Дж. Р. Уорд
Преродена любов (51)

49

— Пусни ме, глупако — избъбри Кор, когато се усети, че отново го носят на ръце.

Дотегнало му беше да го пипат и вдигат: първо от койката, на която си почиваше. После в колата. След това го откараха нанякъде. И сега отново го безпокояха.

— Почти стигнахме — рече Зайфър.

— Остави ме на мира… — Трябваше да прозвучи като заповед, но прозвуча като детинска сръдня.

О, как копнееше за някогашната си сила, та да се освободи и да се изправи сам на крака. Но това време бе отминало. Свършено беше с него, песента му беше изпята.

Тежкото му състояние не беше резултат от някоя конкретна рана, получена в боя с онзи войник. Беше сбор от всички рани по главата и корема му — несекваща болка, над която той нямаше контрол.

Отначало той отказваше да се понесе по течението, ръководен от мъжката максима „не обръщай внимание и не се давай“. Но тялото му имаше други планове за него и надделяваше над ума и волята. А сега изглеждаше, че е напълно подчинен от изтощението и дезориентацията.

Въздухът, който вдиша рязко, бе студен и чист и го освежи. Като фокусираше с мъка погледа си, видя ливада, насред която се издигаше великолепно есенно дърво. И там, под клоните, обагрени в червено и жълто, беше Троу.

А до него стоеше тънка фигура в бяла рокля… жена.

Освен ако вече не му се привиждаха разни неща.

Не, не му се привиждаха. Зайфър го отнесе по-близо и тя стана по-отчетлива. Беше… неописуемо красива, с бледа кожа и руса коса, вдигната като корона на главата й.

И беше вампир, не човек.

Тя беше… неземна, от силуета й се излъчваше толкова ярко сияние, че засенчваше луната.

Е, значи, все пак беше сън.

Трябваше да се досети. В края на краищата нямаше причина Зайфър да го води в някакъв земеделски район и да рискува живота им заради единия чист въздух. Нямаше причина някаква жена да очаква пристигането му. Нямаше как хубавица като нея да бъде сама на света.

Не, това бе просто продукт на неговия делириум, така че той се отпусна в железните ръце на войника си, осъзнал, че каквото и да му бе поднесло подсъзнанието, то беше без значение, така че му оставаше само да се понесе по течението. Накрая все щеше да се събуди и може това да беше знак, че най-сетне се е отпуснал в дълбок изцеляващ сън.

Пък и колкото по-малко се съпротивляваше, толкова по-лесно щеше да му бъде да се съсредоточи върху нея.

О, прелест. О, съвършена красота, от онази, която превръща кралете в слуги, а войниците в поети. Това беше жена, заради която си струваше да се биеш и да умреш, само за да се взреш за миг в лицето й.

Толкова жалко, че беше само видение…

Първият знак, че нещо не е наред, беше стъписването й при вида му.

Но вероятно съзнанието му се стремеше към реализъм дори във виденията си. Той изглеждаше ужасно и без да е ранен. А така отпаднал и прегладнял…? Имаше късмет, че тя не побягна ужасена. Просто вдигна длани към бузите си и заклати глава, а Троу се приближи до нея, сякаш да защити деликатната й чувствителност.

Как му се прищя да имаше оръжие. Това си беше неговият сън. Ако трябваше да бъде бранена, той щеше да се погрижи за това. При положение че можеше да се изправи де. И ако тя не избягаше…

— Той съвсем отпада — чу я да казва.

Очите му отново се отвориха при този чист, сладък звук. Гласът й бе също толкова съвършен, както и всичко останало у нея и той се съсредоточи, опитвайки се с всички сили да принуди мозъка си пак да я накара да заговори в съня му.

— Да — потвърди Троу. — Случаят е спешен.

— Как е името му?

В този момент Кор заговори, решил, че е редно сам да се представи. Уви, от гърлото му излезе единствено грачене.

— Поставете го да легне — каза жената. — Трябва да действаме бързо.

Мека и хладна трева обгърна изстрадалото му тяло, сякаш земята бе люлка, застлана с дебел дюшек. Той отново отвори натежалите си клепачи и я видя как коленичи до него.

Толкова си красива… бяха думите, които искаше да изрече. Но от устата му излезе само гъргорене.

Внезапно усети, че му е трудно да диша, сякаш нещо бе избухнало вътре в него, вероятно в резултат на местенето му. Само дето това беше сън, от къде на къде би имало значение?

Жената поднесе китката си, а той протегна треперещата си ръка и я спря, преди тя да е успяла да предложи вената си.

Очите й срещнаха неговите.

Троу отново се приближи, като че ли загрижен, че Кор ще прояви агресия.

Не и към нея, помисли си Кор. Никога към това нежно създание, родено от фантазията му. Прочисти гърло и заговори толкова ясно, колкото можеше.

— Спести си кръвта — каза й. — Красавице, запази за себе си онова, което ти дава сила за живот.

Не можеше да приеме помощ от нея. И то не само защото беше зле ранен и вероятно на прага на смъртта. Макар и плод на въображението му, тя бе твърде добра дори само да стои близо до него.

 

 

Когато Лейла коленичи, й беше трудно да проговори. Мъжът, проснат пред нея, беше… да, ранен на няколко места, това беше ясно. Но имаше нещо повече. Макар прострян на земята и очевидно беззащитен, той излъчваше…

„Сила“ бе единствената дума, която изскочи в ума й.

Той бе невероятно могъщ.

Почти не можеше да различи чертите му заради всички синини и подутини, същото важеше за тена му заради засъхналата кръв. Но физиката му бе впечатляваща и макар че не бе толкова висок, колкото братята, беше със също тъй широки и масивни рамене и мускулести ръце.

Може би тялото му бе това, което така я впечатли у него?

Не, боецът, който я бе призовал на тази ливада, имаше същите размери както мъжа, докаран тук ранен тя да го нахрани.

Този повален воин просто бе различен от другите двама и всичко в техните движения и погледи показваше почит към него. Наистина, той не бе някой, с когото можеш да се шегуваш, по-скоро бе способен да премаже всичко по пътя си. И все пак ръката, която я докосна, беше лека като бриз и тя остана с ясното усещане, че той не само не искаше да я задържи, а я отпращаше.

Ала тя нямаше да го изостави.

По някакъв невероятно странен начин тя бе запленена от тези дълбоки сини очи, които, макар да бе нощ, а мъжът да умираше, сякаш пламтяха. Сърцето й заби по-бързо и очите й се впиха в него, сякаш той бе пълен с тайни, които тя бе способна да разбере.

От устните му излязоха звуци, гърлени и неразбираеми заради раните, което я подтикна да действа бързо.

Трябваше да бъде почистен. За него трябваше да се полагат грижи. Здравето му трябваше да се следи в продължение на дни, може би и седмици. А ето че тя беше тук, в полето, с мъже, които очевидно разбираха повече от оръжия, отколкото от грижи.

Тя погледна към войника, когото познаваше.

— После трябва да го заведете да бъде лекуван.

Получи кимване и утвърдителен отговор, но инстинктът й подсказа, че това беше лъжа.

Мъже, помисли си презрително. Правеха се на прекалено корави и сами си вредяха. Тя отново насочи поглед към ранения.

— Имаш нужда от мен — каза.

Звукът на гласа й сякаш го омагьоса и тя се възползва от това. Колкото и да беше отслабнал, тя ясно усещаше, че притежава повече от достатъчно сила в тялото си, за да й попречи да поднесе вената си към устата му.

— Шшш… — прошепна и отметна назад късата му коса. — Успокой се, боецо. Както ти браниш такива като мен и ни служиш, така и аз искам да ти бъда полезна, позволи ми.

Толкова беше горд, личеше си по суровите очертания на брадичката му. И все пак, изглежда, я чу, защото пусна ръката й, а устните му се разтвориха, сякаш бе готов да се подчинява на нейните заповеди.

Лейла реагира бързо, готова да се възползва от относителната капитулация на мъжа — защото без съмнение той скоро щеше да възобнови съпротивата си. Захапа китката си и бързо я поднесе до устните му, а капките потекоха една след друга.

Той прие нейния дар, като издаде звук, направо спиращ дъха. Стенание, в което личеше безкрайна благодарност и по нейно мнение, неоснователно обожание.

О, как я приковаваха тези негови очи, докато полето, дървото и другите двама мъже напълно избледняха и за нея остана да съществува само мъжът, когото хранеше.

Заставена от нещо, с което не бе склонна да спори, тя приближи ръката си, докато устните му не докоснаха китката й. Никога не правеше това с другите мъже, дори вече не и с Куин. Ала искаше да знае какво е усещането от устните на този войник върху кожата й.

В мига, в който се осъществи контактът, онзи негов звук се повтори и устните му покриха мястото на ухапването. Не я нарани, колкото и да беше едър и изгладнял. Не й се нахвърли, нищо подобно. Поемаше кръвта внимателно, без да отделя поглед от нея, като че я охраняваше, макар той да бе този, който имаше нужда от защита в сегашното си състояние.

Времето течеше и тя знаеше, че бе изпил много от нея, но не я интересуваше. Би останала вечно в тази ливада под дървото, свързана с този храбър воин, който за малко не се бе простил с живота си в битките с Обществото на лесърите.

Спомняше си, че нещо подобно бе усещала с Куин, това невероятно чувство за посока, макар да не съзнаваше, че пътува. Ала усещането й сега караше преживяното с Куин да бледнее.

Това тук беше поразяващо.

И все пак защо трябваше да се доверява на това си чувство? Нищо чудно то да беше просто по-ярък вариант на изпитваното към Куин. Или това бе просто начинът Скрайб Върджин да осигури оцеляването на расата и всичко се свеждаше до биология, която побеждаваше разума.

Като отхвърли тези богохулни мисли, тя се съсредоточи върху работата си, върху своята мисия, върху благословения си принос, който бе нейна единствена възможност да служи сега, когато ролята на Избраниците бе толкова ограничена.

Да дарява кръв на достойни мъже бе единственото, останало от призванието й. Само това имаше в живота си.

Вместо да мисли за себе си, за начина, по който се чувства, трябваше да благодари на Скрайб Върджин, че беше дошла тук навреме, за да изпълни свещения си дълг. А после да се прибере в имението и да намери други възможности да бъде в услуга.