Георгий Мартинов
Калисто (10)

Какво ли беше това?

Докато строяха лагера, Куприянов се посъветва със заместниците си и реши да изпълни настоятелното искане на кореспондентите и на мнозина от членовете на експедицията да отидат до кълбото и да го разгледат отблизо. Взе това решение със свито сърце. Някакво смътно чувство, което сам не можеше да определи, го възпираше. Не беше страх, а някакво друго; по-сложно усещане.

С него тръгнаха Лебедев, Лао Сен, Аверин, Смирнов и Манаенко. Кинооператорът и един кореспондент се присъединиха към тях. Щерн не пожела да участвува в екскурзията.

— Едва ходя — каза той. — Уморен съм.

На Куприянов се стори, че старият астроном рече така само за да намери някакъв предлог, а всъщност има друга по-сериозна причина. Отново го обзеха колебанията, но не му се искаше да променя взетото вече решение.

— Вървете. Няма никаква опасност — каза Щерн, сякаш отгатнал мислите му.

Малката група излезе на пътя и се отправи към кълбото. На двеста метра от целта я спря един часови, неочаквано изникнал пред тях. Той категорично отказа да ги пусне по-нататък. Трябваше да се спрат и да изпратят за караулния началник.

Офицерът провери документите на Куприянов и едва когато се увери, че пред него наистина е началникът на експедицията, заповяда на часовия да им даде път.

— Другарю професор — каза той, — когато трябва да отивате при кораба, взимайте пропуск.

— Добре — рече Куприянов.

Харесваше му, че тези хора така строго изпълняват молбата му никой да не се допуска до кълбото.

Часовият се отдръпна и отново се спусна в малкото, наскоро изкопано окопче. Куприянов знаеше, че часови са поставени около целия кораб на разстояние двадесет крачки един от друг, но колкото и да се озърташе, никого не видя. Офицерът се обърна и дори без да погледне кораба, тръгна обратно към лагера. Явно, че за тези няколко часа, които са прекарали тук, войниците и офицерите бяха успели да се нагледат на космическия кораб и сега вече той не будеше у тях интерес. Приемаха го като обикновен, наистина не съвсем понятен военен обект, който трябваше да бъде охраняван, и те вършеха това с присъщата им добросъвестност.

Докато чакаха офицера, кинооператорът нагласи апарата си и почна да прави снимки на кълбото. Засне на лентата и проверката на документите. Известно време правеше снимки зад групата учени, после вдигна апарата си на рамо и тичешком ги настигна.

Колкото повече се приближаваха до кораба, толкова той сякаш се извисяваше все по-нагоре, закривайки небето. По гладката му като че ли полирана повърхност не личеше нито един шев, сякаш на чудовищно голям струг бяха изработили исполинско гюлле от един цял къс бял метал и го бяха хвърлили на Земята.

Отблизо черните петна се оказаха кръгли отвори, покрити с дебела решетка. Зад нея беше мрак. Освен тези отвори не се виждаха никакви други: нито прозорци, нито врати.

Куприянов и спътниците му се спряха на двадесет метра от кълбото и мълчаливо го гледаха. Цареше пълна тишина. Колкото и да напрягаха слух, зад металическите стени не се чуваше нито един звук. Стените безспорно бяха металически, но такъв метал не съществуваше на Земята.

— Сплав е — тихо каза Смирнов.

— Какво? — попита, недочул добре, Куприянов.

— Казвам, че е някаква сплав.

— Възможно е.

И отново всички замълчаха.

Грамадното кълбо беше неподвижно и сякаш безжизнено. Но то не би могло да долети на Земята само̀ без живи същества. Вътре непременно има някой! Какво ли правят те сега и какво възнамеряват да предприемат по-нататък? Може би съществата, които са вътре, дори не мислят да излизат от кораба си и той, току-виж, се вдигне и напусне Земята, продължавайки своя път по трасетата на вселената?

Никой не се съмняваше, че екипажът на кораба вижда по някакъв начин какво има наоколо. Цялото му поведение при спускането на Земята доказваше това. Може би и сега нечии очи (или каквото да е там) внимателно наблюдават приближилите се до кълбото хора?

При тази мисъл тръпки побиха Куприянов. Той ясно си представи какво ще стане, ако корабът реши точно сега да се вдигне във въздуха, и разбра, че именно този подсъзнателен страх беше причина да се колебае дали да се приближат до кълбото, или не.

Екипажът на кораба безспорно вижда, че наоколо са се събрали много хора. Ако това не харесва на тези, които са вътре, и те решат да прелетят на друго място, дали ще вземат под внимание, че близо до кораба стоят осем души? Може подобна мисъл дори да не им дойде в главата („Ако изобщо имат глави“ — помисли си Куприянов) и просто ще издигнат кълбото си във въздуха, без да ги е грижа какво ще стане със стопаните на това място. Исполинският кораб навярно тежи стотици тонове и за да се издигне във въздуха, е необходима чудовищна сила. Всички, които са проявили непредпазливостта да се приближат до кораба, ще бъдат пометени от тази сила.

Професорът изпита желание незабавно да се махне оттук, дори да хукне и да избяга, но вместо това спокойно каза:

— Трябва да обиколим кълбото.

— От же бисова дитына!^[1] — неочаквано рече Манаенко. — Страшно!

Той се разсмя и тръгна напред. Другите тръгнаха след него.

Не бяха направили и тридесет крачки, когато професор Смирнов изведнаж сподавено викна и се спря.

— Гледайте! — прошепна той.

Но всички вече бяха видели…

Замрели на място, те не сваляха очи от онова, което ставаше пред тях…

На височина шест-седем метра от земята една част от повърхността на кораба се отмести и отначало бавно хлътна навътре, а после се плъзна встрани. Образува се тъмен кръгъл отвор, не по-голям от тридесет сантиметра в диаметър.

— Щоб я вмер…^[2] — прошепна Манаенко. (Той винаги говореше руски, но в тази минута на крайно напрежение неволно бе преминал на родния си език.)

Няколко секунди отворът на повърхността на кълбото зееше тъмен, после нещо се показа. Бавно се подаде навън дълъг, тънък лост. На края му имаше някакъв предмет с форма на цилиндър. Чу се металическо изщракване. После нещо силно тропна и лостът с цилиндъра също тъй бавно се дръпна назад. Отново се появи кръглият капак и закри отвора.

Всичко прие предишния си вид, но хората стояха, без да помръдват, и мълчаливо гледаха гладката повърхност на кълбото. Те не знаеха какво бе станало, не знаеха какво представлява видяният от тях цилиндър, но дълбоко ги потресе фактът на това безсъмнено разумно действие, първия признак на живот вътре в кораба.

Едва след няколко минути намериха сили да продължат обиколката си. Кореспондентът с киноапарата изведнаж започна да се ругае и се удари с юмрук по челото.

— Тъпак! — мърмореше той.

— Какво има? — попита Куприянов.

— Зазяпах се като глупак и не направих снимка на това… е, кой го знае какво беше то…

— Все ще я наредим някак — утеши го Куприянов.

Макар че казаното от него нямаше никакъв смисъл, думите му, кой знае защо, поуспокоиха кореспондента.

Като обиколиха кълбото, те се върнаха на мястото, от което видяха цилиндъра, и почти половин час стояха там, очаквайки да се повтори същото явление. Но нищо вече не се случи.

— Да тръгваме — каза най-сетне Куприянов.

Те се отдалечаваха от кълбото и възбудата им постепенно минаваше, а разговорите им ставаха по-оживени.

В ума на Куприянов упорито бе заседнал нерешеният (и засега явно неразрешим) въпрос, дали появата на цилиндъра бе някакъв сигнал, предназначен за тях? Дали случайно се появи точно когато те минаваха покрай кораба? Или екипажът му нарочно направи това, искайки да им покаже, че в кораба има разумни същества? И ако това беше сигнал, какво означава той?…

Обзет от тези мисли, той не слушаше какво си приказват спътниците му, но неочаквано няколко думи, казани от професор Аверин, стигнаха до съзнанието му.

— … да вземат проби от въздуха, разбира се, е наложително за тях — говореше химикът. — Те не могат да излязат от кълбото, без да знаят състава на нашата атмосфера.

Куприянов дори се спря.

— Е, добре! — каза той. — Съгласен съм с вас, че това беше вземане на проба от въздуха. Но защо го направиха тъкмо когато ние бяхме там?

Аверин учудено го погледна:

— Не ми дойде на ум, че този цилиндър може да е именно апарат за вземане на проба. Говорех изобщо. Може би вие сте прав, Михаил Михайлович.

— Те са ни видели, че сме там и направиха това. Защо?

— Може да е сигнал…

— Именно — прекъсна го Куприянов, — може да са искали да ни дадат знак.

— Ако е така — каза Смирнов, — те сигурно са си съставили лошо мнение за нас. Ние стояхме със зяпнали уста…

Манаенко се засмя. Куприянов недоволно го погледна. Навикът на този човек да се смее не на място го дразнеше. Не отговори на Смирнов и с бързи крачки тръгна към лагера.

Широков ги посрещна при първата палатка.

— Е, какво? — попита той. — Как беше?

Куприянов махна с ръка и се намръщи. Широков много добре познаваше и най-леките оттенъци в израза на лицето на професора си и веднага разбра, че той е недоволен от нещо и че най-добре ще е сега нищо да не го пита.

— Обедът е готов, другари! — Широков с жест на домакин посочи голямата палатка, опъната малко по-настрана. — Заповядайте, моля!

— Къде е Щерн? — попита Куприянов.

— Във вашата палатка. Но аз бих ви посъветвал да обядвате, Михаил Михайлович.

Многогодишният опит от съвместната им работа го бе научил, че когато професорът е в такова състояние, най-добре е да се преструваш, че нищо не забелязваш. Трябва само да не засягаш въпросите, които са му развалили настроението, и тогава всичко бързо ще мине.

— Моля, заповядайте — повтори той.

Куприянов мълчаливо се отправи към посочената палатка.

Докато вървяха към столовата, Широков подробно разпита Лао Сен какво са видели при кълбото. Китайският учен спокойно и изчерпателно удовлетвори любопитството му. Той говореше гладко, на правилен, дори прекалено правилен руски език. (Този забележителен лингвист свободно говореше осемнадесет езика.) Но от разказа му Широков просто не разбра защо началникът на експедицията се върна в такова лошо настроение.

В това време професорът влезе в палатката и с облекчение въздъхна, като видя, че там беше само Щерн. Просторната палатка изглеждаше много уютна. В средата имаше хубава маса и тапицирани столове. До всяко едно от четирите легла бе поставено нощно шкафче. Над масата висеше електрическа лампа с абажур. (Като идваше към палатката, Куприянов видя, че свързочниците на полка прокарват кабела.)

Щерн седеше до масата и при влизането на Куприянов вдигна глава от книгата.

— Е, какво?

Куприянов развълнувано му разказа всичко, което бяха видели, и какви мисли го бяха тревожили на връщане. Щерн внимателно го слушаше.

— Добре ли чухте изщракването? — попита той. — Може да е било глас на живо същество?

— Не, звукът съвсем не приличаше на глас. Ако вие бяхте с нас…

— Аз обаче не бях с вас — нетърпеливо го прекъсна Щерн. — Значи, вие мислите, че това е било сигнал? Може да е просто взимане на проба от въздуха.

— И Кондратий Поликарпович предположи същото. Но защо направиха това точно когато ние бяхме там? Те сигурно са ни наблюдавали!

— Да — каза Щерн. — Това е сериозен довод. Е, когато излязат от кораба, ще разберем.

— Вие сигурен ли сте, че няма да отлетят, без да излязат? Та ние никак не реагирахме на техния сигнал. С нито едно движение! Стояхме и гледахме… като тъпаци.

— Сигурен съм в едно — каза Щерн. — Съществата, построили подобен кораб, в умствено отношение не стоят по-ниско от мен и вас. А щом е така, те се разбрали вашето състояние. Приземили са се и ще излязат. Видели са ви — това е безспорно и са го доказали. От тяхна гледна точка появяването на цилиндрите е напълно достатъчно доказателство.

— Ех, дано е така! — въздъхна Куприянов. — Защо не дойдохте с нас, Семьон Борисович?

— А може да е било фотоапарат? — без да отговори на въпроса му, каза Щерн. — Може просто да са ви фотографирали.

— И това е възможно. Струва ми се, че ако бяхте дошли, вие щяхте да разберете нещо повече от нас.

Куприянов с учудване видя, че старият астроном изведнъж се изчерви.

— Вече три пъти ме питате за едно и също — каза той спокойно. — Смятам, че трябва да ви обясня, иначе може да си помислите, че стареца го е дострашало. Ето какво, аз бях уверен, че те ще ви видят. Вие сте първите хора, които те виждат отблизо. Струваше ми се, че не бива… Не исках да им показвам такъв образец на човешката раса като мене.

— О, господи! — възкликна Куприянов. — Каква нелепа мисъл!

— Всеки трябва правилно да преценява себе си — каза Щерн. — Те трябваше да видят такива хора, каквито са повечето на Земята. А пък аз… не съм съвсем обикновена фигура… Малко съм анахроничен.

Куприянов неволно се разсмя.

— Може ли такова нещо, Семьон Борисович! Та нали кога да е ще ви видят.

— По късно не е от значение — усмихна се астрономът. — Първото впечатление е най-важно.

Куприянов замълча. Обяснението на стария академик му се стори и смешно, и трогателно.

— Идете да обядвате! — каза Щерн. — И не се тревожете! Те ще излязат от кораба!

Той изрече тези думи така спокойно, че Куприянов не можеше да не му повярва.