, но все пак всеки ден в лагера пристигаха стотици хора. Повечето от тях идваха, за да погледат звездолета, но мнозина се явяваха с някаква идея и настоятелно искаха да бъдат изслушани от началника на експедицията. Куприянов много добре разбираше, че тия хора имат искреното желание да помогнат, но физически му бе невъзможно да говори с всички. Широков и Синяев поеха това задължение.

Цялото човечество с нетърпение очакваше знаменателното събитие — излизането на екипажа на кораба. Но след светлинния разговор, състоял се първата вечер след пристигането на експедицията, космическият кораб не даваше никакви признаци на живот. Лъчът не се появяваше, а наблюдателите, които не сваляха очи от кораба, не забелязваха в него никакви признаци и на вътрешен живот. Кълбото изглеждаше мъртво.

Какво правеше екипажът на кораба? Ако гостите изобщо нямаха намерение да излизат, защо стояха толкова дълго на едно място? А ако възнамеряваха да излязат, защо се бавеха още? Сигурно звездоплавателите изпитват същото нетърпение да се запознаят със Земята, с каквото обитателите на Земята чакаха да се запознаят с тях.

Екипажът не излизаше от кълбото и тези въпроси оставаха без отговор.

През първите дни всички настояваха Куприянов поне приблизително, като предположение, да отговори на въпроса кога ще излезе екипажът, но професорът отказа да си губи времето с измислици.

— Нямам такъв навик — отговаряше той.

Вместо него други вършеха това. Хиляди предвиждания ежедневно се печатаха в чуждестранните вестници. В Англия дори бе открит своеобразен „тотализатор“, в който всеки желаещ можеше да участвува срещу определено заплащане. Онзи, който отгатне кога ще излезе екипажът, можеше да разчита на голяма печалба.

Научните среди по цял свят бяха на мнение, че екипажът ще излезе, след като старателно изследва състава на атмосферата. Без тази предпазна мярка звездоплавателите бяха застрашени от заразяване с микроби, неизвестни на тяхната планета.

Според Куприянов за такъв процес на „аклиматизация“ бе необходим най-малко един месец.