Дж. Р. Уорд
Преродена любов (5)

3

Обратно в центъра на Колдуел, Тор се отърси от студа, болките и изтощението, които го бяха споходили, и се втурна в ново преследване. Мирисът на лесърска кръв беше като кокаин за организма му, изправяше го на крака и му даваше сили да продължава напред.

Другите двама братя приближаваха зад гърба му и на него му беше пределно ясно, че не търсеха врагове, но щеше да им е нужен много късмет, за да успеят да го върнат обратно в имението. Единствено зората можеше да го направи.

А и колкото по-уморен беше, толкова по-голяма вероятност имаше да успее да поспи час или два.

Когато зави зад ъгъла, закова ботуши в земята. Пред него седем лесъри бяха заобиколили двойка бойци, но намиращите се в центъра на кръга не бяха Зи и Фюри, нито Ви и Бъч или Блейлок и Рейдж.

Онова в ръцете на левия от тях беше коса. Огромна и остра коса.

— Кучи син — измърмори Тор.

Мъжът с извитото острие стоеше, като че е бог, оръжието му се намираше в готовност, а на грозното му лице се мъдреше очаквателна усмивка, все едно се канеше да седне пред вкусно ястие. Вампирът до него, когото Тор не беше виждал от векове, нямаше нищо общо с мъжа, когото познаваше от Древната страна.

Изглеждаше, сякаш Троу, син на Троу, се беше забъркал с лоша компания.

Джон и Куин спряха от двете страни на Тор и Куин го погледна.

— Кажи ми, че това не е новият ни съсед.

— Кор.

— С такава мутра ли се е родил, или някой я е разкрасил впоследствие?

— Кой да знае.

— Ако онова там е трябвало да стане нос, значи, има нужда от нова пластична операция.

Тор погледна към Джон.

— Отмени повикването.

— Моля? — изписа Джон на езика на глухонемите.

— Знам, че изпрати съобщение на братята в къщата. Кажи им, че е било погрешка. Незабавно. — Когато Джон понечи да спори, Тор го спря. — Искаш да предизвикаш истинска война ли? Ти викаш братята, той вика своите копелета и изведнъж сме притиснати до стената без никаква стратегия. Ще се справим с това сами… Сериозен съм, Джон. Имал съм си работата с тези момчета и преди. Но ти не си.

Когато твърдият поглед на Джон срещна неговия, както винаги у Тор остана усещането, че са били заедно в подобни ситуации много по-дълго от последните няколко месеца.

— Трябва да ми се довериш, синко.

Джон изруга беззвучно в отговор, извади телефона си и започна да набира съобщението.

И в този момент Кор забеляза, че има посетители. Въпреки многото лесъри пред него, той започна да се смее.

— Това проклетите черни кинжали ли са? Точно навреме, за да ни спасят. Трябва ли да паднем на колене?

Убийците се обърнаха… Голяма грешка. Кор не изгуби и миг, а замахна с косата и посече двама от тях през кръста. Беше удар, нанесен с непринудена лекота. Двамата паднаха на земята, а останалите се разделиха на две групи, като половината се насочиха към Кор и Троу, а другите взеха на мушка Тор и неговите момчета.

Тор нададе рев и посрещна атаката с голи ръце, хвърли се напред и се вкопчи в първия, озовал се пред него убиец. Хвана го здраво за главата, повали го на колене и стовари юмрук в лицето му. После го завъртя и запрати отпуснатото му тяло срещу един контейнер за боклук.

Докато грохотът отзвучаваше, Тор се зае със следващия в редицата. Би предпочел да вкара в употреба юмруците си малко повече, но нямаше време за губене. В далечния край на пряката още седем новоприети се сипеха от оградата като змии от дърво.

Извади двата си кинжала, закова ботуши в земята и състави офанзивна стратегия за новопристигащите. Боже… Каквото и да се говореше за морала, социалните умения и джентълменските качества на Кор, нямаше спор, че го биваше като боец. Размахваше косата, като че тежеше няколкостотин грама, а способността му да преценява разстоянието беше впечатляваща. Във всички посоки летяха части от лесъри — ръце, глави и крака. Копелето беше изключително ефективно, а и Троу в никакъв случай не беше некадърен.

Противно на всички очаквания и на желанието им, Тор и неговият екип влязоха в ритъм с негодниците. Кор се погрижи да отблъсне първата партида към очакващите ги в началото на пряката черни кинжали, докато партньорът му задържа втората вълна на място, та никой да не се окаже блокиран. След като Тор, Джон и Куин се справиха с наплива, към касапницата един по един бяха изпратени и останалите лесъри с пресни рани.

Макар в началото да беше само шоу, сега наистина се вършеше работа. Кор не се перчеше с острието си, Троу показваше последователност; Джон и Куин действаха като по учебник.

А Тор беше отдаден на отмъщението.

Намиращите се пред тях не представляваха нищо повече от нови попълнения, така че в никакъв случай не показваха кой знае какви умения. Общият им брой обаче беше такъв, че нещата винаги можеха да се обърнат.

През оградата прескочи трета групичка.

Докато се приземяваха един след друг на улицата, Тор съжали за нареждането, което даде на Джон. Беше говорила жаждата му за мъст. Аргументът за избягване на конфронтацията между Братството и бандата на копелетата беше пълна глупост. Искаше да запази повече убийства за себе си. Резултатът? Бе изложил живота на Джон и Куин на опасност. Кор и Троу можеха да умрат тази вечер, утре или след година, това нямаше значение. Колкото до него… е, можеш да скочиш от моста по хиляди различни начини.

Но неговите момчета…? Те си струваше да бъдат спасени. Сега Джон беше нечий хелрен. А Куин имаше дълъг живот пред себе си. Не беше честно да ги прати в гроба преждевременно заради своята кръвожадност.

Кор, син на неизвестен баща, държеше своята любовница в ръцете си. Косата му беше единственият предмет от женски род, за който някога го е било грижа, и тази вечер, когато се изправи срещу в началото седем от враговете им, прераснали в четиринайсет и после достигнали двайсет и един, тя му се отплати за лоялността с несравнимо представяне.

Докато се движеха заедно, тя представляваше не само продължение на ръцете му, но и на цялото тяло, на очите, на съзнанието му. Той не беше просто войник с оръжие, двамата заедно представляваха звяр с могъща челюст. И докато се трудеха, той знаеше, че именно това му е липсвало. По тази причина беше дошъл в Новия свят — да открие нов живот в нова територия, където все още се подвизаваха много от старите им врагове.

След пристигането обаче амбициите му бяха стигнали до още по-висока цел. А това значеше, че останалите вампири в тази уличка стояха на пътя му.

В другия край на улицата Тормент, син на Харм, показваше нещо, което си струваше да се види. Колкото и на Кор да не му допадаше да го признае, братът беше невероятен боец. Докато въртеше кинжалите, те отразяваха околните светлини, ръцете и краката му сменяха позицията си само за един удар на сърцето, балансът и изпълнението бяха въплъщение на съвършенството.

Ако беше един от мъжете на Кор, щеше да се наложи братът да бъде убит, така че Кор да може да задържи първенството си. В това се състоеше първичният закон на лидерството, елиминираш онези, представляващи потенциално предизвикателство за позицията ти… Не че държеше около себе си некадърници. Слабите също трябваше да бъдат елиминирани.

Блъдлетър го научи на това и на още толкова много. В крайна сметка някои неща се оказаха истина.

Така или иначе, в бандата му от копелета нямаше място за типове като Тормент. Братът и подобните му не биха понесли да седнат на една маса с тях, а какво оставаше да работят заедно.

Макар че тази нощ за кратко го сториха. С напредването на битката двамата с Троу си сътрудничеха с братята, като им подаваха лесъри на малки групи, а те тримата на свой ред ги натирваха обратно при Омега с помощта на остриетата си.

И двамата братя, или по-скоро, кандидати за членове на Братството, придружаващи Тор, бяха по-едри от него… Всъщност Тормент, син на Харм, не беше така масивен както някога. Може би се възстановяваше от неотдавнашно нараняване. Каквато и да беше причината, Тор беше подбрал подкреплението си мъдро. Мъжът отдясно беше страховит, размерът му доказваше, че програмата за разплод на Скрайб Върджин не е била безсмислена. Другият имаше телосложението на Кор и неговите мъже, което означаваше, че никак не е дребен. И двамата действаха безкомпромисно, без да показват каквото и да било колебание или страх.

Когато най-накрая всичко приключи, Кор дишаше учестено, а ръцете му бяха изтръпнали от усилията. Всички, притежаващи вампирски зъби, бяха на крака. С всички, в чиито вени течеше черна кръв, беше свършено, бяха отпътували обратно към пагубния си създател.

Петимата стояха по местата си все още с оръжия в ръцете, докато си поемаха глътка въздух и нащрек за всякакви признаци на агресия от другата страна.

Кор хвърли поглед към Тор и кимна едва доловимо. Ако братът беше повикал подкрепление, щеше да последва сблъсък, от който Кор и спътникът му нямаше да излязат живи. Нападнеха ли ги тези тримата обаче, той и бойците му имаха шансове, но щеше да има ранени.

Не пристигна в Колдуел, за да умре. Направи го, за да стане крал.

— Надявам се да те видя отново, Тормент, син на Харм — обяви.

— Вече искаш да си тръгваш? — подразни го братът.

— Мислеше, че ще се кланям пред теб ли?

— Не, това изисква известна класа.

Кор се усмихна хладно и изложи на показ удължените си кучешки зъби. Успяваше да удържи гнева си благодарение на сериозен самоконтрол… и на факта, че вече беше започнал да обработва глимерата.

— За разлика от Братството, ние, обикновените бойци, действително използваме нощта за работа. Така че, вместо да целуваме пръстени според разни отживели обичаи, ще потърсим и елиминираме още врагове.

— Знам защо си тук, Кор.

— Така ли? Мисли ли четеш?

— Ще намериш смъртта си.

— Възможно е. А може и да се случи обратното.

Тормент поклати бавно глава.

— Приеми това като приятелско предупреждение. Върни се, откъдето си дошъл, преди действията ти да те пратят преждевременно в гроба.

— Допада ми, където се намирам в момента. Въздухът от тази страна на океана е стимулиращ. Между другото, как е твоята шелан?

Студеният повей, който почувства да се носи към него, беше именно онова, което целеше. Благодарение на сложна плетеница от контакти беше дочул, че Уелесандра е била убита във войната преди известно време, а той не се свенеше да използва всяко оръжие, с което разполагаше, за да повали врага.

Удара си го биваше. Мигом двамата придружители на Тор се хвърлиха напред. Но нямаше да има бой и спорове. Не и тази вечер.

Кор и Троу се дематериализираха в хладната пролетна нощ. Не се тревожеше, че може да ги последват. Онези двамата щяха да се погрижат за Тор, което означаваше, че щяха да го разубедят да се поддаде, воден от гняв, на необмислена постъпка, която би могла да го вкара в капан.

Нямаше как да знаят, че Кор не можеше да влезе в контакт с останалите си бойци.

Двамата с Троу възвърнаха формата си на върха на най-високия небостъргач в града. Той и войниците му винаги имаха сборен пункт, за да могат да се срещат от време на време през нощта, и покривът на тази сграда не само беше лесно забележим от всички краища на бойното поле, но изглеждаше и много подходящо място.

Кор обичаше гледката от такава височина.

— Нужни са ни мобилни телефони — отбеляза Троу, надвиквайки свистенето на вятъра.

— Така ли?

— Те разполагат с такива.

— За врага ли говориш?

— Да. И двата вражески лагера. — Когато Кор не каза нищо повече, мъжът, играещ ролята на негова дясна ръка, добави: — Имат средства за комуникация…

— От каквито ние не се нуждаем. Ако допуснеш да разчиташ на помощни средства, в един момент те се превръщат в оръжие срещу теб. Векове наред сме се справяли отлично и без разните му технологии.

— Само че живеем в нова ера и на ново място. Тук нещата са различни.

Кор хвърли поглед през рамо, сменяйки гледката към града с образа на втория в командването. Троу, син на Троу, беше прекрасен мъжки екземпляр с идеални черти и стройно тяло, което благодарение на уроците на Кор вече служеше не само за украса, но вършеше и работа. В интерес на истината, с годините бе заякнал и най-накрая си беше спечелил правото гордо да се обяви за истински мъж.

Кор се усмихна хладно.

— Ако тактиките и методите на братята са така успешни, защо се случиха тези набези срещу расата?

— Понякога се случват такива неща.

— И понякога те са резултат от грешки… При това фатални. — Кор отново се загледа към града. — Наясно си колко лесно може да се допусне подобна грешка.

— Просто казвам…

— Там е проблемът на глимерата… Винаги търси лесното решение. Мислех, че съм избил това от главата ти преди години. От преговор ли се нуждаеш?

Троу си затвори устата, а Кор се усмихна по-широко.

Устреми поглед към ширналия се пред него Колдуел. Знаеше, че въпреки тъмнината на нощта бъдещето му беше светло.

А пътят му покрит с телата на братята.