Дж. Р. Уорд
Преродена любов (27)

25

На следващата вечер Кор стоеше в нишата пред входа на една тухлена сграда в самия център на града. Потънала навътре с близо метър, тя оформяше пространство, наподобяващо ковчег, и му осигуряваше сянка, в която да се прикрие, както и защита от заблудени куршуми.

Съвсем сам, той беше абсолютно бесен, докато оглеждаше района и държеше под око лъскавата черна кола, която проследи.

Вдигна ръка и погледна часовника си. Отново. Къде бяха войниците му?

Отделянето му от групата, за да последва Асейл, го доведе до тук, но преди да потегли, нареди на останалите да се присъединят към него, щом приключат с първата серия битки. Задача, която не би трябвало да представлява проблем. Всичко, което се налагаше да сторят, беше да направят оглед, като преминават от покрив на покрив в частта от града, където продажбата на наркотици беше най-активна.

Никак не беше сложно.

И въпреки това продължаваше да стои сам.

Асейл все още се намираше в отсрещната сграда и по всяка вероятност общуваше с други хора, подобни на убитите от него предишната вечер. В нея привидно се помещаваше художествена галерия, но Кор беше старомоден, а не наивен. Всякакъв вид стоки и услуги биха могли да се договарят, в което и да е „легитимно“ учреждение.

Асейл се появи обратно навън след близо час и лампата над задния вход на галерията освети гъстата му черна коса и чертите, придаващи му вид на хищник. Ниската му спортна кола, с която сновеше насам-натам, беше паркирана наблизо и докато я заобикаляше, на малкия му пръст проблесна пръстен.

С тези си движения и с типичното си черно облекло той изглеждаше… всъщност точно като вампир. Жесток, чувствен, опасен.

Спря при вратата на колата и бръкна в сакото си за ключовете…

И в следващия миг се обърна към Кор с пистолет в ръка.

— Наистина ли мислиш, че не съм наясно откога ме следиш?

Акцентът му беше толкова характерен за Древния свят и толкова натрапчив, че би звучал като чужд език, ако Кор не познаваше от първа ръка въпросния диалект.

Къде бяха проклетите му войници?

Когато Кор се подаде от сенките, самият той с автоматичен пистолет в ръка, забеляза не без задоволство, че другият мъж се притесни донякъде, когато го разпозна.

— Може би си очаквал брат? — произнесе бавно Кор.

Асейл не снижи дулото.

— Бизнесът ми си е мое лично дело. Нямаш право да ме следиш.

— А моят бизнес е какъвто аз реша да бъде.

— Методите ти няма да проработят тук.

— И за какви методи става дума?

— Тук съществуват закони.

— И аз така чух. И съм абсолютно убеден, че нарушаваш поне няколко.

— Не говоря за тези на хората. — Като че те бяха без всякакво значение… но поне по този въпрос можеха да постигнат съгласие. — Според Древните закони…

— Вече сме в Новия свят, Асейл. Нови правила.

— Според кого?

— Според мен.

Мъжът присви очи.

— Вече престъпваш всички граници?

— Твоите заключения са си твои собствени.

— Тогава ще се придържам към тях. А сега те оставям… Освен ако не планираш да ме застреляш. Но в такъв случай ще те взема със себе си. — Той вдигна другата си ръка. В нея държеше малък черен телефон. — Само да сме наясно. Бомбата, прикрепена към шасито на колата ми, ще се задейства чрез едно докосване с палец, а именно такава инстинктивна реакция би се получила, ако пратиш куршум в гърдите или гърба ми. О, и може би трябва да добавя, че радиусът на експлозията покрива и мястото, на което стоиш, а детонацията е толкова силна, че няма да имаш възможност да се дематериализираш достатъчно бързо.

Кор се засмя с искрено уважение.

— Знаеш какво казват за самоубийците, нали? За тях няма Небитие.

— Ако ти ме простреляш пръв, няма да е самоубийство. А самозащита.

— И си склонен да го изпробваш?

— Ако ти си склонен.

Асейл изглеждаше напълно безгрижен, сякаш и двата варианта го устройваха — бе готов да живее или да умре, жестокостта и болката не го притесняваха. Но в никакъв случай не правеше впечатление на равнодушен.

От него би излязъл изключителен войник, помисли си Кор. Стига да не беше кастриран от мамчето си.

— Значи, твоето решение — промърмори Кор — се изразява във взаимно унищожение.

— Да. Какво да бъде?

Ако Кор имаше на разположение подкрепление, щяха да съществуват и по-добри начини да се справят със ситуацията. Но не, от войниците му нямаше и следа. А според един от фундаменталните принципи на войната озовеш ли се лице в лице с равностоен противник, който е добре подсигурен и не му липсва кураж, не нападаш — оттегляш се, прегрупираш сили и оцеляваш, за да можеш да се биеш при обстоятелства, по-благоприятни за победата ти.

Освен всичко друго Асейл трябваше да бъде запазен жив достатъчно дълго, та кралят да се срещне с него.

Но ситуацията не беше по вкуса на Кор. И настроението му, поначало мрачно, сега беше в най-черни краски. Не каза нищо повече. Просто се дематериализира в друга пряка на около осемстотин метра разстояние, като остави изчезването му да говори само за себе си.

Когато прие форма до един затворен павилион за вестници, вътрешно направо кипеше. Безпомощността му при сблъсъка с Асейл усили яростта му, която се насочи изцяло към войниците му.

Започна лично да ги издирва, като тръгна от една изоставена сграда, мина през ателие за татуировки и пансион и накрая ги откри на небостъргача. Когато прие форма, те всички бяха там. Помайваха се, сякаш нямаха нищо за вършене.

Гневът изпълни всяка вена в тялото му и закипя в него до точка, в която започна да усеща умопомрачението да пулсира в черепа му. Разбира се, това се дължеше на глада му за кръв. Ала това, че разбираше къде се корени раздразнението му, никак не го смекчаваше.

— Къде бяхте, по дяволите? — кресна, докато вятърът свистеше около него.

— Нареди ни да чакаме тук…

— Казах ви да ме намерите.

Троу вдигна ръце.

— Дявол да го вземе. Нужни са ни телефони, а не…

Кор се хвърли към другия мъж, сграбчи го за палтото и го запрати към една метална врата.

— Внимавай с тона си.

— Прав съм…

— Няма да водим отново този спор.

Кор рязко се отдалечи от подчинения си, а дрехата му се изду от топлия вятър, духащ над града.

Троу обаче не се предаваше.

— Можехме да сме там, където ни искаш. Братята имат мобилни…

Той се обърна.

— Майната им на братята!

— Бихме се справяли по-добре, ако разполагахме с начини да комуникираме!

— Братята са слаби, защото разчитат на технологиите.

Троу поклати надменно глава като аристократ, който разбира повече от нещата.

— Не, те живеят в бъдещето. И ние не можем да се мерим с тях, ако продължаваме да стоим в миналото.

Кор сви ръцете си в юмруци. Баща му — по-точно Блъдлетър — би блъснал кучия син от покрива на сградата заради наглостта и непокорството му. И Кор направи крачка към другия мъж.

Но не, помисли си той, подчинявайки се на хладната логика. Имаше и по-целесъобразен начин да се справи с това.

— Отиваме на бойното поле. Незабавно.

Отправи поглед към Троу. Имаше един-единствен приемлив отговор и другите го знаеха, ако се съдеше по начина, по който сграбчиха оръжията си и се подготвиха за сблъсък с врага.

И да, вечното конте Троу, който държеше на обществените порядки дори във военна ситуация, естествено, се подчини. Но имаше и други причини, поради които той изпълняваше безпрекословно и стриктно всички заповеди: дългът, който смяташе, че трябва да изплаща вечно, и обвързаността му с останалите копелета, която се усили с годините и беше взаимна… донякъде. И разбира се, скъпата му покойна сестра, която в известен смисъл още беше с него.

Но на практика тя в по-голяма степен беше с Кор.

Той кимна и войниците поеха като поток свободни молекули през лабиринта от тесни улици. В този момент Кор си припомни онази отдавнашна нощ, когато в бедните райони на Лондон един изискан джентълмен се обърна към него с ужасяващо предложение.

Но отплатата за исканата услуга беше много повече, отколкото Троу бе предполагал.

Да накара Кор да убие насилника на сестра му, бе струвало на Троу повече от шилингите в джоба му. Той бе принуден да заплати за това с целия си живот. И изплащането на дълга го превърна в нещо много повече от член на глимерата, който по случайност носеше и име на Братството. Троу не само се бе оказал достоен наследник на рода си, но надмина всички очаквания.

Далеч надмина всички очаквания. В действителност Кор се съгласи на сделката, за да използва вампира като пример за слабост пред останалите. От Троу се очакваше да представлява жалка противоположност на истинския воин, унизен, хленчещ лигльо, който с времето щеше да се пречупи и да се превърне в техен роб.

Но ето как се бяха развили нещата.

Уличката, в която приеха форма, беше задушна и воняща на пот заради лятната жега, а когато войниците му се разпръснаха около него, я запълниха изцяло от стена до стена.

Винаги ловуваха в група; за разлика от братята, винаги се движеха заедно.

Така че всички видяха онова, което се случи в следващия миг. Кор измъкна един от кинжалите си, стисна го здраво за дръжката и се обърна рязко към Троу.

Наръга го в корема.

Някой изкрещя. Неколцина изругаха. Троу притисна раната си и се сви…

Кор го хвана за рамото, измъкна оръжието си и го намушка отново. Мирисът на прясна вампирска кръв беше непогрешим. Нужни бяха обаче два източника, а не само един.

Прибра оръжието си и бутна Троу, който се просна на земята. После взе един от кинжалите му и прекара острието по вътрешната страна на предмишницата си. Прокара окървавената си ръка по тялото на Троу, а после пъхна окървавения кинжал в ръката на войника. Клекна и прикова свирепия си поглед в очите му.

— Когато братята те открият, ще те приберат и ще се погрижат за теб, а ти ще установиш къде живеят. Ще им кажеш, че съм те предал и искаш да се биеш редом с тях. Ще се престориш, че си на тяхна страна, и ще намериш начин да проникнем в дома им. — Той тикна пръст в лицето на мъжа. — И понеже си толкова вманиачен на тема обмен на информация, ще ми казваш всичко. Имаш двайсет и четири часа, а после двамата с теб ще се срещнем отново. В противен случай останките на сестра ти ще свършат по много мерзък начин.

Очите на Троу се разшириха върху пребледнялото му лице.

— Да, тя е при мен. — Кор се наведе още по-ниско, докато носовете им почти се докоснаха. — Беше с нас през цялото време. Така че, предупреждавам те, не забравяй на кого е редно да си предан.

— Ти… Кучи син…

— Такъв съм. Имаш време до утре. На небостъргача в четири сутринта. Бъди там.

Очите на Троу пламтяха, когато срещнаха тези на Кор, и ненавистта в тях беше достатъчен отговор. Прахът на мъртвата му сестра беше у Кор и те двамата бяха наясно, че след като бе способен да изпрати дясната си ръка в леговището на звяра, за него нямаше да е кой знае какво да хвърли останките й в кофа за боклук, в някоя мърлява тоалетна или в кошничките за пържене на „Макдоналдс“.

Но мисълта за това беше повече от достатъчна да разтърси Троу. И също както преди толкова много време, сега отново щеше да се жертва заради онази, която беше изгубил.

Кор се изправи и рязко му обърна гръб.

Войниците му стояха рамо до рамо, заплашителна стена, която го наблюдаваше. Но той не се боеше от бунт. Всички до един бяха отгледани, ако можеше да се използва тази дума, от Блъдлетър, обучени от този садистичен вампир на изкуството на боя. И на стремеж към отмъщение. Ако бяха изненадани, то бе само от факта, че Кор не е предприел по-рано подобна стъпка.

— Върнете се обратно в лагера за остатъка от нощта. Имам среща, на която трябва да отида. Ако се върна и открия, че някой от вас липсва, ще го издиря и няма да го оставя просто ранен.

Те си тръгнаха, без да поглеждат към Троу. Всъщност и към Кор не погледнаха.

Мъдро решение.

Яростта му се беше изострила повече и от кинжала.

 

 

След като Троу беше оставен сам в уличката, той положи длан върху раната на корема си и я притисна, за да намали загубата на кръв.

Макар тялото му да беше прерязвано от болка, зрението и слухът му бяха неестествено изострени, докато анализираха обграждащата го обстановка. Издигащите се над него сгради бяха високи и неосветени. Прозорците — тесни и с дебели матови стъкла. Във въздуха се носеше аромат на печено месо, като че се намираше недалече от ресторант с барбекю. Отдалече се чуваха клаксони на коли, изскърцването на спирачките на автобус и пискливото кискане на жена.

Нощта едва започваше.

Всеки би могъл да го открие. Приятел. Враг. Лесър. Брат.

Поне Кор го остави с кинжал в ръката.

Със сподавена ругатня се претърколи на една страна и направи опит да се изправи…

Това сложи край на острото и ярко възприемане на света? При новия пристъп на агонизираща болка всичко около него като че избледня, а бомбата в стомаха му избухна с такъв магнитуд, че той се запита дали не е разкъсал нещо.

Отпусна се обратно и се замисли, че Кор може би беше на грешен път. Нищо чудно тази пряка да се окажеше неговият ковчег, а не тепсията, на която искаше да го поднесе на Братството.

И докато лежеше и агонизираше, Троу си даде сметка, че е трябвало да бъде по-предвидлив. С течение на времето свикна да се държи непредпазливо с Кор, така както гледач на тигри може да стане небрежен. Приемал бе за даденост някои модели на поведението му и ги бе тълкувал неоснователно като безопасни и предсказуеми.

В действителност опасността не беше изчезнала, а дори беше нараснала.

И както в самото начало на общуването му с Кор той оставаше в плен на обстоятелствата, които ги бяха събрали.

Неговата сестра. Красивата му и чиста сестра.

Беше с нас през цялото време.

Троу изстена, но не заради болката. Как се беше добрал Кор до праха й?

Прие, че семейството му е устроило подобаваща церемония и се е погрижило за нея, както бе редно. И как би могъл да допусне нещо друго? Щом сделката влезе в сила, не му се разрешаваше да се вижда с майка си или с брат си, а бащата му беше умрял десет години по-рано.

Несправедливостта беше нечувана. Беше се надявал, че в смъртта си тя ще получи заслужен покой. Нали Небитието беше тъкмо мястото за души, светли и прекрасни като нейната. Но без церемония…

Най-скъпа Скрайб Върджин, сигурно й е бил отказан достъп. Ново проклятие се бе стоварило върху него. И върху нея.

Докато се взираше в небето, от което не успяваше да зърне почти никакво късче, той се замисли за братята. Ако го откриеха, преди да е умрял, и ако го приберяха, както допускаше Кор, щеше да свърши онова, което се искаше от него. За разлика от останалите копелета, той изпитваше лоялност, която не беше нито към краля, нито към Кор или побратимите му — макар в действителност да бе започнала да клони към въпросните мъже.

Не, неговата преданост беше към друг… и Кор го знаеше. И именно поради тази причина този деспот отдавна беше положил усилия да се подсигури допълнително срещу евентуално измъкване на Троу.

В началото прие, че вонята, която долови, идва от гниещата храна в някоя кофа за боклук, донесена от топлия повей на постоянно сменящия посоката си вятър. Но не, в ужасяващия букет от аромати се съдържаше издайническа сладост.

Повдигна глава, погледна към долната част на тялото си и към простиращите се пред него десетки метри улица. В края на пряката трима лесъри влязоха в полезрението му.

Смехът им беше неговият погребален звън и въпреки това той установи, че се усмихва, дори след като проблясъците му подсказаха, че са извадили ножове. Мисълта, че съдбата осуетява плана на Кор, му се струваше напълно приемлив изход от ситуацията. Но сестра му… Как би могъл да й помогне, ако е мъртъв?

Докато убийците се приближаваха към него, той знаеше, че онова, което се канеха да му сторят, щеше да накара болката в стомаха му да изглежда като убождане на пръста.

Трябваше да се бори, и щеше да го стори.

До последния удар на сърцето си, до последното издихание, откъснало се от устата му, щеше да се бори с всички сили за единственото, заради което му оставаше да живее.