Дж. Р. Уорд
Преродена любов (45)

43

В началото Лейла не успя да възприеме това, което виждаше. Лице, да. Лице, което сигурно познаваше. Но чертите му бяха така разкривени, че тя нямаше да разпознае мъжа, ако не го познаваше така добре.

— Куин? — прошепна, докато се приближаваше към болничното легло.

Бяха го зашили, по веждата и напряко на бузата криволичеха тънки черни нишки. Кожата му лъщеше заради отока, косата му беше все още сплъстена заради засъхналата кръв, а дишането му беше плитко.

Погледна към апаратурата до леглото му. Не се чуваше звук за тревога, нито мигаха светлини. Това беше добре, нали?

Щеше да се почувства по-добре, ако беше отговорил на повикването й.

— Куин?

Върху леглото ръката му се обърна и стегнатият му юмрук се отпусна, за да разкрие широката му длан.

Тя положи своята отгоре и почувства как той я стисна.

— Значи, се озова тук — произнесе дрезгаво тя.

Ново стискане.

— Трябва да те нахраня — промълви, чувствайки неговата болка като своя собствена. — Моля те, отвори уста. Нека ти дам облекчение.

Той показа, че е съгласен, и се чу пропукване, като че челюстта му не действаше нормално.

Тя прободе сама вената си и поднесе китка към посинелите му разтворени устни.

— Поеми от мен…

В началото беше ясно, че му е трудно да преглъща, и тя облиза дупките, за да спре кръвта. Когато той събра малко сили, тя отново впи зъби в китката си.

Храни го дълго, колкото бе необходимо, като се молеше нейната енергия да премине в него и да се трансформира в лечебна сила.

Как се беше случило това? Кой му го бе причинил?

Ако се съдеше по превързаните крайници отвън в коридора, беше очевидно, че тази вечер лесърите бяха извели на улиците на Колдуел ужасяваща мощ. И със сигурност Куин се беше сблъскал с най-коравия и най-жестокия член от лагера на враговете им. Типично за него. Безстрашен, винаги готов да се постави на първа линия… до степен, в която тя започваше да се тревожи от тази негова жажда за мъст.

Границата между куража и ужасяващото безразсъдство беше деликатна.

Когато той приключи, Лейла затвори раните си и донесе един стол. Седна до Куин и отново положи длан върху неговата.

Беше такова облекчение да наблюдава чудотворната трансформация на раните по лицето му. С тази скорост скоро нямаше да представляват нищо повече от драскотини, едва забележими при настъпването на следващия ден. И каквито и вътрешни наранявания да имаше, те щяха да изчезнат по сходен начин.

Щеше да оцелее.

Докато седеше до него смълчана, тя се замисли за двама им и за приятелството, породило се от това нейно неуместно обожание. Ако нещо се случеше с Куин, тя щеше да скърби за него като за роден брат и не съществуваше нещо, което не би сторила за него… И имаше чувството, че същото важеше и за него.

Истината беше, че той направи ужасно много за нея. Научи я да шофира, да се бие с юмруци, да стреля и да си служи с всякакъв вид компютърни системи. Даде й филми, които да гледа, и я запозна с различните стилове в музиката, купи й дрехи, различни от традиционната за Избраниците бяла роба, отдели време да отговори на въпросите й, свързани с Далечната страна, и я разсмиваше, когато имаше нужда от това.

Научи толкова много от него. Дължеше му толкова много.

И по тази причина изглеждаше… неблагодарно… да се чувства неудовлетворена. Но в последно време, по ирония на съдбата, колкото повече неща преживяваше, толкова по-празна се чувстваше. И докато той се опитваше да я убеди в противното, тя продължаваше да гледа на службата си към Братството като на най-важното нещо, което можеше да прави…

Куин се помъчи да промени позата си и изруга от болка, а тя посегна да погали сплъстената му коса в опит да го утеши. Само едното му око беше отворено и той го насочи към нея. Погледът му излъчваше изтощение и признателност.

Устните й се разтегнаха в усмивка и тя плъзна пръсти по натъртената му скула. Тази платоническа близост, която споделяха, беше като спасителен остров, убежище и тя я ценеше много повече от възбудата, която някога изпитваше в негово присъствие.

Силната им връзка й помагаше да разбере колко страдаше той да вижда любимия си Блей със Сакстън. Болката присъстваше перманентно, обгръщаше го както собствената му плът и го правеше затворник, определяше същността и действията му.

На моменти това я караше да негодува срещу Блей, макар да не беше нейна работа да го съди. Ако беше научила нещо, то бе, че сърцата на другите са познати единствено и само на тях самите, а по душа Блей беше мъж на честта…

Вратата зад гърба й се отвори и през рамо тя видя, че мъжът, за когото мислеше, се беше появил, като че призован от ума й.

Самият Блейлок също не беше останал без наранявания, но се намираше в далеч по-добро състояние от мъжа в леглото… или поне външно. Отвътре нещата стояха по друг начин — все още напълно въоръжен, той изглеждаше далеч по-възрастен от истинските си години. Особено когато съзря приятеля си.

Закова се на място, едва влязъл в помещението.

— Исках да знам как сте… как се чувства той.

Лейла отново съсредоточи вниманието си върху Куин. Здравото му око беше приковано в червенокосия мъж, а интересът му към него вече не я караше да страда… Е, не и поради причината че го желаеше за себе си.

Искаше й се Куин да получи този войник. Наистина го искаше.

— Влез — каза. — Ние приключихме тук.

Блей се приближаваше бавно, като движеше ръцете си безцелно — докосваше кобура си, колана, кожените каиши около бедрото си. Все пак запази хладнокръвие. Или поне докато не заговори. Тогава гласът му затрепери.

— Ти, тъп кучи сине.

Лейла смръщи вежди и му отправи гневен поглед, въпреки че Куин едва ли имаше нужда да бъде защитаван от някого като нея.

— Моля?

— Според Джон е излязъл от къщата, за да се изправи срещу шайката копелета. Сам.

— Шайката копелета?

— Онези, които се опитаха да убият Рот миналата нощ. Този загубеняк взел нещата в свои ръце и се спуснал срещу тях, съвсем сам, като че е някакъв супергерой. Цяло чудо е, че не е бил убит.

Лейла мигом пренасочи гневния си поглед към леглото. Очевидно Обществото на лесърите разполагаше с ново поделение и мисълта, че се е изложил на такава опасност, я караше да изпитва желание да му се разкрещи.

— Ти… тъп кучи сине.

Куин се закашля леко. После още малко.

Обзета от страх, тя скочи.

— Ще повикам някого от лекарите…

Само че Куин се смееше. А не се задушаваше до смърт. В началото смехът му беше скован, но ставаше все по-изразителен, докато леглото не се затресе заради нещо смешно, забелязвано само от него.

— Не намирам нищо забавно — тросна се тя.

— Нито пък аз — намеси се Блей. — Какво ти става, по дяволите?

Куин само продължи да се смее, наслаждавайки се един господ знае на какво.

Лейла хвърли поглед към Блей.

— Изпитвам силна потребност да го ударя.

— В този момент би било безполезно. Изчакай, докато поукрепне, и действай. Знаеш ли, дори ще го държа заради теб.

— Точно… така… трябва да постъпиш — изстена Куин.

— Съгласна съм. — Лейла сложи ръце на кръста си. — Блей е напълно прав. По-късно ще те фрасна. А ти сам ме научи къде точно да се целя при мъжете.

— Страхотно — промърмори Блей.

След като всички потънаха в мълчание, начинът, по който се гледаха мъжете, я накара да почувства известна надежда. Може би сега щяха да се сближат.

— Ще отида да проверя как са останалите — бързо промълви тя. — Може някой да има нужда да се храни…

Куин се протегна и дръпна ръката й.

— Ами ти?

— Не, съвсем добре съм. Миналата седмица ти беше повече от щедър. Чувствам се много силна. — Тя се наведе и го целуна по челото. — Почивай. По-късно ще намина да те видя.

Докато минаваше покрай Блей, произнесе кротко:

— Вие двамата си поговорете. Ще помоля да ви оставят на спокойствие.

Докато Избраницата напускаше помещението, Блей успяваше единствено да се взира невярващо в тила на идеално фризираната й глава.

Когато преди малко влезе, връзката на Куин с тази жена го остави без дъх: контактът с очи, държането на ръцете, начинът, по който той придърпваше към себе си грациозното й тяло, фактът, че той биваше хранен и даряван със сила единствено и само от нея.

И въпреки това… Както ставаше ясно, тя желаеше именно той да бъде с Куин. В което нямаше логика. Ако някой имаше полза да държи двама им разделени, това беше именно тя.

Съсредоточи се обратно върху Куин и си помисли, че раните му са ужасяващи на вид, дори след като вече се намираха в процес на зарастване.

— Срещу кого се изправи? — попита рязко. — И не си прави труда да спориш. Говорих с Джон веднага щом се прибрах. Знам какво си предприел.

Куин вдигна подпухналите си ръце и изписа „К“.

— Кор? — предположи Блей.

Куин кимна и направи гримаса, като че движението му причини болка.

— Недей… Недей да се движиш.

Куин махна пренебрежително с класическия си безгрижен маниер, за да отпъди тревогата на Блей. С дрезгав шепот промълви:

— Нищо ми няма.

— Какво те накара да се изправиш срещу него?

— Рот… беше ранен… Доколкото познавам егото на Кор, той щеше… — голяма глътка въздух, която излезе обратно с хриптене — … лично да се опита да попречи на отпътуването на краля. Мръсникът трябваше да бъде… изваден от строя… или Рот никога…

— Нямаше да излезе жив от там. — Блей прокара ръка през главата си. — Мили боже… Спасил си живота на краля ни.

— Не… Имаше много други участници.

Да, само че Блей не беше съвсем сигурен. В къщата на Асейл цареше пълен хаос. Ситуацията до голяма степен беше излязла извън контрол и лесно можеше да се развие по различен начин. Ако копелетата не се бяха оттеглили малко след появата на Братството, и двете страни щяха да претърпят сериозни загуби.

Докато се взираше в Куин, не можеше да не се запита в какво ли състояние се намираше Кор. Дали и той изглеждаше така? Сигурно беше поне толкова зле, ако не и повече.

Блей поклати глава, осъзнал, че стои до леглото, без да продумва.

— Ами…

Преди време, като че преди цял един живот, между тях никога не наставаше тишина. Само че… тогава бяха само момчета, а не напълно преобразени мъже.

Явно правилата се бяха променили.

— Мисля, че е по-добре да те оставя — каза Блей. Но не се помръдна от мястото си.

Помисли си, че всичко това лесно е можело да завърши по друг начин. Способността на Кор да убива беше добре известна на Блей — не от личен опит, но беше чувал истории от Древната страна. Освен всичко друго ставаше дума за мъж с достатъчно кураж не просто да говори за бунт срещу краля, а действително да прати куршум срещу него. Което го правеше или смъртоносен, или тотално глупав. И в случая не ставаше дума за второто.

Куин лесно можеше да получи нещо повече от няколко юмрука.

— Имаш ли нужда от нещо? — попита Блей. Само дето Куин не можеше да поглъща храна, а нуждите му от кръв вече бяха задоволени.

Лейла се беше погрижила за това.

Ако трябваше да бъде брутално откровен със себе си — и явно „брутално“ беше думата на деня — на моменти негодуваше срещу Избраницата, макар да знаеше, че това е чисто хабене на емоции. Той нямаше право да се чувства обиден, особено предвид онова, на което се отдаваха със Сакстън всеки ден. И особено след като беше повече от ясно, че нищо нямаше да се промени от страна на Куин.

Едва не умря миналата нощ — искаше му се да каже на Куин. — Тъп кучи син, едва не умря… и тогава какво щяхме да правим.

При това не „ние“ в смисъл на Братството.

Дори не „ние“ в смисъл на него и Джон. А по-скоро… „аз“.

По дяволите, защо продължаваше да се връща към това?

Беше толкова глупаво как стоеше надвесен над Куин и наблюдаваше как цветът се завръща върху обезобразеното му лице, а дишането му става все по-леко и синините избледняват все повече… И всичко благодарение на Лейла.

— Най-добре да си вървя — повтори, но не си тръгна.

Едното око на приятеля му, синьото, продължаваше да се взира нагоре в него. Кървясало и с разцепена вежда, не би трябвало да е способно да се фокусира. Но го правеше.

— Трябва да тръгвам — заяви Блей най-накрая.

Но не си тръгна. Дявол да го вземе, не знаеше какво му става…

От въпросното око се отрони една сълза. Остана за кратко на долния клепач, стече се към ъгъла от външната страна и оформи кристална сфера, която беше толкова голяма, че не можеше да се задържи на миглите. Освободи се и закриволичи надолу, за да изчезне в черната коса на слепоочието.

На Блей му идваше да се срита сам в задника.

— По дяволите, ще повикам доктор Джейн… Сигурно изпитваш болка. Веднага се връщам.

Куин извика името му, но той вече се беше обърнал.

Идиот. Малоумен идиот. Горкият Куин агонизираше в болничното легло с вид, като че бе статист в „Синове на анархията“, и последното, от което се нуждаеше, беше компания.

Блей изтича по коридора и откри доктор Джейн пред главния компютър в клиниката да въвежда бележки в медицинските картони.

— Куин се нуждае от нова доза болкоуспокоително. Ела бързо.

Лекарката мигом се изправи, грабна старомодна лекарска чанта и го последва по коридора.

Когато тя влезе в стаята, Блей реши да ги остави насаме и започна да крачи напред-назад пред вратата.

— Как е той?

Спря и се завъртя, като направи опит да се усмихне на Сакстън, но не се получи.

— Решил е да бъде герой… И струва ми се, наистина се е проявил като такъв. Но, боже…

Сакстън се приближи, като се движеше грациозно в ушития по поръчка костюм, а обувките му „Коул Хаан“ издаваха тих звук, като че бяха прекалено изискани да вдигат твърде много шум… дори върху линолеум.

Той не беше част от войната. И никога нямаше да бъде.

Никога нямаше да прилича по нищо на Куин, не би изскочил от безопасното си укритие, за да се озове в разгара на битката, да се изправи срещу врага с голи ръце, за да победи и да му поднесе за обяд собствените му топки.

Може би това беше част от причината да се разбира по-лесно със Сакстън. У него нямаше крайности. Освен това беше интелигентен, изтънчен и забавен… имаше прекрасни маниери и вкус за най-хубавите неща от живота… винаги се обличаше добре…

Беше фантастичен в леглото…

Защо звучеше така, сякаш се опитваше да убеди самия себе си в нещо?

Докато Блей разказваше за случилото се в къщата на Асейл, Сакстън застана съвсем близо до него и той подуши успокояващия аромат на одеколона му „Гучи“.

— Съжалявам. В главата ти сигурно цари пълен хаос след случилото се.

И на всичко отгоре беше истински светец. Самоотвержен светец. Никога ли не изпитваше ревност? Куин не беше такъв. Куин беше ревнив и обсебващ до крайност…

— Да, така е — отговори Блей. — Смазан съм.

Сакстън посегна и хвана ръката му, стисна я едва забележимо и после отдръпна гладката си и топла длан.

Куин не проявяваше дискретност в нищо. Той беше маршируващ оркестър, „Коктейл Молотов“, слон в магазин за порцелан, изобщо не го беше грижа за хаоса, който оставяше след себе си.

— Братството наясно ли е?

Блей се сепна.

— Моля?

— Знаят ли какво е направил?

— Ако са чули нещо по въпроса, не е било от него. Джон изглеждаше притеснен и аз го попитах, така научих историята.

— Редно е да кажеш на Рот… на Тор… на някого. Трябва да получи признанието, което му се полага, макар да не е в негов стил да се интересува от подобни неща.

— Познаваш го добре — отговори Блей.

— Така е. И теб също познавам толкова добре. — Изражението на Сакстън се напрегна, но въпреки това той продължаваше да се усмихва. — Трябва да се погрижиш за него в цялата тази история.

Доктор Джейн излезе от стаята и Блей се обърна към нея.

— Как е той?

— Не съм сигурна. Какво точно ти се стори, че не е наред? Когато влязох, той лежеше спокойно.

Е, по дяволите, със сигурност нямаше да сподели с нея, че е плакал. Но работата беше там, че Куин никога не би показал подобна слабост, освен ако не изпитваше ужасяваща болка.

— Явно не съм преценил правилно.

Над рамото на Джейн, Блей забеляза начина, по който Сакстън прокара ръка през гъстите си руси кичури.

Беше толкова странно… Сакстън може и да имаше кръвна връзка с Куин, но в този момент приличаше много на Блей, както бе изглеждал той години наред.

В края на краищата несподелената любов придаваше еднакъв облик на лицата, без значение на чертите, които излъчваха това чувство.

Ама че гадост.