Дж. Р. Уорд
Преродена любов (13)

11

Докато Ноуан наблюдаваше как лечителят се отдалечаваше, установи, че желае да отстъпи настрани от Тормент. Струваше й се, че когато останаха сами, той някак се беше озовал по-близо до нея. И беше станал много по-едър.

В настъпилата тишина тя имаше чувството, че е редно да разговарят, но съзнанието й беше замъглено. „Засрамена“ не описваше дори бегло състоянието й. Струваше й се, че ако можеше да даде някакво обяснение, щеше да успее да прогони това чувство.

Регистрираше обаче твърде много детайли от телосложението му, че да съумее да се успокои. Той беше толкова висок — поне с трийсет сантиметра повече от нея. И тялото му не бе крехко като нейното. Макар да беше много по-слаб, отколкото го помнеше, и значително по-лек от братята, все пак беше по-масивен и мускулест, отколкото всеки член на глимерата.

Да не би да си беше глътнала езика, зачуди се тя.

И дори докато си задаваше този въпрос, единственото, което успяваше да стори, беше да мери ужасяващата ширина на раменете му и да обхожда с очи внушителните контури на гръдния му кош, както и стряскащо мускулестите му ръце. Но причината не се състоеше в това, че го намираше привлекателен. Внезапно изпита уплаха от цялата тази физическа сила…

Тормент беше този, който отстъпи назад, а по лицето му се изписа негодувание.

— Не ме гледай така.

Тя си наложи да си припомни, че пред нея стоеше мъжът, който я бе избавил от плен. Не някой, който някога й е посягал. Или би го сторил.

— Съжалявам…

— Чуй ме и искам да ме разбереш точно. Не проявявам интерес към нищо, свързано с теб. Не знам каква игра играеш…

— Игра?

Той вдигна могъщата си ръка и посочи към басейна.

— Да лежиш там и да ме чакаш да сляза…

Ноуан се сви на мястото си.

— Какво? Не съм чакала теб или когото и да било…

— Глупости…

— Първо проверих, за да се уверя, че съм сама…

— Беше гола и се носеше във водата като някаква уличница…

— Уличница?

Произнесените на висок тон реплики летяха наоколо като куршуми, които си пресичаха пътя, докато те се прекъсваха един друг.

Тормент устреми горната част на тялото си напред.

— Защо дойде тук?

— Исках да се погрижа за прането…

— Не питам за тренировъчния център, а за проклетото имение.

— За да видя дъщеря си.

— Тогава защо не прекарваш никакво време с нея?

— Наскоро се обвърза! Постарах се да бъда на разположение…

— Да, знам. Само не и за нея.

Неуважението в плътния му глас я накара да поиска да изчезне, но несправедливостта на думите му й даде сили.

— Нямаше начин да знам, че ще влезеш именно тук. Мислех, че всички са излезли за през нощта…

Тормент съкрати разстоянието помежду им.

— Ще ти кажа следното само веднъж. Тук няма нищо за теб. Обвързаните мъже в къщата са верни на своите жени, а Куин не проявява интерес, нито пък аз. Ако си дошла да си търсиш хелрен или любовник, няма да ти излезе късметът…

— Нямам нужда от мъж! — Викът й го накара да млъкне, но това не стигаше. — Аз също ще кажа следното само веднъж. По-скоро ще се самоубия, преди някога отново да допусна в тялото си мъж. Знам защо ме мразиш и уважавам причините ти, но не бих пожелала теб или друг от твоя пол. Никога.

— Тогава какво ще кажеш да държиш дрехите си на мястото им?

Би го зашлевила, ако можеше да достигне толкова високо. Дори я засърбя ръката.

Но тя не подскочи, за да прогони ужасното изражение от лицето му със сила. Повдигна брадичка и заяви с толкова достойнство, колкото успя да събере:

— В случай че си забравил какво ми стори последният мъж, мога да те уверя, че аз не съм. Дали ще ми повярваш, или ще предпочетеш да се залъгваш, не е моя работа, нито ме е грижа.

Докато го отминаваше с накуцване, си пожела поне веднъж кракът й да беше като някога. Беше толкова по-лесно да демонстрираш гордост с нормална походка.

В мига щом стигна до преддверието, тя хвърли поглед назад към него. Той не се беше обърнал, така че тя насочи думите си към гърба му… и към името на неговата шелан, изписано там.

— Вече никога няма да припаря до тази вода. Облечена или съблечена.

Когато стигна до вратата, тя трепереше от глава до пети и едва когато почувства хладния въздух в коридора, осъзна, че беше оставила вътре кофата, метлата и лопатата.

Нямаше да се върне за тях, това беше сигурно.

Озовала се обратно в пералното помещение, затвори бързо вратите и се облегна на стената до тях.

Внезапно почувства, че се задушава, и свали рязко качулката от главата си. Тялото й гореше, но не заради тежката тъкан на дрехата. У нея беше забушувал вътрешен огън, който изпълваше дробовете й с нагорещен дим и изтласкваше кислорода навън.

Беше й невъзможно да свърже мъжа, когото познаваше от Древната страна, с онзи, когото бе срещнала преди малко. Първият се бе държал странно, но абсолютно никога не се отнесе с нея с неуважение, беше мила и нежна душа; вярно, открояваше се със свирепите си изпълнения на бойното поле, но същевременно успяваше да прояви състрадание.

Сегашният му вариант представляваше само озлобена обвивка.

И само като си помислеше как бе решила, че да се погрижи за роклята, ще бъде от полза. Ако се опиташе да премести имението със силата на мисълта си, би постигнала повече успех.

 

 

След като Ноуан си тръгна така разгневена, на Тор му хрумна, че макар тази вечер Джон Матю да не беше порязал ръката и крака си, все пак двамата имаха много общо — благодарение на сприхавия си нрав сега бяха облекли костюма на Мистър Задник, в комплект с който напълно безплатно вървяха пелерината на позора, ботушите на срама и ключове за автомобила на прекараните.

Боже, какво само излезе от устата му!

В случай че си забравил какво ми стори последният мъж, мога да те уверя, че аз не съм.

Той изстена и стисна основата на носа си. Как така, за бога, му бе хрумнало дори за секунда, че тази жена би могла да има сексуален интерес към мъж?

— Защото предположи, че е привлечена от теб, и изпадна в паника.

Тор затвори очи.

— Не сега, Ласитър.

Естествено, падналият ангел не обърна никакво внимание на словесната полицейска лента, гласяща „Не преминавай“. Идиотът с черно-русата коса се приближи и седна на една от пейките, като опря лакти в коленете си, скрити под кожени панталони, а странно белите му очи гледаха сериозно и мрачно.

— Време е двамата с теб да си поговорим.

— На тема социалните ми умения ли? — Тор поклати глава. — Без да се обиждаш, бих предпочел съвет от Рейдж, а това говори много.

— Някога чувал ли си за Междувремието?

Тор се завъртя несръчно на здравия си крак.

— Не проявявам интерес към сложни дефиниции.

— Съвсем реално място е.

— Също като Кливланд. Детройт. Прекрасният център на Бърбанк.^[1] — Беше фен на шоуто „Смях вкъщи“ от шейсетте години. Хубаво де, нека го убиеха за това. — Но те също не ме интересуват.

— Уелси е там.

Сърцето на Тор спря да бие.

— За какво говориш, по дяволите?

— Тя не е в Небитието.

Да. Добре. Вероятно беше редно да отвърне с: „Що за глупости дрънкаш, мамка му?“. Ала не можеше да стори нищо, освен да продължи да се взира в ангела.

— Тя не се намира там, където си мислиш, че е — промълви ангелът.

От пресъхналата уста на Тор успя да се откъсне:

— Нима казваш, че е в Ада? Защото това е единствената друга възможност.

— Не, не е.

Тор пое дълбоко въздух.

— Моята шелан беше достойна жена и тя е в Небитието… Няма причина да мисля, че е попаднала в Дънд. Колкото до мен, за тази вечер приключих с разправиите, така че ще изляза през онази врата. — Той посочи услужливо вратата, водеща към преддверието. — А ти ще ме оставиш да си тръгна. Защото не съм в настроение за такива шегички.

Обърна се и се заклатушка, като се подпираше на патерицата, донесена от Ноуан.

— Прекалено си уверен в нещо, от което си нямаш и понятие.

Тор спря. Отново затвори очи. Помоли се да почувства нещо. Каквото и да е, само да е различно от желанието да убива.

Не се получи.

Хвърли поглед през рамо.

— Ти си ангел, нали? Така че се очаква да проявяваш съчувствие. Току-що набедих жена, която някога е била изнасилена, че е уличница. Наистина ли си мислиш, че в този миг мога да понеса да бъда предизвикван на тема, свързана с моята шелан?

— В задгробния живот съществуват три места. Небитието, където се събираш с обичаните от теб. Дънд, където отиват грешниците. И Междувремието…

— Чу ли ме какво казах?

— … където душата бива блокирана. Там не е като на другите две места…

— Няма ли да спреш?

— … защото Междувремието е различно за всеки. В момента твоята шелан и бебето ти са блокирани там заради теб. Именно поради тази причина дойдох. Тук съм, за да ти помогна. Да помогна на тях да стигнат там, където им е мястото.

Боже, това бе точният момент да се окаже с прецакан крак, помисли си Тор, защото внезапно загуби всякакво чувство за равновесие. Или може би тренировъчният център действително се въртеше около оста си.

— Не разбирам — прошепна той.

— Трябва да продължиш напред, приятелю. Спри да се вкопчваш в нея, за да може да си тръгне.

— Не съществува чистилище, ако това имаш предвид…

— Ти откъде мислиш, че дойдох?

Тор повдигна вежда.

— Наистина ли искаш да ти отговоря на този въпрос?

— Не е забавно. И съм напълно сериозен.

— Не, ти лъжеш…

— Някога чудил ли си се как те открих сред онези гори? Защо все съм наоколо? Запитвал ли си се за миг защо си губя времето с теб? Твоята шелан и синът ти са в капан и аз бях изпратен да ги освободя.

— Син? — Тор въздъхна.

— Да, тя е носела момченце.

В този момент краката на Тор поддадоха под него. За щастие, ангелът скочи напред и го улови, преди да си е счупил нещо.

— Ела насам. — Ласитър го насочи към пейката. — Седни и наведи глава между коленете си. Блед си като платно.

По изключение Тор реши да не се съпротивлява; позволи задникът му да бъде настанен и остави ангела да извие шията му надолу. Отвори уста в опит да си поеме въздух и забеляза без каквато и да било причина, че плочките нямаха равен син цвят, а бяха изпъстрени с бели, сиви и тъмносини точици.

Голямата длан на другия мъж започна да описва кръгове по гърба му и това му се стори странно успокояващо.

— Син… — Тор повдигна леко глава и плъзна длан по лицето си. — Исках син.

— Както и тя.

Той го изгледа остро.

— Никога не ми го е казвала.

— Мълчала си е, защото не е искала да се пъчиш, че в къщата вече ще има два мъже.

Тор се засмя. Или може би проплака.

— Типично за нея.

— Да.

— Значи, я виждаш.

— Да. Никак не е добре, Тор.

Изведнъж той почувства, че ще…

— Ще повърна. — Което беше по-добре, отколкото да плаче. — Тя е в Чистилището?

— Междувремието. И съществува причина никой да не знае за него. Когато го напуснеш, се озоваваш в Небитието или в Дънд и преживяното се забравя като лош спомен. Но ако изпуснеш подходящия момент да го напуснеш, оставаш там завинаги…

— Не разбирам. Тя живя праведно. Беше достойна жена, чийто живот бе отнет твърде рано. Защо не е отишла в Небитието?

— Чу ли ме какво ти казах? Причината е в теб.

— В мен? — Той вдигна рязко ръце. — Какво нередно съм сторил, по дяволите? Живея и дишам. Не посегнах на себе си и няма да го сторя.

— Не си я пуснал да си тръгне. Не го отричай. Хайде, виж само какво причини току-що на Ноуан. Завари я гола, без вината да е нейна, и я направи на нищо само защото реши, че ти е хвърлила око.

— Да не би по никаква причина да е грешно, че не желая да ми бъдат отправяни влюбени погледи? — Тор се намръщи. — Между другото, откъде знаеш за случилото се?

— Нали не си мислиш сериозно, че някога оставаш сам? И проблемът не е в Ноуан. В теб е. Ти не желаеше да се чувстваш привлечен от нея.

— Не бях привлечен от нея. И сега не съм.

— Но няма нищо лошо, ако си. Точно в това е въпросът…

Тор се протегна, сграбчи предницата на ризата на ангела и блъсна главата му със своята.

— Имам да ти кажа две неща. Не вярвам на онова, което ми казваш, и ако си знаеш интереса, ще престанеш да дрънкаш глупости за моята шелан.

Тор се дръпна и стана на крака.

— Нямаш много време да се погрижиш за това, приятел.

— Стой далече от стаята ми.

— Готов ли си да рискуваш нейната вечност заради своя гняв? Наистина ли си толкова арогантен?

Тор погледна през рамо… Само че кучият син вече го нямаше. Пейката, на която седеше ангелът, беше празна. А бе трудно да спориш с въздуха.

— Както и да е. Проклета откачалка.