Дж. Р. Уорд
Преродена любов (46)

44

В другия край на коридора Тор седеше в едно кресло до болничното легло, в което беше настанен Рот. Вероятно вече беше време да си ходи.

Всъщност отдавна трябваше да го е направил.

За бога, дори кралицата вече бе заспала до хелрена си на леглото.

Добре, че Бет не възразяваше срещу присъствието му. Но пък те бяха постигнали съгласие още преди години, което само доказваше колко благотворно влияят на отношенията филмите за Годзила.

В ъгъла Джордж се изтегна в огромното си овално кучешко легло „Орвис“ в бежов цвят и се загледа в своя господар. Тъй като не получи отговор, положи глава обратно и въздъхна.

— Той ще се оправи — утеши го Тор.

Ушите на кучето щръкнаха, а рунтавата му опашка потрепна два пъти.

— Да. Обещавам.

Взел пример от животното, Тор също промени позата си и потърка очи. Боже, наистина беше изтощен. Всичко, което желаеше, беше да се пъхне в леглото като Джордж и да спи цял ден.

Проблемът се криеше в това, че макар драмата да приключи, всеки път щом помислеше за онзи куршум, жлезата, отговорна за отделянето на адреналин, започваше да произвежда още. Пет сантиметра вдясно и щеше да засегне югуларната вена, а с Рот щеше да е свършено. Всъщност според Джейн и Мани мястото, на което куршумът бе попаднал по чиста случайност, било единственото „безопасно“, и то, при положение че си с някого, който може да ти направи трахеотомия в движещ се миниван, без да разполага с нищо друго освен пластмасова тръба и кинжал.

Исусе Христе… каква нощ.

Беше благодарен на Скрайб Върджин за ангела. Ако Ласитър не се беше появил, за да поеме шофирането… Тор потръпна.

— Годо ли чакаш?

Тор бързо насочи поглед към леглото. Очите на краля бяха само леко отворени, но все пак устните му бяха разтеглени в слаба усмивка.

Емоциите завладяха Тор с пълна сила, блокираха невротрансмитерите му и отнеха гласа му.

А Рот, като че разбираше. Разтвори свободната си длан и му даде знак да се приближи, макар да не можеше да повдигне ръка.

Когато се изправи и тръгна към леглото, Тор чувстваше краката си нестабилни. В мига, щом стигна до леглото, коленичи до своя крал и пое огромната му длан в своята, завъртя я и целуна гигантския черен диамант, който блестеше на пръста на Рот.

После също като някой лигльо положи глава върху пръстена, върху кокалчетата на своя брат.

През изминалата нощ можеха да загубят всичко. Ако Рот не беше оживял… всичко щеше да се промени.

Кралят стисна ръката му в отговор, а Тор се замисли за смъртта на Уелси и почувства нов пристъп на страх. Да осъзнаеш, че има и други, които можеш да изгубиш, не беше ни най-малко успокоително. По-скоро караше бушуващата в стомаха му тревога да се усили.

Всеки би си помислил, че след смъртта на спътницата си вече няма накъде повече да потънеш в бездната на скръбта. Вместо това ставаше ясно, че се разкриваха все по-дълбоки пропасти.

— Благодаря ти — прошепна дрезгаво Рот. — Задето ми спаси живота.

Тор повдигна глава и я поклати.

— Не бях само аз.

— До голяма степен беше ти. Длъжник съм ти, братко.

— Ти би сторил същото.

Дойде ред на властния тон на Рот, негова запазена марка.

— Задължен. Съм. Ти.

— Черпи ме една бира и ще сме квит.

— Искаш да кажеш, че животът ми струва шест долара?

— Не си даваш сметка колко държа на хубавата бира. — Една голяма кучешка глава си проправи път под мишницата му. Той погледна надолу и каза: — Видя ли? Казах ти, че ще се оправи.

Рот се засмя леко, а после направи гримаса заради болката.

— Хей, приятелю…

Тор се отмести, за да даде възможност на господаря и кучето му да се съберат отново… А после му се наложи да вдигне четирийсеткилограмовото рунтаво животно и да го настаня до краля.

Рот засия истински, докато местеше поглед между спящата си съпруга и кучето, което беше готово да се превърне в негова медицинска сестра.

— Радвам се, че това беше последната ни среща навън — заяви Тор.

— Да, обичам грандиозните финали…

— Повече няма да ти позволявам да вършиш такива неща. Ясно ти е, нали? — Тор устреми поглед надолу към ръцете на своя крал и проследи с очи ритуалните татуировки, изписващи потеклото му. — Налага се в края на всяка нощ да си жив, господарю. Правилата за теб са различни.

— Чуй, и преди съм бил прострелван…

— И повече няма да се случва. Не и докато съм жив.

— Какво означава това, по дяволите? Ще ме оковеш във вериги в мазето ли?

— Ако се налага.

Рот сключи вежди, а гласът му зазвуча по-силно.

— Умееш да бъдеш ужасно досаден. Знаеш го, нали?

— Не е нищо лично. И е абсолютно необходимо, за да не се налага да си превързваш раните с долните си гащи.

— Не нося такива. — Кралят пусна нова усмивка. — Съвсем гол съм отдолу.

— Благодаря за информацията.

— Нали си наясно, че технически погледнато, не можеш да ми даваш никакви нареждания?

Рот имаше право, не можеш да нареждаш нищо на лидера на расата. Но когато Тор срещна невиждащия взор на вампира, той говореше не на краля, а на своя брат.

— Докато Кор не бъде неутрализиран, няма да поемаме никакви рискове по отношение на теб…

— Ако се провежда събрание на Съвета, отивам. Точка по въпроса.

— Няма да има такова. Освен ако ние не го пожелаем, а точно в този момент присъствието ти е наложително единствено тук.

— Дявол да го вземе. Аз съм кралят… — Бет се намръщи в съня си и Рот понижи глас. — Може ли да го обсъдим по-късно?

— Не е необходимо. Приключихме с темата и всеки от братята ме подкрепя по този въпрос.

Тор не отмести очи, когато към него се насочи толкова гневен поглед, че въпреки слепотата си можеше да пробие дупка в черепа му.

— Рот — произнесе ядосано. — Погледни до себе си. Искаш ли да я оставиш съвсем сама? Желаеш ли да те оплаква? Нас ни остави… Ами Бет?

Беше много подло да изиграе коза с неговата шелан, но Тор щеше да се възползва от всяко налично оръжие.

Рот изруга и затвори очи.

А Тор знаеше, че е спечелил, когато мъжът зарови лице в косата на Бет и вдъхна дълбоко, като че да подуши шампоана й.

— Разбрахме ли се? — не се предаваше Тор.

— Майната ти — произнесе кралят, притиснал устни към главата на любимата си.

— Добре, радвам се, че всичко е ясно.

След миг Рот вдигна глава.

— Извадиха ли куршума от шията ми?

— Да. Всичко, което ни е нужно, е пушката, от която е изстрелян. — Тор погали Джордж по главата. — И няма кой друг да е освен шайката копелета. Само Кор би посмял да извърши подобно нещо.

— Трябва да открием къде живеят.

— Потайни са. И хитри. Ще бъде истинско чудо.

— Тогава започвай да се молиш, братко мой. Започвай да се молиш.

За пореден път Тор прехвърли в главата си нападението. Дързостта на стореното беше изключителна… и само даваше да се разбере, че Кор е способен на всичко.

— Ще го убия — произнесе тихо.

— Кор ли? — когато Тор кимна в отговор, Рот отбеляза: — Струва ми се, че ще се наложи да се наредиш на опашка. Стига да можем да го свържем със стрелеца. Добрата новина е, че като главатар на бандата носи отговорност за действията на бойците си. Така че стига един от неговите войници да е дръпнал спусъка, ще можем да го заковем.

Точно когато Тор си помисли, че всичко е свършило, гнетящото усещане в стомаха му стана непоносимо.

— Каза, че си ми задължен… Е, ще ти кажа какво искам. Искам смъртта на Кор да дойде от моята ръка и от ничия друга.

— Тор… — Когато не последва отговор, Рот вдигна рамене. — Не мога да ти го обещая, преди да имаме доказателство.

— Но можеш да обявиш, че ако той е отговорен за случилото се, значи, е мой.

— Добре. Изцяло твой е, стига да имаме доказателство.

Тор се замисли за израженията на лицата на братята отвън в коридора.

— Налага се да го направиш официално.

— О, хайде, ако кажа…

— Знаеш какви са. Който и от тях да се натъкне на онзи нещастник, ще му види сметката. В момента на задника му има повече мишени, отколкото ще намериш на стрелбището. Освен това едно обявление няма да отнеме много време.

Рот затвори очи за кратко.

— Добре, добре… Спри да ме убеждаваш и върви да доведеш свидетел.

Тор отиде до вратата и подаде глава навън… И с неговия късмет първият, когото зърна… беше Джон Матю.

Момчето седеше на пода срещу помещението за възстановяване заедно с угрижения на вид Блейлок, покрил главата си с ръце, сякаш в черепа му звучеше противопожарна аларма.

Но в следващия миг той го забеляза и изписа:

— С Рот всичко наред ли е?

— Да. — Тор хвърли поглед към другия край на коридора, а Блей отправи благодарствена молитва. — Ще се оправи.

— Търсиш ли някого?

— Нужен ми е свидетел…

— Аз съм на линия.

Тор повдигна вежди.

— Добре. Благодаря.

Джон се изправи, при което се разнесе изпукване, като че гърбът му сам си прилагаше мануална терапия. А когато закуцука към него, Тор осъзна, че е ранен.

— Доктор Джейн прегледа ли те?

Джон се наведе и повдигна крачола на болничния панталон, който носеше. Прасецът му беше превързан.

— Куршум или острие? — попита Тор.

— Куршум. И да, запазиха го.

— Добре. Ти как си, Блей?

— Само повърхностна рана на ръката.

Само толкова ли, зачуди се Тор. Защото изглеждаше малко отнесен, но пък, от друга страна, нощта и денят бяха твърде дълги за всички им.

— Радвам се, синко. Няма да се бавим.

— Аз няма да ходя никъде.

Джон се приближи към широко отворената врата, а Тор отстъпи встрани и после го последва.

— Как си, синко? — попита Рот, когато Джон се приближи и се наведе, за да целуне пръстена.

Джон започна да обяснява с жестове, а Тор превеждаше.

— Казва, че е добре. И че ако не възразяваш, двамата с Блей знаят нещо, което мислят, че трябва да научиш.

— Да, разбира се. Казвай…

— Казва… че бил заедно… с Куин в къщата… след като ти беше прострелян и преди да пристигне подкреплението… Куин излязъл навън сам… Блей разговарял с него преди малко. И Куин му е разказал, че е влязъл в схватка с… Кор… така че… Джон, почакай, по-бавно. Благодаря… Добре, влязъл в схватка с Кор… така че да можеш да напуснеш с минивана онази къща.

Бет се размърда и отвори очи. Смръщи вежди, като че схванала насоката на разговора.

— Сериозно ли говориш? — измърмори кралят.

— Нападнал е… Кор… Лице в лице… — Мили боже, помисли си Тор. Беше чул, че момчето е излязло навън, но само толкова.

Рот подсвирна под нос.

— Тук си имаме един достоен мъж.

— Изчакай, Джон, не мога да те настигна. Така че Кор, който се е спотайвал, за да нападне вана, е бил неутрализиран… Джон би искал да знае дали има някакво официално отличие… с което можеш да наградиш Куин. Нещо в знак на признание за изключителната му… служба. А що се отнася до мен — допълни Тор, — аз съм твърдо „за“.

Рот остана смълчан за кратко.

— Един момент. Нека си изясня нещо. Куин е излязъл навън след пристигането на братята, нали така?

Тор се върна обратно в ролята си на преводач.

— Джон казва, че не е било така. Бил е сам, без никакво подкрепление и закрила до тяхното пристигане. Куин е смятал… че трябвало да стори всичко по силите си, за да е сигурен, че ще се измъкнеш.

— Този ненормален идиот.

— Герой по-скоро — произнесе внезапно Бет.

— Лийлан, ти си будна. — Рот мигом фокусира вниманието си върху своята шелан. — Не исках да те безпокоя.

— Повярвай ми, да чувам гласа ти, е истинска благодат… Можеш да ме будиш, когато пожелаеш. — Тя го целуна нежно. — Добре дошъл обратно.

Джон и Тор се съсредоточиха да оглеждат пода, докато те си разменяха нежности.

После кралят насочи вниманието си обратно към тях.

— Куин не е бивало да постъпва така.

— Съгласен съм — изсумтя Тор.

Кралят се съсредоточи върху Джон.

— Да, добре. Ще направим нещо за него. Не знам какво, но… стореното е много героично. Глупаво, но героично.

— Защо не го направиш брат? — намеси се Бет.

В последвалата тишина челюстта на Рот увисна и той не остана сам в клуба. Тор и Джон го последваха.

— Какво? — учуди се кралицата. — Не го ли заслужава? Не е ли вярно, че винаги е опора на всички? И че изгуби цялото си семейство… Да, живее тук, но понякога оставам с впечатлението, че не се чувства на мястото си. Какъв по-добър начин да му благодариш и да му покажеш, че е сред свои? Знам, че никой не поставя под съмнение уменията му на бойното поле.

Рот прочисти гърло.

— Ами според Древните закони…

— Забрави за Древните закони. Ти си кралят, можеш да правиш каквото пожелаеш.

За пореден път настъпи гробно мълчание и дори вентилационната система сякаш онемя.

— Ти какво мислиш, Тор? — попита кралят.

Тор хвърли поглед към Джон и се смая колко силно желание изпитваше да дари с подобна чест момчето, което чувстваше като свой син. Но в момента те обсъждаха Куин.

— Мисля… Да, струва ми се, че идеята не е лоша — чу се да отговаря. — Куин трябва да бъде посветен. А и братята го уважават. По дяволите, това не е първата нощ, в която се проявява. Изключителен боец е, но по-важното е, че през последната година улегна изключително много. Да, мисля, че в момента може да се справи с такава отговорност, а това не е нещо, което бих казал преди.

— Добре, ще го обмисля, лийлан. Предложението ти е прекрасно. — Кралят обърна лице към Тор. — А сега във връзка със задължението ми към теб. Доближи се към мен, братко мой, и падни на колене. Сега имаме двама свидетели, което е още по-добре.

Тор изпълни заръката и стисна ръката на краля, а Рот оповести на Древния език:

— Тормент, син на Харм, готов ли си да поемеш върху себе си задължението за смъртта на Кор, син на неизвестен баща? Като въпросната смърт бъде дело само и единствено на твоите ръце като възмездие за смъртоносното нападение срещу мен предишната нощ, в случай че нападението бъде доказано като резултат от пряка или непряка заповед на Кор.

Тор постави ръка на биещото си сърце и отговори с цялата си сериозност.

— Готов съм, господарю.

Рот погледна своята кралица.

— Елизабет, кръвна дъщеря на Дариъс от Братството на черния кинжал, обвързана с мен, твоят крал, съгласна ли си да свидетелстваш за милостта, с която дарявам този мъж тук, и да я разпространиш сред всички останали, а също и да се подпишеш на пергамент за удостоверяването на тази прокламация? — Когато тя отговори утвърдително, той насочи поглед към Джон. — Терър, кръвен син на Дариъс от Братството на черния кинжал, известен още под името Джон Матю, съгласен ли си да свидетелстваш за милостта, с която дарявам този мъж тук, и да я разпространиш сред всички останали, а също и да се подпишеш на пергамент за удостоверяването на тази прокламация?

Тор преведе отговора на Джон.

— Да, господарю, съгласен е.

— Тогава по силата на властта, предадена ми законно от моя баща, нареждам с настоящото на теб, Тормент, син на Харм, да изпълниш от мое име кралското възмездие — при условие че са налице нужните доказателства — и да ми донесеш тялото на Кор, син на неизвестен баща, в знак на вярност към твоя крал и твоята раса. Клетвата ти е чест за твоята кръвна линия — минала, настояща и бъдеща.

Тор още веднъж се наведе към пръстена, носен в продължение на поколения в рода на Рот.

— Готов съм да служа на твоите заповеди. Сърцето и тялото ми желаят единствено да се подчиняват на твоята абсолютна власт.

Когато вдигна поглед, Рот се усмихваше.

— Знам, че ще ми довлечеш онзи мръсник.

— Точно така, господарю.

— Сега се махайте от тук. Ние тримата имаме нужда да поспим.

Сбогуваха се, а после Тор и Джон се озоваха в коридора, изпаднали в неловко мълчание. Блей спеше пред другата болнична стая, но не се намираше в покой — лицето му беше изкривено в гримаса, сякаш размишляваше дори в съня си.

Докосване по ръката накара Тор да насочи вниманието си обратно към Джон.

— Благодаря ти — изписа Джон.

— За какво?

— Че подкрепи Куин.

Тор вдигна рамене.

— Решението е напълно логично, предвид безбройните случаи, в които се е хвърлял с всички сили в битките. Заслужава го и приемането в Братството не бива да става според потеклото, а по заслуги.

— Мислиш ли, че Рот наистина ще го направи?

— Не знам. Сложно е. Много бумащина стои зад всичко това… Древните закони ще трябва да бъдат редактирани. Но съм убеден, че кралят ще направи нещо за него…

В другия край на коридора Ноуан се появи от една врата, сякаш привлечена от звука на гласа му.

В мига, щом я зърна, Тор загуби контрол върху мислите си и за него имаше значение единствено облечената в роба фигура. Дявол да го вземе… Беше твърде уязвим, за да се намира в близост до нея, твърде много жадуваше за докосвания, вдъхващи живот, ала в момента не беше в състояние да вземе правилните решения.

Бог да им е на помощ и на двамата, но ако се доближеше до нея, щеше да я има.

С ъгълчето на окото си забеляза, че Джон изписваше нещо с ръце. Струваше му целия самоконтрол да си наложи да извърне глава към него.

— Тя се тревожеше ужасно много за теб. Чакаше тук, отвън, заедно с нас. Мислеше, че и ти си пострадал.

— О… ами. По дяволите.

— Тя те обича.

Добре, не го ли караше това да свърши нещо в панталоните си?

— Не, тя просто… Тя е много състрадателна жена.

Джон прочисти гърло, въпреки че ръцете му вършеха работата на устата.

— Май не съм предполагал, че нещата между вас са толкова сериозни.

Тор се замисли колко нещастен се чувстваше напоследък Джон и само махна с ръка.

— Не. Искам да кажа, не е нищо кой знае какво. Честна дума. Знам към кого изпитвам чувства и на кого принадлежа.

Само че от това отрицание не се почувства добре, нито езикът му, нито ушите, нито пък центърът на гърдите му.

— Съжалявам за… Задето по-рано си изпуснах нервите. Просто… Уелси е единствената майка, която някога съм имал, и… Не знам. От мисълта за теб с някоя друга направо ми се повдигаше… Въпреки че това не е честно.

Тор поклати глава и снижи глас.

— Не смей да се извиняваш, задето те е грижа за нашата Уелси. А колкото до обичта, ще го повторя отново — независимо как изглежда отстрани, докато съм жив, ще обичам една-единствена жена. Без значение какво правя и с кого съм, или как изглеждат нещата отстрани. Разбрахме ли се?

Трудно му бе да понесе грубоватата прегръдка на Джон, веднъж вече го бе разочаровал и нямаше как да не се тревожи, че някой ден това отново можеше да се случи.

Освен това прегръдката беше толкова мъчителна, защото Тор бе искрено убеден в думите си… което правеше гибелта на Уелси неизбежна.

Боже, дали някога щеше да намери изход от този кошмар?

Тази ужасяваща мисъл го накара да отмести поглед и да потърси дребната и неподвижна фигура в другия край на коридора.

Зад гърба й Ласитър пристъпи навън и впери поглед в Тор, а разочарованието, изписано върху лицето му, беше очевидно. Явно някак си бе чул част от казаното.

А може би всичко.