Дж. Р. Уорд
Преродена любов (7)

5

След близо двеста години живот като обвързан мъж, на Тор му беше напълно ясно как протичат разправиите между един твърдоглав боец и твърде темпераментната му жена. И колко нелепо бе да го прихваща носталгия заради враждебния начин, по който се гледаха Хекс и Джон.

Боже, някога той и неговата Уелси също имаха добри рундове.

Още едно нещо, за което да скърби.

Принуди се да вкара в действие уморения си разсъдък и да се намеси между двамата, тъй като реши, че ситуацията се нуждаеше от външна сила. Ако бяха които и да е други двама, не би се хабил. Романтиката не беше в неговата компетентност — без значение дали нещата вървяха добре, или зле, — но в случая ставаше дума за Джон. Той беше… синът, който някога се бе надявал да има.

— Време е да се връщате в имението — заяви Тор. — И двамата се нуждаете от лечение.

— Стой настрана…

— Стой настрана…

Тор се протегна и стисна в здрава хватка тила на Джон. Притискаше сухожилията му, докато младият мъж не се принуди да го погледне.

— Не се дръж като загубеняк.

— О, разбира се, но на теб ти е позволено.

— Позна, хлапе, привилегия на възрастта. А сега млъкни и се качвай в колата.

Джон се намръщи, сякаш току-що бе забелязал появилия се с ескалейда Бъч.

— А ти — обърна се Тор към Хекс и сега тонът му беше по-мек — направи услуга на всички ни и се погрижи за рамото си. После можеш да го наричаш с каквито желаеш обидни думи, но сега нараняването ти напомня за себе си по три или четири различни начина. Налага се да отидеш бързо при хирурга ни и тъй като си мъдра жена, знам, че ще оцениш разумността на предложението ми.

Тор тикна показалец в лицето на Джон.

— Мълчи! Тя ще се прибере сама в имението. Нали, Хекс? Няма да се качи при теб.

Джон понечи да изпише нещо с пръсти, но спря, когато Хекс отвърна:

— Добре, веднага ще се отправя на север.

— Хубаво. Хайде, синко. — Тор побутна Джон по посока на джипа, готов да го завлече за късо подстриганата коса, ако се наложи. — Време е да се повозим.

Джон беше така разгневен, че на челото му можеше да бъде опържено яйце.

Е, това беше положението. Тор отвори вратата до шофьора и натъпка боеца на предната седалка, сякаш беше сак или комплект стикове за голф, или може би чанта с покупки.

— Ще си закопчаеш ли колана като голямо момче, или аз да го направя вместо теб?

Джон изкриви устна и изложи на показ кучешките си зъби.

Тор само поклати глава и положи ръка върху черния джип. Наистина се чувстваше уморен.

— Чуй ме… Като мъж, който се е озовавал на твоето място милиони пъти, казвам ти, че в момента ти е нужно малко пространство. Отдели се в своя ъгъл и се поуспокой… После можете да говорите и… — Гласът му стана дрезгав. — Е, правенето на секс е фантастично сдобряване, ако не ме лъже паметта.

Джон произнесе няколко пъти беззвучно „мамка му“ и блъсна глава в облегалката.

Тор си отбеляза наум да поръча на Фриц да провери целостта на седалката.

— Довери ми се, синко. От време на време двамата ще стигате до това положение и можеш да започнеш да реагираш рационално още отсега. Отне ми поне петдесет години да влошавам нещата, докато не открих по-добър начин да се справям със свадите. Поучи се от моите грешки.

Джон вдигна глава и произнесе с устни:

— Обичам я толкова много. Бих умрял, ако й се случи нещо…

Когато спря по средата на изречението, Тор си пое въздух заради рязката болка в гърдите.

— Знам. Повярвай ми… Знам.

Затвори вратата и заобиколи от страната на Бъч. Изчака го да отвори прозореца и произнесе тихо:

— Карай бавно и избери по-дълъг маршрут. Да се опитаме да й дадем време да влезе в операционната и да излезе от нея. Последното, от което се нуждаем, е Джон да скача по нервите на Мани, докато оперира.

Ченгето кимна.

— Ти не искаш ли да те закарам? Не изглеждаш във върховна форма.

— Добре съм.

— Убеден ли си, че си наясно със значението на тези думи?

— Да. До по-късно.

Обърна се и установи, че Хекс е изчезнала. Знаеше, че има голяма вероятност да е изпълнила онова, което обеща. Макар и също така разгневена като Джон, едва ли би проявила глупост по отношение на здравето си или на тяхното бъдеще.

Все пак жените бяха не само по-нежният пол, но и по-разумният. И единствено по тази причина расата им оцеляваше толкова дълго.

Докато ескалейдът потегляше, Тор си представи веселбата, която очакваше Бъч по пътя за къщи. Нямаше как да не му съчувства.

И в този момент се озова лице в лице с публиката си. Оказа се, че не само на бостънското ченге щяха да му надуват главата, и естествено, всеки от мъжете даде по нещо от себе си.

— Време е да се връщаш в тренировъчния център.

— Нужна ти е лекарска грижа.

— Ти си мъдър мъж и съм сигурен, че ще оцениш разумността на казаното.

— Не се дръж като задник.

Дяволите да ги вземат.

— Предварително ли се наговорихте?

— Да, и ако не ни послушаш — обяви Холивуд, захапал близалката си с аромат на грозде, — ще го повторим, само че този път с танцови стъпки.

— Спестете ми го.

— В случай че не се съгласиш да се прибереш у дома, ще изпълним танца. — За да докаже, че е сериозен, той сключи длани зад главата си и започна да изпълнява неприлични движения с таза си под съпровода на собственото си тананикане. — Уу, йеее, кое е твойто татенце…

Останалите изгледаха Рейдж, сякаш на челото му бе изникнал рог. Нищо необичайно. И на Тор му беше ясно, че въпреки нелепото изпълнение, не ги ли послушаше, щяха направо да му разкажат играта.

Също нищо необичайно.

Рейдж се завъртя, издаде задните си части и започна да ги шляпа, като че бяха тесто за хляб. Единственото хубаво в това беше, че каквото и да дрънкаше, то не можеше да се чуе.

— В името на Скрайб Върджин — промърмори Зи. — Спаси ни от тези мъки и се прибери у дома.

— Знаете ли какво, никога не бях мислил, че да си сляп, си има своите предимства — намеси се някой.

— Или глух.

— Или ням.

Тор се озърна наоколо с надеждата, че от сенките ще изскочи нещо, вонящо на тридневен сандвич.

Никакъв късмет.

И току-виж, Рейдж решил да имитира движенията на робот. Или да изпълни гръмогласно „Туист енд шаут“.

Братята никога нямаше да му го простят.

 

 

Час и половина…

Връщането до дома отне цял час и половина.

Доколкото Джон Матю можеше да прецени, по-дълго щяха да пътуват само ако на Бъч му беше хрумнало да мине през Кънектикът. Или може би през Мериленд.

Когато най-накрая стигнаха до огромната каменна сграда на имението, той не изчака ескалейдът да бъде паркиран… или дори да намали скорост. Отвори вратата и изскочи в движение. Затича се в мига на приземяването си и взе стъпалата към главния вход на един скок. Влетя във вестибюла и тикна лицето си толкова близо до охранителната камера, че едва не счупи обектива с нос.

Масивната бронзова врата се отвори сравнително бързо, но проклет да е, ако можеше да каже кой му бе оказал честта да го стори. Този път невероятното фоайе в цветовете на дъгата, с колоните си от мрамор и малахит и с високия си изрисуван таван не му направи никакво впечатление. Нито мозайката на пода, докато изминаваше разстоянието до другия му край с бясна скорост, още по-малко пък произнасянето на името му от дявол знае кого.

Стигна до вратата под главното стълбище, втурна се в подземния тунел, който свързваше къщата с тренировъчния център, и въведе кода с такъв замах, че беше цяло чудо как не строши клавиатурата. Влезе в офиса през склада за материали, заобиколи бюрото, мина през стъклената врата и…

— В момента я оперират — уведоми го Ви от около петдесет метра разстояние.

Братът стоеше пред основното помещение за прегледи с ръчно свита цигара между зъбите и запалка в облечената си в ръкавица ръка.

— Ще отнеме още около двайсет минути.

Прозвуча изсъскване и се появи пламъче, а Ви поднесе запалката към върха на цигарата. Когато издиша, из коридора се разнесе ароматът на турски тютюн.

Джон потърка глава с усещането, че метафорично е включен на пауза.

— Всичко с нея ще е наред — произнесе обгърнатият в облак дим Ви.

В момента нямаше закъде да се бърза, и то не само защото тя се намираше на операционната маса. Повече от очевидно беше, че Ви е бил поставен в този коридор като жива и дишаща ключалка. Джон нямаше да влезе, освен ако братът не го пуснеше.

Навярно решението беше разумно. Като се имаше предвид настроението му, вероятно би строшил вратата като в някой анимационен филм, оставяйки дупка с очертанията на тялото си — естествено точно това ти е нужно, когато се намираш насред изпълнение със скалпел.

Лишен от мишена, Джон затътри мизерния си задник до брата.

— Те са те сложили тук, нали?

— Не. Просто почивка за цигара.

— Да бе.

Джон се облегна на стената до другия мъж, изкушен да обработи тила си в бетона, но не искаше да поема риска да вдига шум.

Прекалено рано е, каза си. Прекалено рано, за да попречи на поредната медицинска процедура, свързана с нея. Прекалено скоро да имат скандали. Прекалено скоро за толкова напрежение и гняв.

— Може ли да пробвам една от тези?

Ви повдигна вежда, но не се опита да го вразумява. Просто извади кесийка и пакет хартия за цигари.

— Ще се обслужиш ли сам?

Джон поклати глава. Въпреки че безброй пъти беше наблюдавал как Ви си свива цигари, никога не беше опитвал нещо подобно. Освен това не беше сигурен, че ръцете му са достатъчно надеждни в момента.

Ви се справи за секунди и докато му подаваше гвоздея за ковчега, щракна със запалката.

Двамата се наведоха и точно преди Джон да докосне върха на цигарата до пламъка, Ви каза:

— Един съвет. Силни са, така че дърпай внимателно.

Триста дяволи.

Дробовете на Джон не просто се опълчиха на атаката: изпаднаха в пълна криза. И докато той се мъчеше да изкашля бронхите си навън, Ви взе дразнителя от ръката му. Услужливо от негова страна… Това даваше възможност на Джон да опре длани в бедрата си, да се наведе и да кашля на воля.

Когато престана да вижда звезди, вдигна насълзените си очи към Ви… и почувства как тестисите му се съсухрят и се укриват в долната част на стомаха му. Братът беше взел ръчно свитата цигара на Джон и я беше прибавил към своята, като сега дърпаше от двете едновременно.

Страхотно. Сякаш и без това не се чувстваше като слабак.

Ви държеше двете цигари между показалеца и средния си пръст.

— Освен ако не искаш да пробваш още веднъж. — Когато Джон поклати глава, той му кимна одобрително в отговор. — Правилно решение. Още едно дръпване и ще тичаш към кошчето, при това не за да си изхвърлиш носната кърпичка. Прав ли съм?

Джон се плъзна по стената надолу, докато задните му части не докоснаха линолеума.

— Къде е Тор? Прибра ли се вече?

— Да. Пратих го да яде. Казах му, че не му е позволено да се връща тук, докато не донесе заверена декларация, че е погълнал цяла порция храна плюс десерт. Почти ми се наложи да го замъкна до горе. Той се съгласи заради теб, честно.

— Едва не се остави да бъде убит тази нощ.

— Същото може да се каже за всички ни. Такова е естеството на работата ни.

— Знаеш, че при него е различно.

В отговор получи само изсумтяване.

Докато времето течеше и Ви дърпаше жадно от цигарите, Джон осъзна, че желае да му зададе немислим въпрос.

Изпаднал в колебание заради благоприличието, отчаянието най-накрая го тласна отвъд ръба. Подсвирна тихо към Вишъс, за да го погледне и започна да изписва неуверено с пръсти.

— Как ще умре тя, Ви? — Братът се напрегна, а Джон продължи: — Чувал съм, че понякога виждаш тези неща. Ако знам, че ще е от старост, бих понасял по-лесно мисълта за нея на бойното поле.

Ви поклати глава и тъмните му вежди се навъсиха над подобните на диаманти очи, а татуировките на слепоочието му промениха формата си.

— Не бива да формираш живота си на базата на моите видения. Те са просто моменти от някоя случка след време. Може да е след седмица, година или три века. Изниква в главата ми без контекст, не е ясно кога и къде.

В мига щом млъкна, Джон попита:

— Значи, ще умре от насилствена смърт?

— Не съм казал това.

— Какво ще й се случи? Моля те.

Ви отклони поглед и се взря в дългия коридор. И в настъпилата тишина Джон едновременно изпита страх и копнеж да разбере видяното от брата, каквото и да беше то.

— Съжалявам, Джон. Преди време направих грешката да дам на някого подобна информация. За кратко му донесе утеха, наистина му я донесе, но… в крайна сметка се оказа проклятие. Затова съм наясно от личен опит, че това не води до нищо добро за никого. — Той му хвърли поглед. — Интересно, че не са много онези, които искат да научат. И смятам, че това е добре и така е редно да бъде. Именно по тази причина не мога да зърна собствената си смърт. Или тази на Бъч. Или на Пейн. Прекалено близки са ми. Писано е животът да бъде живян на сляпо… Това помага да не го приемаш за даденост. Виденията ми не са естествени. Не са редни, хлапе.

Джон почувства как главата му ситно забуча. Знаеше, че казаното от другия мъж е разумно, но потребността да научи го тормозеше. Един поглед към лицето на Ви обаче му даде да разбере, че ако продължава да настоява, само ще си изгърми куршумите на халос.

Нямаше да получи нищо.

Освен може би юмрук.

И все пак беше ужасно да разполагаш с такава информация, да знаеш, че някъде на света съществува книга, която не бива да четеш… но независимо от това, си умираш да попадне в ръцете ти.

Просто… целият му живот се намираше там вътре с доктор Джейн и Мани. Тя бе всичко, което той самият беше и някога щеше да бъде, а сега лежеше на операционната маса в безсъзнание, за да бъде възстановена, след като врагът я беше наранил.

Той затвори очи и зърна лудостта, изписана върху лицето на Тор, когато нападаше онзи лесър.

Да, сега вече отлично знаеше как се чувства другият мъж.

Когато живееш в ада на земята, може да ти се случи да извършиш доста лайняни неща.