Дж. Р. Уорд
Преродена любов (24)

22

Когато Тор прие форма обратно в имението на Братството, беше бесен на целия свят. Отвратително и грозно разярен.

Влезе във вестибюла и помоли Фриц да отблокира ключалката дистанционно, без да му се пречка на пътя. Нямаше нужда който и да било да го вижда в такова състояние…

На молбата му беше отвърнато и вътрешната врата поддаде на натиска, а той влетя във фоайето без публика. Целият първи етаж на къщата беше потънал в тишина, догените се бяха възползвали от отсъствието им, за да се погрижат за спалните на горния етаж, преди да започнат подготовката за Последното хранене.

По дяволите. Вероятно щеше да се наложи да напише съобщение на Фюри, за да разбере къде се намира Лейла…

Заради внезапно задействал се инстинкт той извърна рязко глава и насочи поглед към трапезарията. Някакъв вътрешен глас го тласна да продължи да върви, преведе го през сводестите врати, накара го да отмине дългата полирана маса… и да влезе в кухнята през летящата врата.

Ноуан стоеше пред плота и чупеше яйца в керамична купа.

Сама.

Спря по средата на онова, което вършеше, качулката й се повдигна и тя извърна лице към него.

По някаква причина сърцето му заблъска бясно.

— Плод на въображението ми ли беше? — попита.

— Моля?

— Това, че те видях във фоайето, преди да тръгна, фантазия ли е било?

Ноуан бавно спусна ръката си и яйцето в нея бе спасено от счупване. Временно.

— Не.

— Свали отново качулката си.

Не беше молба, а заповед. Такава, каквато Уелси никога не би преглътнала. Ноуан от своя страна се подчини покорно.

И ето че тя се разкри пред погледа му с русата си коса, прибрана в дебела колкото въже плитка, с бялата си кожа и сияйните очи…

— Казах на Ласитър… — Тя прочисти гърло. — Ласитър ме попита дали бих те нахранила.

— И ти какво му отговори?

— Да.

Внезапно той си я представи в басейна, носеща се по гръб, напълно гола, с вода, обгърнала топлата й плът.

Тор протегна ръка и се подпря на един шкаф. Беше трудно да се каже какво го разтърси повече — неочакваната потребност да впие зъби в шията й или пълното му отчаяние само при мисълта за това.

— Все още съм влюбен в моята шелан — чу се да произнася.

И именно в това си оставаше проблемът. Цялата му решимост и всички тези глупости с обръщането на нова страница ни най-малко не бяха променили чувствата му.

— Знам — отговори Ноуан. — И се радвам за това.

— Редно е да използвам Избраница. — Той направи една крачка към нея.

— Знам. И съм съгласна с това. Тяхната кръв е по-чиста.

Той направи нова крачка.

— Ти си с добро потекло.

— Бях — отвърна рязко тя.

Крехките й рамене започнаха да треперят съвсем леко, като че беше почувствала глада му, а хищникът у него се пробуди. Изведнъж осъзна, че желае да скочи върху плота, до който беше застанала тя, за да може да…

Какво да направи?

Е, това беше очевидно.

Макар сърцето и съзнанието му да не представляваха нищо повече от празна ледена пързалка, замръзнала и плоска до крайност, останалата част от него беше жива, тялото му пулсираше с копнеж, който заплашваше да сложи край на добрите му намерения, нужното благоприличие… и на скръбта му.

Направи още няколко крачки към Ноуан и го осени ужасяващата мисъл, че именно това имаше предвид Ласитър, като му каза да пусне Уелси да си върви — в този миг той я беше оставил зад гърба си. Не го интересуваше нищо освен миниатюрната жена пред него, която правеше всичко възможно да остане на мястото си, докато той се спускаше към нея.

Спря едва когато се намираше на трийсет сантиметра от жената. Погледът му се плъзна надолу, отмина сведената й глава и се впи в деликатно пулсиращата вена на шията й.

Тя дишаше също така учестено като него.

И когато вдиша, той долови мирис.

Не беше страх.

 

 

Най-скъпа Скрайб Върджин, той беше огромен.

Застанала в сянката на извисяващия се над нея воин, Ноуан почувства излъчващата се от него топлина, все едно стоеше пред разбунтувал се огън. И въпреки това… не я изгаряше. И тя не се боеше. Стопли едно толкова дълбоко кътче в нея, че тя не го разпозна веднага като част от себе си.

Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че след миг той щеше да се впие във вената й, а тя щеше да му позволи, но не защото ангелът го поиска от нея и не защото даде клетва, нито пък за да се отплати за нещо от минатото.

Тя… искаше той да го направи.

От него се разнесе просъскване и тя знаеше, че Тормент вече е отворил уста и е разкрил уголемените си кучешки зъби.

Беше време. И тя не нави нагоре ръкава си. А освободи яката на робата, разтвори я широко около раменете си и наклони глава на една страна.

Предостави му шията си.

О, как блъскаше сърцето й.

— Не тук — произнесе дрезгаво той. — Ела с мен.

Хвана я за ръката, дръпна я в килера и затвори вратата. Стените на тясното помещение бяха покрити с рафтове, по които се мъдреха живописни буркани с консервирани плодове и зеленчуци; топлият въздух ухаеше приятно на прясно смляно брашно.

Когато лампата над главите им светна и вратата се заключи, тя знаеше, че го беше сторил той със силата на мисълта си.

Остана взрян в нея, а кучешките му зъби се удължиха още повече, симетричните им бели върхове се подаваха изпод леко повдигнатата горна устна, докато в същото време очите му горяха.

— Какво да направя? — попита с пресипнал глас тя.

Той се намръщи.

— Какво имаш предвид?

— Какво да направя… за теб? — Симпатът просто си бе взел онова, което му бе нужно, без изобщо да се интересува от нея. А баща й, естествено, никога не беше допускал от нея да се храни мъж. Дали имаше определен начин, по който…

Внезапно Тормент като че се изтръгна от завладялата го вихрушка и отново дойде на себе си. Но въпреки това тялото му остана напрегнато, прехвърляше тежестта си от крак на крак, юмруците му се стягаха и отпускаха, стягаха… и отпускаха.

— Никога ли не си…

— Баща ми ме пазеше. А после бях отвлечена… Преди това никога не го бях правила.

Тормент вдигна ръка и хвана главата си, сякаш изпитваше болка.

— Чуй ме, това е…

— Кажи ми какво да направя.

Той отново устреми поглед към нея, а тя си помисли колко му подхождаше името му. Как страдаше само.

— Нуждая се от това — произнесе той, като че на себе си.

— Да, така е. Толкова си слаб, че се измъчвам да те гледам.

Само че той щеше да сложи край на това, помисли си тя, след като погледът му помрачня. И тя знаеше защо.

— Твоята шелан е добре дошла в този момент — заговори Ноуан. — Извикай я в съзнанието си. Остави я да заеме моето място.

Всичко бе позволено, стига да му помагаше. Заради огромната доброта на Тормент към някогашната й личност и заради жестоките машинации на съдбата срещу него тя би сторила всичко за него.

— Може да те нараня — изрече остро той.

— Не по-зле от онова, през което вече съм преминала.

— Защо…

— Спри да говориш. Спри да се опитваш да разсъждаваш. Направи каквото е нужно, за да се погрижиш за себе си.

Настъпи дълго и напрегнато мълчание. А после осветлението се изключи и малкото помещение потъна в мрак, като единствената светлина проникваше през матовите стъкла на вратата.

Ноуан рязко си пое въздух.

Тор задиша учестено.

И после едната му ръка обгърна талията й и я дръпна напред. Когато се блъсна в гърдите му сякаш в стена, тя се почувства, все едно е била захвърлена върху скали, и слепешком протегна ръка, за да се улови за нещо…

Кожата на ръцете му беше гладка и гореща, а мускулите му ясно очертани.

Дърпаше я. Дърпаше плитката й… А после косата й се разпусна и главата й бе освободена от тежестта.

Голямата му длан се плъзна между кичурите, пръстите му се преплетоха с тях и продължиха да дърпат надолу. Шията й се изви още повече, а гръбначният й стълб беше принуден да я последва, докато Ноуан не се оказа поддържана изцяло от неговата мощ.

Дезориентирана и изгубила равновесие, за миг тя забрави какво правят, подобно на него, преди да затъмни помещението.

Потърси лицето му и го откри, но това не й дари утеха. Не успяваше да зърне чертите му, не успяваше да открие него в мъжкото тяло, на което се беше опряла.

Мигом образът му се сведе единствено до една анонимна маска. А тялото му не принадлежеше на Тормент — братът, положил усилия да я спаси, а на някакъв непознат.

Но нямаше връщане назад, не би могла да спре въртенето на колелото, на което даде начален тласък.

Хватката му, ръцете му, притиснатото му към нея тяло се стегнаха още повече. Тя се напрегна, а той сведе глава, дълбоко от гърдите му се разнесе глухо ръмжене, богатият му и наситен аромат почти заглуши чувството й за страх.

Прозвуча въздишка, последвана от фино одраскване, започнало от ключицата и продължило нагоре.

Паниката я сграбчи.

Присъствието му, хватката му около нея, това, че не виждаше ясно всичко, свързано с преживяваното, я върна назад към миналото и тя изгуби контрол.

И именно тогава той заби зъби.

Със сила.

Ноуан изплака и направи опит да го отблъсне, но кучешките му зъби вече бяха проникнали дълбоко, а болката наподобяваше ужилване от пчела. И после дойде засмукването, мощно засмукване, придружено от неудържимо треперене на цялото му тяло. Нещо твърдо стърчеше от таза му и се притискаше към корема й.

Като използва цялата си сила, тя се опита още веднъж да се освободи, но усилията й бяха като лек бриз пред лицето на ураганна буря. И тогава… Тазът му започна да се движи с въртеливо движение, притиснат към нея, членът му се отъркваше в робата й в търсене на път навътре, а във въздуха се носеха стонове на доволство. Той дори не почувства страха й, толкова погълнат беше.

С разсъдъка си тя не можеше да си обясни факта, че беше желала това. Втренчила поглед в тавана, си припомни как в миналото напразно се беше борила и както и тогава, се помоли всичко това да свърши колкото може по-бързо.

Най-скъпа Скрайб Върджин, какво беше направила…

 

 

Тялото й, притиснато към това на Тор, предоставяше всичко, което имаше да предложи: кръв, дихание, плът. И бог беше свидетел, че той го вземаше, грабеше лакомо и ненаситно, пиеше с пълно гърло и желаеше нещо повече от вената.

Желаеше сърцевината на тази жена. Искаше да е в нея, докато поглъща от нея. И това беше самата истина, макар да беше напълно наясно, че тя не е Уелси. Косата й не беше същата на допир — тази на Ноуан се стелеше права надолу, а не на буйни къдрици. Кръвта й нямаше същия вкус — усещането на върха на езика и в гърлото му беше съвсем различно. А тялото й беше по-слабо и крехко, не така жилаво и силно.

Но той все пак я желаеше. Проклетият му член напираше без ни най-малък свян, готов да превзема и… да владее. Поне сексуално.

По дяволите, тази огнена топка от желание и потребност нямаше нищо общо с невзрачното и анемично хранене, което беше имал с Избраницата Селена. Така и трябваше да бъде — тази невъздържаност, това отърсване от цивилизованата обвивка, за да се освободи скритият в него звяр.

И дявол да го вземе, той се отдаде изцяло на усещането.

Помести Ноуан, като си позволи ръцете му да се плъзнат надолу по талията, докато накрая не сграбчи дупето й. Рязко я притисна към остъклените врати на един шкаф и витрините му задрънчаха. Не възнамеряваше да бъде груб, но беше невъзможно да се бори срещу потребността. И по-лошото, дълбоко в душата си той не го искаше. Надигна глава и нададе рев, който оглуши дори самия него, и после отново впи зъби в нея, изгубил контрол над себе си заради тържеството на така дълго лишаваните сетива.

Второто пробождане беше по-високо и по-близо до челюстта, а той засмука още по-жадно. Даваното му от нея бързо подхрани мускулите му, заздрави го, възстанови го, възвърна целостта му.

Засмукването… Дявол да го вземе, засмукването…

Когато най-накрая отдели глава, той беше опиянен от нея, главата му се въртеше, но този път по причина, различна от глада за кръв. Следваше сексът и той всъщност се озърна за легло.

Само че… Те се намираха в килера. Какво, за бога… По дяволите, дори не помнеше как се стигна дотук.

Със сигурност обаче не желаеше да я остави да кърви, така че сведе глава. Протегна език и го плъзна по шията, която беше пробил на две места, като се наслади на кадифената й повърхност, вкуси я, подуши я…

Мирисът, проникнал в ноздрите му, не беше от фабричен парфюм. И не беше наситеният аромат на възбудена жена, както в началото.

Тя беше ужасена.

— Ноуан? — промълви, едва сега почувствал, че тя трепери.

Тя издаде дрезгав стон и започна да ридае, а той, подвластен на шока, изпадна във вцепенение. Миг по-късно възвърна сетивата си и почувства как ноктите й дращят горната част на ръцете му, а крехкото й тяло се бори за свобода.

Незабавно я пусна…

Ноуан се блъсна в ъгловия скрин и после се втурна към вратата, дърпаше бравата с такава сила, че имаше опасност да счупи матовото стъкло.

— Почакай, ще те пусна…

В мига щом освободи ключалката, тя изскочи навън, прелетя през кухнята и побягна, сякаш спасяваше живота си.

— По дяволите! — Той се втурна след нея. — Ноуан!

Не го беше грижа кой може да го е чул да вика името й. Докато минаваше покрай дългата маса, гласът му ехтеше под високия таван на трапезарията, а после се озова във фоайето.

Когато стъпи върху изобразеното на пода ябълково дърво, в съзнанието му изникна спомен от онази нощ, в която се опитаха да я върнат у дома й, и как нощницата й се вееше около нея, превръщайки я в призрак, докато тя тичаше през осветената от луната ливада.

Сега същото се случваше с робата й, докато тя бързаше към главното стълбище.

Паниката на Тор нарасна дотолкова, че той се дематериализира и прие форма на половината разстояние, но пак остана зад нея. Продължи да я гони, последва я покрай кабинета на Рот и после вдясно по коридора.

В мига щом достигна до спалнята, в която беше настанена, тя се втурна вътре и хлопна вратата.

Той се озова пред стаята й точно навреме да чуе изщракването на ключалката.

Докато кръвта й кипеше във вените му и му даваше силата, липсвала му до този момент, както и апетита за храна, който не беше имал, той си припомни всичко сторено от него, докато се бе вкопчил в шията й.

Тя се отдаде доброволно и с щедрост, а той взе прекалено много и прекалено бързо в тъмното помещение, където той би могъл да е всеки, а не онзи, когото бе приела да нахрани.

Беше я уплашил. Или дори по-лошо.

Завъртя се, облегна се на вратата и подгъна колене, докато задните му части не срещнаха пода.

— Дявол да ме вземе… По дяволите.

Проклет да беше.

О, почакай, той вече беше прокълнат.