Дж. Р. Уорд
Преродена любов (52)

50

— Какво се промени, Джон?

В стаята, която някога бяха споделяли с Хекс, Джон отиде до прозорците и усети студения полъх от стъклото. Долу градините бяха окъпани от сиянието на охранителните прожектори и изкуственото осветление правеше каменната облицовка на терасата почти фосфоресцентна.

Оглеждаше пейзажа, но нямаше много какво да се види. Всичко бе подготвено за зимата: цветните лехи бяха покрити с мрежи, плодните дръвчета бяха завити, басейнът — вече източен. Листата, опадали от кленовете и дъбовете в близката гора, се носеха по окосената увехнала трева като бездомници, търсещи подслон.

— Джон. Какво става, по дяволите?

В крайна сметка Хекс не се беше съгласила и той не я обвиняваше. Острите завои дезориентираха, а реалният живот със сигурност не бе снабден с осигурителни колани и въздушни възглавници.

Как да й обясни, питаше се той и търсеше подходящите думи. Накрая се обърна, вдигна ръце и изписа:

— Ти беше права.

— За какво?

За всичко, помисли си той и започна да говори с езика на знаците.

— Снощи гледах как Куин се втурва сам под обстрела. Рот беше повален; бяхме разпръснати, подкреплението от Братството още не беше пристигало — навсякъде хвърчаха куршуми. Войниците на Кор ни бяха обкръжили и времето ни изтичаше заради нараняването на краля. Куин знаеше, че ще бъде по-полезен навън, че ако обезопаси гаража, щяхме да успеем да измъкнем Рот навън. И това едва не ме съсипа, но му позволих да излезе. Той е най-добрият ми приятел, а го пуснах навън.

Хекс се приближи до него и бавно се отпусна на един стол.

— Ето защо вратът на Рот беше превързан, а Куин беше…

— Изправи се срещу Кор и даде на Рот най-добрия шанс да оцелее. — Джон поклати глава. — И все пак аз го пуснах навън, защото… Знаех, че той трябва да стори всичко, на което е способен. Това беше правилното решение в ситуацията.

Джон закрачи из стаята, спря до леглото и седна на него, после опря длани на бедрата си и ги разтърка.

— Куин е добър боец, силен и решителен. Удря здраво. И благодарение на това, което стори, Рот остана жив. Така че, да, Куин беше прав, макар да беше опасно. — Погледна я. — При теб е същото. Имаме нужда от онази пушка, за да обявим война на копелетата. Рот трябва да разполага с доказателство. Ти си ловец, който може да излиза по светло, а никой от нас не е в състояние да го стори. Ти си подходящата за задачата, макар мисълта, че ще ги доближиш, да ме ужасява. Ги си тази, която можем да изпратим при тях, където и да са те.

Настъпи дълга пауза.

— Аз… не знам какво да кажа.

Той сви рамене.

— Ето защо не ти обясних нищо предварително. И въобще приключих с говоренето. От един момент нататък то става безсмислено. Важно е действието. Важно е доказателството.

Тя разтри лицето си, сякаш имаше главоболие, и той се намръщи.

— Мислех, че това ще те направи щастлива.

— Да. Разбира се. Това е супер. — Тя се изправи. — Ще го направя. То се знае, че ще го направя. Разбира се, ще трябва да изпълня и задълженията си към Трез, но започвам още тази вечер.

Джон усети как окончанията на рецепторите му за болка засветиха като коледна елха — и това му подсказа колко много бе очаквал от тази маслинена клонка. Надявал се бе това отново да ги събере.

Един вид Ctl + Alt + Delete, с което да рестартират системата.

Той подсвирна, за да привлече погледа й.

— Какво има? Мислех, че това ще промени нещата между нас.

— Очевидно е, че вече са променени. Ако не възразяваш, ще тръгвам… — Гласът й пресекна и тя прочисти гърло. — Отивам при Рот. Ще му кажа, че съм в играта.

Тя пое към вратата със сковани и отсечени движения.

— Хекс? — изписа той, но без никаква полза, защото тя бе с гръб към него.

Той подсвирна отново, после се надигна от леглото и я последва в коридора. Протегна ръка и я потупа по рамото, защото не искаше да я оскърбява, като я награби.

— Джон, просто ме остави да си тръгна…

Той се изпречи пред нея и остана без дъх. Очите й блестяха от непролети червени сълзи.

— Какво има? — изписа отчаяно.

Тя бързо примигна, решена да не им позволи да потекат по бузите й.

— Мислиш, че ще скачам от радост, защото вече не си обвързан с мен ли?

Той трепна толкова силно, че едва не падна.

— Моля?

— Не знаех, че това между нас може да свърши, но при теб явно се е случило точно това.

— По дяволите! — Той тропна с крака, обзет от потребността да вдигне някакъв шум. — Аз съм абсолютно обвързан с теб! И всичко това е заради нас двамата, защото искам отново да съм с теб. В същото време не е заради нас двамата, защото дори да оставим мен настрана, така е редно да се постъпи! Ти си точната за тази задача!

За момент тя изглеждаше като вцепенена, само клепачите й се движеха бързо. После скръсти ръце пред гърдите си и го погледна от упор.

— Сериозно ли го казваш?

— Да! — С мъка се удържа да не тропне пак с крак. — Господи, да… по дяволите, да… От цялото си сърце, да!

Тя отмести очи. После отново го погледна. След миг изрече с пресипнал глас:

— Беше ми… гадно да не съм с теб.

— И на мен. Толкова съжалявам. — Той пое дълбоко дъх и сърцето му се поотпусна, колкото да не заплашва да разчупи гръдната му кост. — Не вярвам, че някога ще мога да се бия редом с теб. То е все едно да искаш от хирург да оперира жена си. Но няма да заставам на пътя ти и никой друг няма да го прави. Ти поначало беше права, била си се по-дълго време, отколкото си живяла с мен, и е редно да ти се даде възможност да правиш каквото прецениш. Но аз не съм в състояние да присъствам. Ако се наложи, добре, но бих искал да го избягваме, доколкото може.

Клепачите й се спуснаха и той имаше чувството, че тя го сканира по своя си неподражаем начин. Изпъна рамене под погледа й — не се боеше да й покаже какво има в ума му, в сърцето му, в душата му.

Там имаше единствено любов към нея.

Той искаше тя да се върне.

Нямаше какво да крие.

И беше обмислял дълго условията, които й изложи, и искрено ги приемаше. Това не беше вярата на току-що обвързания мъж, очакващ, че в живота всичко ще върви по мед и масло, само защото държи момичето на мечтите си в своите обятия, а бъдещето ще е тъй светло и ярко, та ще му се налага да носи слънчеви очила.

Сега говореше мъжът, живял месеци без своята спътница, минал през долината на смъртта, осъзнавайки, че любимата му е на същата планета, но не и в живота му; мъжът, който бе излязъл от другата страна на ада с ново разбиране за себе си… и за нея.

Готов беше да срещне очи в очи реалния живот, готов беше… на компромис.

И току-що бе отправил безмълвна молитва да не е единственият готов на това.

 

 

Докато Хекс се взираше в Джон, установи, че мига като идиот. Проклятие, та тя не бе очаквала нищо от случилото се: личното обаждане на Рот, предоставената й възможност и най-малко онова, което Джон й казваше сега.

Той беше напълно искрен.

Думите му не следваха пресметлив план, за да я върне в живота си — и за да разбере това, дори не й бе нужно да чете емоционалната му решетка. Просто това не беше в негов стил.

Той стоеше зад абсолютно всяка своя дума.

И все още бе обвързан с нея, слава богу.

Но за съжаление… те вече бяха минали през това. Тогава тя бе готова за дълъг нормален живот с него. А какво се получи? Беше съсипала най-важната връзка в живота си.

— Сигурен ли си, че ще приемеш отиването ми в скривалището им и че евентуално може да ми се наложи да вляза в схватка с тях? Без подкрепление?

— Ако ти се случи нещо, съдбата ми ще е същата като на Тор. На сто процента. Но страхът няма да ме накара да се опитвам да те задържа у дома.

— Беше категоричен, че не искаш никога да бъдеш на мястото на Тор.

Джон вдигна рамене.

— Но аз, така или иначе, съм в подобна позиция, когато не сме заедно. След раняването ти ми дойде идеята, че ако те убедя да не се биеш, не ме заплашва неговата съдба, че няма да бъда изложен на ужаса да бъдеш прободена или… нещо по-лошо. Но пък центърът на Колдуел съвсем не е най-безопасното място на планетата, а и при Трез не работиш в обкръжението на дечица. И по-важното, аз съм с теб във всичко — било то в старостта, в градския автобус или когато си простреляна от врага. Ако се случи нещо с теб, и с мен е свършено.

Хекс присви очи. Можеше да разчете емоционалната му решетка, но не и всяко кътче от мозъка му, а преди да се отвори за него и да даде воля на надеждите си, от изключителна важност бе да се увери, че той добре е обмислил всичко това.

— Ами след това? Да речем, че открия пушката, донеса я тук и се окаже, че това е използваното оръжие. Ами ако поискам да ги погна? Рот не е мой крал, но го харесвам и съм много ядосана, че някой се е опитал да го очисти.

Погледът на Джон не трепна, което я накара да повярва, че е обмислял такъв развой на събитията.

— Стига да не трябва да се бия заедно с теб, ще го приема. Ако се наложи да дойда като подкрепление, така да е, ще се справяме според ситуацията… аз ще се справям — поправи се. — Просто не искам да съм на едно и също място с теб, ако може да се избегне.

— Ами ако поискам да запазя службата си при Трез? За постоянно.

— Това го решаваш ти.

— А ако искам да продължа да живея в хижата си?

— Нямам право да изисквам нищо на този етап.

Това, разбира се, беше всичко, което искаше да чуе: никакви ограничения спрямо нея, свобода да избира, свобода да е равнопоставена.

Господи, колко й се искаше да му повярва. Раздялата с него бе най-мрачният и тежък период в живота й. Но работата бе в това, че тя бе привикнала към хроничното страдание. Единственото по-лошо беше да се обрече отново на същия ад. Това вече не би могла да понесе.

— Не правя това само за да се „сдобря“ с теб, Хекс. Искам го, разбира се, страшно го искам. Това е начинът, по който очаквам нещата да вървят занапред. И както казах, думите не означават нищо. Предлагам да се заловиш с работата и да видим какво ще стане. Нека ти докажа с действията си онова, което изприказвах.

— Нали си даваш сметка, че не бих понесла още един такъв пристъп на паника от теб. Не мога… толкова е трудно.

— Безкрайно съжалявам. — Не само изписа думите с жестове, но ги и изговори с устни, а срамът по лицето му се заби в гърдите й като нож. — Съжалявам, не бях подготвен за реакцията си, защото не бях обмислил усложненията, докато не затънах в тях. Не се справих добре и искам да ми дадеш шанс да се поправя. Но не те пришпорвам, ти ще решиш кога.

Мислите й се върнаха един милион години назад към Леш и онази улица, когато Джон й бе отстъпил правото да си отмъсти и й бе позволил да убие личния си враг. И то въпреки несъмненото желание на обвързания вампир в него да разкъса с голи ръце кучия син.

Той беше прав, каза си тя. Добрите намерения невинаги се получаваха, но с времето той можеше да докаже как ще стоят нещата между тях.

— Добре — рече пресипнало. — Нека да опитаме. Ще дойдеш ли с мен при Рот?

Джон кимна и тя застана до него.

Отидоха заедно до кабинета на краля.

С всяка стъпка сякаш се олюляваха, макар имението да бе стабилно като скала. Но пък Хекс имаше чувството, че земетресението, разтърсило живота й, внезапно бе спряло и тя все още нямаше доверие на равновесието си или на почвата под краката си.

Преди да почукат на затворените врати, тя се обърна съм мъжа, който носеше името й, издълбано на гърба си. Задачата, която се канеше да приеме, беше опасна, нещо от жизнена важност за Рот и Братството. Ала още по-важен беше ефектът й върху нейния живот и този на Джон.

Приближи се до него, обгърна тялото му с ръце и го притисна. Когато той отвърна на прегръдката й, телата им прилепнаха идеално едно към друго както винаги — като ръка в ръкавица.

Дявол да го вземе, тя така се надяваше да се получи.

А междувременно да закове Кор и бандата му.

Добра премия.