Дж. Р. Уорд
Преродена любов (9)

7

Когато Тор влетя в билярдната зала, не си направи труда да провери какви бутилки взема. Вече на площадката на втория етаж обаче установи, че в дясната си ръка държи текилата „Херадура“ на Куин, а в лявата… ликьор „Драмбуйе“.

Добре, може и да беше отчаян, но все още имаше вкусови рецептори, а това беше истинска гадост.

Запъти се обратно надолу към дневната в края на коридора и замени втората бутилка с хубав старомоден ром… Може би щеше да се престори, че текилата е кока-кола, и щеше да ги смеси.

Вече в стаята си, хлопна вратата, отвори бутилката „Бакарди“ и засмука жадно. Пауза, колкото да преглътне и да си поеме въздух. Повторение. И още едно повторение… и после още едно сериозно. Огнената струя, свързваща устата със стомаха му, беше доста мощна, като че беше поел в себе си удар от мълния, и той продължи в същия ритъм, поемайки въздух, когато се налагаше, сякаш плуваше в басейн.

След около десет минути половината бутилка беше отишла, а той продължаваше да стърчи насред стаята. Което вероятно беше твърде глупаво.

За разлика от напиването, което беше твърде необходимо.

Остави алкохола на земята и се захвана с ботушите си, докато най-накрая успя да ги свали. Последваха ги кожените панталони, чорапите и тениската. Когато остана напълно гол, влезе в банята и пусна душа с двете бутилки в ръце.

Ромът стигна за етапа с шампоана и сапуна. Когато премина към плакненето, отвори текилата и започна да гълта.

Едва когато излезе изпод душа, почувства ефекта, острите ръбове на лошото му настроение започнаха да се заглаждат и да се покриват с прасковения мъх на забвението. Въпреки това той продължи да пие, докато оставяше мокри следи по пода на стаята си.

Искаше да слезе в клиниката и да провери състоянието на Хекс и Джон, но знаеше, че тя ще се оправи, а и те имаха да решават проблеми насаме. Освен това настроението му беше заразно, а бог му беше свидетел, че връзката им беше подложена на достатъчно изпитания по-рано тази вечер.

Нямаше нужда да споделя с тях това съмнително богатство.

Остави завивката на леглото да изсуши тялото му. Е, тя и спускащият се от вентилационната система на тавана топъл въздух. Текилата изкара малко по-дълго от рома… вероятно защото стомахът му беше затруднен да се справи с обилната вечеря и целия този алкохол. Когато допи и нея, остави бутилката на нощното шкафче и намести удобно крайниците си, което не се оказа трудно. На този етап можеше да бъде натъпкан в кашон за колети и пак да се чувства комфортно.

Затвори очи, а стаята започна да се върти леко, като че леглото му беше попаднало върху някакъв сифон и всичко бавно се оттичаше.

Всъщност, като се имаше предвид колко добре се развиваха нещата в момента, трябваше да запомни този трик за спасение. Болката в гърдите не беше нищо повече от приглушено ехо; гладът му за кръв беше обуздан, чувствата му бяха застинали като мраморен плот. Дори докато спеше, не получаваше такова облекчение…

Почукването на вратата беше толкова тихо, че той го взе просто за удар на сърцето си. Но после то се повтори. И потрети.

— Дявол да го вземе. — Тор надигна глава от възглавницата и изрева: — Какво?

Когато не последва отговор, стана от леглото.

— Добре де, идвам…

Вкопчи се в нощното шкафче и събори празната бутилка от текила на пода. Центърът му на равновесие сега беше разпределен между малкото пръстче на левия крак и ръба на дясното ухо. Което значеше, че тялото му желаеше да поеме в две различни посоки едновременно.

Достигането до вратата беше като каране на зимни кънки. Върху детска въртележка. И с хеликоптер вместо шапка.

А бравата представляваше подвижна мишена, макар че беше истинска мистерия как така вратата се движи напред-назад, без да се строши.

Отвори проклетото нещо със замах и се тросна:

— Какво?

Отвън нямаше никой. Но онова, което зърна, го отрезви.

На един от месинговите свещници от отсрещната страна на коридора висеше като червен водопад роклята на Уелси от церемонията им по обвързването.

Погледна вляво и не забеляза никого. После погледна надясно и видя… Ноуан.

Облечената в роба жена се отдалечаваше по коридора бързо, колкото й позволяваше накуцването, а крехкото й тяло се движеше по странен начин под всички тези дипли груба тъкан. Може би щеше да успее да я настигне. Но явно беше уплашил жената до смърт и ако по време на вечерята не го биваше за събеседник, сега беше още по-небиващ.

Ето на̀, и думи взе да измисля.

Плюс, че беше по гол задник.

Пресече коридора със зигзагообразно движение и застана пред роклята. Очевидно беше почистена грижливо и подготвена да бъде прибрана, ръкавите й бяха запълнени с хартия и висеше на подплатена с плат закачалка.

Докато гледаше дрехата, заради погълнатия алкохол му се стори, че вятър развява полите й — кървавочервената тъкан се полюшваше, улавяше светлината и я отразяваше под различни ъгли.

Само че той беше този, който се движеше.

Протегна се, свали закачалката от свещника, отнесе роклята в стаята си и хлопна вратата зад себе си. Застана до леглото, положи я откъм страната, която Уелси винаги предпочиташе — по-отдалечената от вратата — и внимателно нагласи ръкавите и полата, като правеше малки промени, докато не прие съвършената форма.

После угаси лампите със силата на мисълта си.

Легна и се сви на една страна, положил глава на възглавницата, съседна до тази, която бе подпирала главата на Уелси.

С трепереща ръка докосна коприната на изпънатия от закачалката корсаж, почувства банелите под плата, кройката на роклята, създадена да обгърне нежното заоблено тяло на жена му.

Корсажът не беше така хубав, без плътта й в него. Също както коприната не беше така хубава като кожата й. И ръкавите не създаваха същото усещане като ръцете й.

— Липсваш ми… — Погали гънката, където би била талията й… където трябваше да бъде. — Толкова много ми липсваш.

Само като си помислеше, че тя някога беше изпълвала тази рокля. Беше дишала в същата тази рокля съвсем за кратко, нищо повече от миг, в една вечер от техния съвместен живот.

Защо не можеше да я върне със спомените си? Чувстваше ги достатъчно силни, достатъчно мощни, като заклинание за призоваване, което по магически начин би трябвало отново да запълни роклята.

Ала тя беше жива само в неговото съзнание. Заедно с него във вечността, но завинаги извън обхвата му.

Именно това представляваше смъртта, осъзна той. Велик творец на илюзии.

И все едно препрочиташе пасаж в книга, той си припомни нощта на обвързването им, как стоеше смутен до братята си и подръпваше копринената роба и украсения със скъпоценни камъни колан. Родният му баща Харм все още не се бе появил, все още им оставаше цял век до помирението, настъпило в края на живота му. Но Дариъс присъстваше, поглеждаше към него през секунда-две, несъмнено, защото се тревожеше, че Тор може да припадне.

А това ги правеше двама.

И после се появи Уелси…

Тор плъзна ръка по копринената пола. Затвори очи и си представи топлината й, роклята отново се изпълни с жива плът, дъхът й изпъваше шевовете на корсажа, безкрайно дългите й крака караха полата да се развява над пода, червената й коса се спускаше чак до черната дантела на ръкавите.

Във въображението му тя все още беше жива и се намираше в прегръдките му, гледаше нагоре към него изпод миглите си, докато танцуваха менует заедно с останалите. В онази нощ и двамата бяха девствени. Той се държа като нескопосан идиот. Тя знаеше точно какво да прави. Общо взето, именно по този начин стояха нещата и в отношенията им в бъдеще.

Въпреки че той бързо стана дяволски добър в секса.

Бяха като Ин и Ян, но в същото време напълно еднакви: той беше командир в Братството, а тя беше генерал в дома им и заедно притежаваха света…

Може би именно по тази причина се беше случило, помисли си той. Твърде много му вървеше, както и на Уелси, и Скрайб Върджин е трябвало да уравновеси нещата.

И ето го сега празен също като роклята, защото онова, което бе изпълвало както него, така и роклята, вече го нямаше.

Сълзите, бликнали от очите му, бяха безмълвни, лееха се и напояваха възглавницата, търкаляха се по лицето му и падаха една след друга като дъждовни капки от стрехата на покрив.

Потърка с палец коприната, като че галеше бедрото й, също както беше правил, докато бяха заедно, и прехвърли крак върху долната част на роклята.

Но не беше същото. Отдолу нямаше никого и тъканта миришеше на лимон, а не на нейната кожа. А той лежеше сам в стая, която не беше тяхната.

— Боже, липсваш ми — произнесе с треперещ глас. — Всяка нощ и всеки ден.

В другия край на тъмната спалня Ласитър стоеше до високия скрин и се чувстваше отвратително, докато слушаше как Тор говори на роклята.

Потърка лице и се запита защо… Защо, по дяволите? Защо от всички възможни начини да се измъкне от Междувремието му се беше паднал точно този?

Тази гадост започваше да му въздейства.

На него. Ангелът, който не даваше и пет пари за околните, онзи, който би трябвало да бъде арбитър на искове или адвокат, занимаващ се с телесни травми, или какъвто и да било друг, чието основно задължение е да прецаква другите.

Той просто не ставаше за ангел. Това изискваше умения, с които не разполагаше и не би могъл да се престори, че притежава.

Преди време, когато Създателят му предложи възможността да се изкупи, той беше прекалено погълнат от идеята да се освободи, че да обръща внимание на конкретните подробности от споразумението. Всичко, което чу, беше нареждане в смисъл:

— Върви на земята, вкарай този вампир в пътя и освободи неговата шелан. Дрън-дрън-дрън…

След това щеше да получи правото да си гледа своите дела, вместо да бъде заклещен в Междувремието. Сделката му се стори добра. И в началото си беше така. Появи се в гората с биг мак в ръка, нахрани онзи нещастник и го довлече обратно тук… И после само трябваше да изчака, докато Тор е достатъчно силен физически, че да продължи напред с живота си.

Добър план. Само че после се появи спънката.

„Продължаването напред“ явно означаваше повече от това, да се биеш с врага.

Започна да губи надежда и беше на път да вдигне ръце от него… когато изведнъж в къщата се появи онази жена Ноуан и за първи път Тор всъщност прояви интерес към нещо.

И тогава на него му хрумна идея. „Продължаването напред“ щеше да изисква участието и на друг.

Естествено. Чудесно. Дори превъзходно. Няма проблем, щеше да го уреди. Така всички щяха да спечелят, и най-вече самият Ласитър. И в мига, когато видя Ноуан без качулката, разбра, че е на верен път. Тя беше смайващо красива, от типа жени, които биха накарали и най-незаинтересувания мъж да поизправи леко стойка и да се изпъчи. Кожата й беше снежнобяла, а русата й коса щеше да се спуска чак до кръста, ако не беше сплетена в плитка. С розовите си устни, прекрасни сиви очи и скули с цвета на сърцевината на ягода тя беше твърде сияйна, за да е реална.

И изглежда, беше съвършена и по други причини: желаеше да поправи миналото и Ласитър допускаше, че с малко късмет съдбата ще вземе нещата в свои ръце и всичко ще си дойде на мястото… а тя ще се озове в леглото на брата.

Естествено. Чудесно. Дори превъзходно.

Само че… Случващото се в другия край на стаята нито беше естествено, нито чудесно, нито превъзходно.

Подобен вид страдание представляваше бездна, същинско чистилище за някой, който дори не беше умрял. И мътните го взели, ангелът нямаше и най-малка представа как да измъкне брата от това му състояние.

Честно казано, береше достатъчно ядове дори като свидетел.

И като стана дума, нямаше никакво намерение да храни уважение към мъжа. Все пак за него това представляваше мисия, не беше тук да се сприятелява с ключа към свободата си.

Бедата беше, че носещият се от мъжа аромат на агония, който изпълваше помещението, правеше невъзможно да не му съчувстваш.

Ласитър просто не можеше повече да издържа това.

Пренесе се навън в празния коридор и се запъти към главното стълбище. Настани задника си на най-горното стъпало и се заслуша в звуците на къщата. Далече под него догените почистваха след Последното хранене, бодрите им коментари, правени в движение, наподобяваха фонова камерна музика, забързана и жизнерадостна. В кабинета зад гърба му кралят и кралицата… „се трудеха“, така да се каже. Ароматът на обвързан мъж, излъчван от Рот, изпълваше въздуха, а насеченото дишане на Бет беше съвсем тихо. Останалата част от къщата беше относително безшумна. Другите братя и техните шелани, както и гостите, се бяха оттеглили за сън… или за да вършат нещо подобно на онова, с което се беше захванала кралската двойка.

Вдигна очи и се загледа в изрисувания таван, извисяващ се високо над покрития с мозайка под на фоайето. Синьото небе и белите облаци над главите на изобразените воини и страховитите им разярени жребци изглеждаха някак нелепо — все пак вампирите не биха могли да воюват през деня. Но както и да е, именно в това се криеше крастата — да предаваш реалността, вместо да бъдеш част от нея. С четка в ръка, ти си Бог и контролираш живота според собствените си желания, способен си да избереш сам стока от каталога на съдбата и да посочиш карта от колодата на провидението, така че да си осигуриш постоянна несекваща изгода.

Взрян в облаците, той чакаше да се появи желаната от него фигура и скоро това се случи.

Уелесандра седеше насред широко и пусто поле, безкрайната му сива повърхност беше осеяна с огромни камъни, а безмилостният вятър я брулеше от всички посоки. Не се намираше в толкова добро състояние, колкото първия път, когато я видя. Под сивото одеяло, което притискаше около себе си и бебето, тенът й беше станал по-блед, червената й коса се беше обезцветила и изгубила блясъка си, кожата й беше станала пепелява, очите й вече нямаха онзи кафеникав оттенък на шери. А бебето в ръцете й, мъничкото вързопче пелени, вече не се движеше така активно.

В това се състоеше трагедията да се озовеш между двата свята. За разлика от Небитието тук не се очакваше да останеш вечно. Това беше един вид гара, от която да се отправиш към финалната си дестинация, и за всеки тя беше различна. Кое беше единственото общо ли? Ако се задържиш твърде дълго, става невъзможно да си тръгнеш. Не те очаква вечна благодат.

Просто си прехвърлен в едно безкрайно нищо наподобяващо Дънд, без какъвто и да било шанс да се освободиш от празнотата.

А тези двамата тук вече стигаха до края на спасителното си въже.

— Правя всичко, на което съм способен — обърна се към тях. — Просто се дръжте… По дяволите, просто се дръжте.