Дж. Р. Уорд
Преродена любов (65)

63

След като капаците на прозорците се вдигнаха и нощта заличи всичката светлина в небето, Блей напусна билярдната зала с намерението да се отбие в библиотеката при Сакстън и после да се прибере в стаята си, за да се приготви за Първото хранене.

Но не стигна по-далече от ствола на мозаечното ябълково дърво във фоайето. Закова се на място и погледна надолу. Беше получил ерекция. Възбудата му беше колкото неочаквана, толкова и настоятелна.

Какво… Вдигна поглед и се запита коя от другите жени беше влязла в период на нужда. Имаше само едно обяснение.

— Може и да не искаш да научаваш отговора.

Отклони поглед и установи, че Сакстън стои на прага на библиотеката.

— Кой?

Но той знаеше. Наистина знаеше.

Сакстън направи жест с елегантната си ръка, посочвайки зад гърба си.

— Няма ли да дойдеш да пийнеш с мен в кабинета ми?

Сакстън също беше възбуден. Идеално скроеният му панталон с десен рибена кост беше издут на мястото на ципа. Но изражението на лицето му не съответстваше на ерекцията. Беше мрачен.

— Ела — повтори и отново махна с ръка. — Моля те.

Блей вкара краката си в действие и те го отведоха насред безпорядъка, изпълващ библиотеката, откакто Сакстън се беше захванал със задачата си. Каквато и да беше тя.

Когато вече беше вътре, Блей чу двойните врати да се затварят и потърси в съзнанието си нещо, за което да заговори. Нищо. Нямаше… нищо за казване. Особено след като над главата му от горния етаж зазвуча глух тропот.

Дори кристалните елементи на полилея трепкаха, като че сексуалната енергия се беше предала по гредите на пода.

Лейла се намираше в периода си на нужда. Куин й предоставяше услугите си.

— Ето, изпий това.

Блей пое каквото му беше предложено и го изсипа в устата си, като че в него бе избухнал пожар, а съдържанието на чашата беше вода. Ефектът бе напълно противоположен. Брендито прогори пътя си надолу и се приземи като огнено кълбо в стомаха му.

— Още едно? — попита Сакстън.

Блей кимна, а тумбестата чаша изчезна и се върна много по-пълна. След като изгълта и второто, той произнесе:

— Изненадан съм…

Колко болеше. Мислеше, че всички връзки между него и Куин са прекъснати. Да бе. Трябваше да е по-наясно.

Отказа обаче да завърши изречението на глас.

— … че можеш да търпиш този хаос — добави вместо това.

Сакстън отиде до бара и сипа питие и за себе си.

— Боя се, че е наложителен.

Блей се приближи до бюрото, обгърна чашата бренди с длан, за да я стопли и се помъчи да звучи разумно.

— Изненадан съм, че не вършиш повечето работа на компютъра.

Сакстън дискретно покри онова, върху което се трудеше, с подвързан в кожа том.

— Докато си водя бележки на ръка, имам време да мисля.

— Изненадан съм, че ти е нужно време. Обикновено инстинктът ти не те лъже.

— В момента май си изненадан от много неща.

Само от едно в действителност.

— Просто водя разговор.

— Да, разбира се.

Най-накрая погледна към любовника си. Сакстън се беше настанил на тапицираното с копринена дамаска канапе с крака, кръстосани в глезените, а изпод идеално изгладените ръбове на панталоните му се показваха червени копринени чорапи. Обувките му марка „Ферагамо“ блестяха от редовното лъскане. Всяка частица от него беше изискана и скъпа като античната мебел, върху която седеше. Съвършен мъж със съвършено потекло и съвършен вкус. Той олицетворяваше всичко, което някой би могъл да желае.

Под отблясъците на проклетия полилей Блей произнесе рязко:

— Още съм влюбен в него.

Сакстън сведе поглед и бръсна бедрото си, като че там имаше някакво миниатюрно влакънце.

— Знам. Нима си мислеше, че не си?

Май това беше много глупаво от страна на Блей.

— Толкова ми омръзна всичко. Наистина.

— Вярвам ти.

— Толкова съм… — Боже, тези звуци, приглушеното потропване, това звуково напомняне за онова, което бе пренебрегвал през последната година…

Във внезапен пристъп на ярост той запрати тумбестата чаша към мраморната камина и тя се пръсна.

— По дяволите! По дяволите! — Ако можеше, би подскочил нагоре и би смъкнал проклетия полилей от проклетия таван.

Обърна се и пое слепешком към вратата, като по пътя си събаряше книги, разбъркваше купчини с документи и едва не се строполи, когато се блъсна в масичката за кафе.

Сакстън бързо се озова до него и блокира пътя му с тяло.

Блей прикова поглед в лицето му.

— Махни се от пътя ми. Незабавно. Не ти трябва да си около мен.

— Остави на мен да реша.

Блей насочи поглед към тези така добре познати му устни.

— Не ме притискай.

— Или какво?

Дишането му се учести и Блей осъзна, че мъжът срещу него беше напълно наясно точно към кого се стреми той. Или поне така си мислеше. Но по някаква причина нещо се бе отприщило; може би поради периода на нужда, може би… По дяволите, не знаеше и наистина не го беше грижа.

— Ако не се разкараш от пътя ми, ще те просна на бюрото ти.

— Докажи го.

Грешна реплика. С погрешен тон. В погрешен момент.

Блей нададе рев, който накара прозорците да завибрират. После сграбчи любовника си за тила и го запрати към другия край на помещението. Сакстън се улови за бюрото, а около него се разлетяха хартии, листчета от бележник и напечатани страници.

Сакстън изви тяло и погледна през рамо, за да види какво го очакваше.

— Твърде късно е за бягство — изръмжа Блей и отвори ципа си със замах.

Хвърли се върху приятеля си, като действаше грубо с ръце, проправяше си път през облеклото, което се намираше между него и онова, което щеше да получи. Когато не останаха повече бариери, той оголи зъби и ги впи през дрехите в рамото на Сакстън, сграбчи като с клещи китките му и го прикова под себе си върху кожения плот на бюрото.

Влезе в него със сила и тялото му пое контрола… макар сърцето му да беше много, много далеч.

 

 

Хижата, както я наричаше Хекс, представляваше много скромно жилите.

Докато Есен се разхождаше из вътрешността му, нямаше кой знае какво да се изпречи на пътя й. Тясната дълга кухня не съдържаше нищо повече от шкафове и плотове. Зоната, играеща ролята на дневна, предлагаше малко повече от гледката към реката, а мебелировката се изчерпваше с две кресла и малка маса. Спалните бяха общо две, в едната имаше две легла, а в другата едно по-голямо. Банята беше малка, но чиста, с една-единствена кърпа, която висеше от стойката на душа.

— Както ти казах — заговори Хекс от дневната, — не е кой знае какво. Има и подземие, където можеш да стоиш през деня, но достъпът е през гаража.

Есен излезе от банята.

— Струва ми се прекрасно.

— Всичко е наред. Можеш да си откровена.

— Казвам онова, което мисля. Ти си изключително динамична жена. Обичаш нещата да се получават както трябва и не ти харесва да губиш време. Това жилище е идеално за теб. — Тя отново обходи с поглед интериора. — Всички приспособления, които довеждат и отвеждат вода, са нови. Същото важи и за отоплителните тела. В кухнята има достатъчно пространство за готвене, печката е с шест котлона, а не с четири, освен това работи с газ, така че няма нужда да се тревожиш за електричеството. Покривът е покрит с плочи, което го прави издръжлив, и подовете не скърцат. Подозирам, че основите са в също толкова добро състояние, колкото и всичко останало. — Тя обходи къщата. — Има прозорци, от които да погледнеш навън във всички посоки, така че никога няма да бъдеш хваната неподготвена, а също така ми прави впечатление, че навсякъде са монтирани медни ключалки. Идеално.

Хекс съблече якето си.

— Това е… Много си наблюдателна.

— Всъщност не. Очевидно е за всеки, който те познава.

— Аз… Наистина се радвам, че ме познаваш така добре.

— Аз също.

Есен се приближи към прозорците с изглед към реката. Отвън луната хвърляше ярка светлина върху заснежения пейзаж, а пречупените лъчи изглеждаха сини.

Влюбена си в мен. Не си прави труда да отричаш. Казваш ми го всеки ден в съня си. И си пределно наясно, че единствената причина, поради която съм с теб, е да измъкна Уелси от Междувремието. Така че не отговарям ли идеално на модела, който си избрала?

— Мамен?

Есен насочи вниманието си към отражението на дъщеря си в стъклото.

— Извинявай, какво?

— Искаш ли да ми разкажеш какво се случи между теб и Тор?

Хекс още не се беше разоръжила и докато стоеше там, изглеждаше така могъща, вдъхваща сигурност, силна… Не би склонила глава пред мъж или пред когото и да било, а не беше ли това нещо прекрасно? Не представляваше ли това неизмерима благословия?

— Толкова се гордея с теб — заяви Есен и се обърна, за да се озове лице в лице с дъщеря си. — Искам да си наясно колко много се гордея с теб.

Хекс сведе поглед към пода и прекара ръка през косата си, сякаш не знаеше как да приеме похвалата.

— Благодаря, че ме приюти — продължи Есен. — Ще се постарая да си заслужа гостоприемството ти, докато съм тук, и ще допринасям с каквото мога.

Хекс поклати глава.

— Нали ти казах, не си гост тук.

— При всички случаи няма да се превръщам в бреме.

— Ще ми разкажеш ли за Тор?

Есен огледа оръжията в техните кожени кобури и си каза, че проблясването на метала приличаше много на пламъчетата в очите на дъщеря й — обещаваше наказание.

— Не му се гневи — чу се да казва. — Случилото се между нас беше по взаимно съгласие и приключи по… сериозни причини. Не е сторил нищо лошо.

Докато говореше, не беше сигурна, че е убедена в думите си, но знаеше едно — нямаше да допусне да се създаде ситуация, в която Хекс да хукне след Тор с извадено оръжие. В буквалния смисъл.

— Чуваш ли ме, дъще моя? — това не беше въпрос, а команда. Първият случай, в който си позволяваше да прозвучи като родител към дете. — Няма да влизаш в разпра с него. Или да му искаш обяснение.

— Обясни ми защо.

— Виждаш емоциите на другите, нали така?

— Да.

— Кога за последно си срещала някой, който е могъл да бъде принуден да се влюби? Който е насочвал чувствата си в съответна посока, докато в същото време сърцето му вече е принадлежало на друг?

Хекс изруга леко.

— Никога. Това е сигурна рецепта за нещастие. Но поне това може да бъде казано по подобаващ и почтителен начин.

— Красивите думи не променят естеството на истината. — Есен погледна обратно към заснежения пейзаж и реката, която беше частично замръзнала. — Бих предпочела да знам истината, вместо да живея в лъжа.

За известно време помежду им настъпи мълчание.

— Отговорих ли ти достатъчно ясно?

Нова ругатня. Но после Хекс заяви:

— Не съм доволна, но да, достатъчно ясно е.