Дж. Р. Уорд
Преродена любов (55)

53

Ласитър седеше в основата на главното стълбище и се взираше в изрисувания таван три етажа над главата му. Огледа образите на бойци, възседнали жребците си, и сред облаците над главите им зърна онова, което търсеше, но не желаеше да види.

Уелси беше по-далечна от всякога, още по-свита и прегърбена сред онова поле със сиви скали.

Истината беше, че той започваше да губи надежда. Скоро щеше да е на такова голямо разстояние, че изобщо нямаше да могат да я виждат. И тогава вече всичко щеше да приключи: с нея беше свършено… с него беше свършено… А също и с Тор.

Смяташе, че отговорът е Ноуан. В началото на есента вече бе решил, че проблемът е разрешен. В нощта, когато Тор най-накрая спа с нея, както си бе редно, тя се яви на масата без качулка и без онази нейна ужасна роба. Носеше рокля, синя като метличина, която й беше твърде голяма, но въпреки това беше прекрасна. Косата й бе разпусната и се стелеше по раменете й като истински водопад. Помежду им личеше хармония, до която се стигаше само след часове необуздан секс.

В този момент Ласитър опакова багажа си. Въртеше се из стаята си. Крачи в продължение на часове в очакване да бъде призован от Създателя.

Когато слънцето отново залезе, обясни си закъснението с административно забавяне. След като пак изгря, вече започна да се тревожи.

После се примири.

А в момента беше изпаднал в паника…

Седеше, вперил поглед в илюзорния образ на мъртвата жена и установи, че се пита същия въпрос, който Тор беше задавал толкова много пъти.

Какво повече иска Създателят от мен?

— Какво гледаш?

Когато плътният глас на Тормент прекъсна разсъжденията му, той погледна към него. Явно беше излязъл от скритата врата под стълбището. Беше облечен в черни спортни панталони и тениска, а кожата и тъмната му коса лъщяха от пот.

Като се изключеха страничните ефекти от тренировката, изглеждаше прекрасно. Но така ставаше с тях, като се хранеха, правеха секс и бяха здрави.

Впечатлението, че кипи от жизненост, обаче изчезна, когато погледите им се срещнаха. Което означаваше, че под повърхността се криеше все същата загриженост, винаги налице, хронична тревожност.

Тор се приближи и седна, като бършеше лицето си с кърпа.

— Казвай какво става.

— Тя продължава ли да ти се присънва? — Нямаше нужда да уточнява коя е „тя“. За тях двамата имаше значение само една жена.

— За последно преди седмица.

— Как изглеждаше? — Сякаш не знаеше. Нали в момента я наблюдаваше.

— Още по-далечна. — Тор взе кърпата от шията си и я опъна между юмруците си. — Сигурен ли си, че просто не пристъпва към Небитието?

— Да ти изглеждаше щастлива?

— Не.

— Това отговаря на въпроса ти.

— Правя всичко каквото мога.

Ласитър погледна нагоре и кимна.

— Знам, че е така. Наистина го знам.

— Значи, ти също се тревожиш?

Нямаше нужда да отговаря.

В настъпилата тишина двамата седяха редом, с ръце, увиснали от коленете, а метафоричната тухлена стена, пред която бяха изправени, блокираше напълно хоризонта им.

— Може ли да бъда откровен с теб? — заговори братът.

— Мисля, че така ще бъде най-добре.

— Ужасен съм. Не разбирам какво ми убягва. — Той отново потърка лицето си с кърпата. — Не спя много и не мога да реша дали причината е, че се боя от онова, което може да видя или пък може да не видя. Не знам как тя понася всичко това.

Никак, бе тъжният отговор.

— Говоря с нея — промълви Тор. — Когато Есен спи, аз сядам в леглото и говоря в мрака. Казвам й…

Когато гласът на Тор пресекна, на Ласитър му се прииска да закрещи, при това не защото го смяташе за лигльо. По-скоро защото го болеше да долавя агонията в гласа му.

По дяволите, в някакъв момент от изминалата година явно беше придобил съвест или нещо подобно.

— Казвам й, че още я обичам, но че съм сторил каквото мога, за да… ами, не да запълня празнотата, оставена от нея, защото никой не би могъл да заеме мястото й, а да заживея поне някакво подобие на живот.

Тор продължи да говори с тих и тъжен глас, а Ласитър внезапно беше обзет от ужас, че по някакъв начин го е подвел, че е объркал всичко, взел е погрешно решение и е пратил този злочест несретник в невярната посока.

Прехвърли в главата си всичко известно му за ситуацията, анализира всяко свое решение, стъпка по стъпка. Не откри грешки или неверни ходове. И двамата бяха сторили всичко по силите си.

В крайна сметка тази рекапитулация изглеждаше единствената му утеха — а не беше ли това супергадно? Мисълта, че може, макар и неволно, да е навредил на този достоен мъж, бе многократно по-мъчителна от личното му чистилище.

Изобщо не биваше да се съгласява на всичко това.

— По дяволите — изруга и затвори очи. Стигнаха толкова далече, но изглеждаше, сякаш преследваха движеща се мишена. Колкото по-бързо тичаха, колкото по-далече достигаха, толкова по-далече изглеждаше финалът.

— Просто трябва да бъда по-усърден — заяви Тор. — Това е единственият отговор. Не знам какво още бих могъл да сторя, но по някакъв начин трябва да стигна по-далече.

— Да.

Братът се обърна към него.

— Ти още си тук, нали така?

Ласитър го изгледа.

— Ако имаш предвид мен, отговорът е да.

— Добре… Това е хубаво. — Братът скочи на крака. — Значи, поне ни остава още малко време.

Фантастично. Като че това би променило нещата.

 

 

Хекс стоеше сама пред хижата си на брега на Хъдсън с обути в ботуши крака, стъпили здраво в снега, а дъхът й излизаше на бели облачета, които отлитаха нагоре покрай рамото й. Оранжевите и розовите отблясъци на залеза озаряваха замръзналия пейзаж около нея и цветовете биваха улавяни от ленивите вълни в центъра на канала.

Реката бе замръзнала почти цялата — трупащият се по бреговете лед навлизаше все по-навътре и заплашваше да превземе цялата повърхност заради продължителния студ през целия сезон.

Без никаква команда от нейна страна симпатският й усет се устреми напред — искрящи невидими пипала, протягащи се в хладния въздух. Не очакваше нападение, но през последните няколко месеца така привикна да бъде нащрек, че инстинктите й копнееха да влязат в действие дори само за да се упражняват.

Не беше открила бърлогата на копелетата. Все още не.

Била правилният избор за изпълнението на задачата, а? Честно казано, вече дори започваше да я досрамява.

Но от друга страна, причините да подхожда внимателно към ситуацията бяха твърде много, че да се преброят. От изключително значение беше да вземе на прицел бандата възможно най-безшумно и дискретно. И поне кралят и братята го разбираха.

Джон също демонстрираше безкрайна съпричастност по отношение на мисията й. Проявяваше търпение. Беше готов както да обсъждат всеки аспект от ситуацията, така и изобщо да не повдигат темата, докато тя беше в имението — което се случваше най-редовно. Било за да види майка си, да докладва на краля и Братството или просто за да прекара малко време там — вече ходеше по два-три пъти седмично.

Ала що се отнасяше до Джон, не стигаха по-далече от любезно съвместно хранене. Макар очите му да горяха от страст към нея.

Тя разбираше тактиката му. Устояваше на думата си, въздържаше се, докато тя не проникнеше сред бандата копелета, за да докаже, че е бил напълно сериозен и убеден в думите си. Само дето, колкото и неразумно да беше… тя искаше да е с него. Но не „да е с него“, когато помежду им е масата за хранене.

Нямаше спор, бяха подобрили взаимоотношенията си в сравнение с лятото и есента, но не беше достатъчно.

Насочи мислите си в друга посока и продължи да проучва пейзажа без някаква сериозна причина, докато около нея бързо се спускаше мракът и светлината се отдръпна от небето, както се случва в края на декември — тоест побягна, подгонена от студа.

Вляво от нея къщата на Асейл беше осветена така внезапно, като че имаше капаци от вътрешната страна на всичкото това стъкло. В един миг цялата сграда тънеше в тъмнина, а в следващия наподобяваше футболен стадион.

О, да, джентълменът Асейл… Ама че смешка.

Почти напълно беше завладял пазара на наркотици в Колдуел, като от сцената вече отсъстваха всички значими играчи, с изключение на едри риби като Бенлоиз. Онова, което не успяваше да схване, бе кой работеше за вампира. Той не би могъл да ръководи бизнес с подобен мащаб съвсем сам и въпреки това никой освен него не влизаше и не излизаше от къщата.

Но пък защо би се срещал със сътрудниците си в личния си дом?

Малко по-късно от гаража излезе кола. Ягуарът му.

Боже, трябваше да инвестира в рейндж роувър. Или в хамър като този на Куин. Ягуарът беше бърз и му подхождаше, но я стига. Все пак малко тяга в този сняг не би била излишна.

Спортната кола приближи до нея и спря. Пушекът от ауспуха й се изви нагоре в спирала, осветена от червените светлини на стоповете, сякаш призована от фокусник на сцената.

Едно от стъклата се плъзна надолу и отвътре прозвуча мъжки глас:

— На гледката ли се наслаждаваш?

Почувства се изкушена да му покаже среден пръст, но го задържа на място, докато крачеше в преспите към него. На този етап на Асейл не се гледаше като на „заподозрян“. Не беше сторил нищо друго, освен да помогне на братята да отведат Рот, когато беше направен опит за убийството му. Но все пак нападението се случи в неговата къща и тя се чудеше откъде получава финансирането си Кор. Асейл разполагаше с пари още преди да реши да се превърне в наркобарон, а войната изискваше значителни суми.

Особено ако се опълчваш срещу краля.

Хекс съсредоточи симпатската си страна върху вампира, разчете емоционалната му решетка и зърна огромно количество… похот преди всичко. Желаеше я, но тя беше склонна да се обзаложи, че това не беше насочено конкретно към нея.

Асейл обичаше секса с жени. Хубаво. Разбрано.

Отвъд тестостерона обаче зърна жажда за власт, която представляваше нещо любопитно. Ала не ставаше дума да отнеме трона на краля. Беше…

— Четеш мислите ми ли?

Само ако знаеше кой стоеше пред него.

— Ще се изненадаш, ако разбереш какво научавам за околните.

— Значи, си наясно, че те желая.

— Съветвам те да си го избиеш от главата. Обвързана съм.

— И аз така чух. Но къде е щастливецът?

— Работи.

Асейл се усмихна, а светлините от таблото озариха лицето му, подсилиха чертите му и го направиха да изглежда още по-красив. Но той не беше просто хубавец. В блестящите му очи припламваха зли пламъчета.

Опасен мъж. Въпреки че не изглеждаше нищо повече от префърцунен член на глимерата.

— Е — промърмори той. — Знаеш какво казват. Твърде дългата раздяла кара сърцата да…

— Кажи ми нещо. Скоро да си виждал Кор?

Това го накара да млъкне. И да спусне клепачи.

— Нямам представа защо ме питаш това — отговори след малко.

— О, така ли?

— Ни най-малка представа.

— Наясно съм какво се е случило в дома ти през есента.

Последва нова пауза.

— Не съм предполагал, че Братството смесва бизнеса с удоволствието. — Когато тя само продължи да се взира в него, той вдигна рамене. — Ами, честно казано, не мога да повярвам, че още го издирват. Истината е, че съм изненадан, че този тип още диша.

— Виждал ли си го скоро?

При този въпрос един конкретен сектор от решетката му се освети — преграда. Криеше нещо от нея.

Тя се усмихна студено.

— Виждат ли си го, Асейл?

— Чуй, ще ти дам един безплатен съвет. Разбирам, че си от коравите и самостоятелни жени, които се обличат в кожа, но не ти трябва да имаш нещо общо с този тип. Виждала ли си на какво прилича? Обвързана си с красавец като Джон Матю. Не ти е нужно…

— Не търся мръсника, за да се чукам с него.

Преднамерено грубият й език го накара да примигне.

— Добре. Браво на теб. Колкото до мен, не, не съм го виждал. Дори не и в онази нощ, когато устрои засада на Рот.

Лъжец, помисли си тя.

Когато Асейл заговори отново, гласът му беше тих.

— Не закачай този мъж. Не ти трябва да му се изпречваш на пътя. Има по-малко милост и от мен.

— Значи, мислиш, че само големите момчета трябва да се занимават с него.

— Схвана ситуацията, сладурче.

Той включи ягуара на скорост, а тя отстъпи и скръсти ръце пред гърдите си. Толкова типично. Защо пенисът и топките караха мъжете да си мислят, че силата е тяхна запазена марка?

— Ще се видим пак, съседе — произнесе провлечено тя.

— Сериозен съм по отношение на Кор.

— О, личи ти, че си сериозен.

Той поклати глава.

— Хубаво. Става дума за твоето погребение.

Той подкара, а тя си каза: грешно местоимение, приятел. Грешно местоимение…