Дж. Р. Уорд
Преродена любов (68)

66

Никога досега Лейла не беше оставала навън толкова близо до изгрева и с интерес забеляза, че във въздуха нещо се промени, почувства се някакво невидимо оживление. Слънцето наистина притежаваше мощ, способна да освети целия свят, и усилващата се светлина караше кожата й да настръхва разтревожено, някакъв дълбоко вкоренен инстинкт на плътта й казваше, че е време да се прибира у дома. Но не й се тръгваше.

— Как си? — долетя иззад нея гласът на Хекс.

Честно казано, вечерта беше дълга. Прекараха часове в покрайнините на Колдуел, обикаляха в мрака и следваха Кор и неговите бойци, което се оказа доста лесна задача. Тя усещаше мъжа така ясно, като че беше осветен от прожектор, кръвната й връзка с него още не беше отслабнала. Що се отнасяше до него… Кор беше така погълнат от битките, че изглежда, не забелязваше близостта й; дори да беше наясно за присъствието й, не я доближаваше, нито някой от войниците му го правеше.

— Лейла?

Тя погледна към Хекс.

— Знам точно къде е. Не се е преместил.

— Не това те питам.

Лейла се усмихна леко. Една от големите изненади през тази нощ беше тази жена симпат, макар че сега вече й беше трудно да я нарича така. Умът на Хекс беше остър като бръснач, а физиката й беше като на мъж, но у нея имаше топлота, която влизаше в противоречие с другите й черти. Нито веднъж не се отдели от Лейла, въртеше се около нея като мамен около детето си, изключително грижлива и внимателна, сякаш бе наясно колко обезпокоителни бяха за нея тези нови задължения.

— Добре съм.

— Не си.

Лейла се съсредоточи върху сигнала от кръвта си на две пресечки разстояние и остана смълчана.

— Сигурна съм, че вече си наясно с това, наистина постъпваш правилно — промърмори Хекс.

— Знам. Той променя позицията си.

— Да, чувствам го.

Лейла рязко се обърна към внушителната осветена сграда — най-високия небостъргач в града. Съсредоточи вниманието си върху мигащите бели и червени светлинки на върха му и си представи как Кор стои на покрива, брулен от студения вятър, и оглежда града.

— Мислиш ли, че е зъл? — попита дрезгаво. — Имам предвид успяваш да доловиш емоциите му, нали?

— До известна степен да.

— Е… Той зъл ли е?

Хекс въздъхна дълбоко и бавно, като че не й допадаше онова, което се канеше да сподели.

— Той не би бил добра партия, Лейла. Не само за теб, но и за някоя друга, и не просто заради проблема с Рот. Кор носи нещо злокобно у себе си.

— Значи, е мрачна душа.

— Не е нужно да можеш да четеш мисли, за да си наясно с това. Само помисли какво причини на твоя крал.

— Да. Да, вярно е.

Първо Куин, а сега Кор. Ама наистина умееше да си избира мъже.

— Движи се бързо — заяви изведнъж Лейла. — Дематериализира се.

— Това е. Сега идва твоят ред.

Лейла затвори очи и блокира всички други чувства освен инстинкта да открие собствената си кръв.

— Пое на север.

Според предварителната им уговорка двете се придвижиха на километър и половина и приеха форма, после изминаха осем километра и пак приеха форма; пропътуваха други петнайсет километра и други петнайсет… с инстинкта на Лейла, действащ като компас, за да им дава посока.

И времето беше от голямо значение, изгревът наближаваше, опасни отблясъци започваха да озаряват небето и да стават все по-интензивни.

Финалната фаза от пътуването им ги отведе насред гора, между километър и половина и два ги деляха от мястото, където Кор беше спрял и най-накрая престана да се придвижва.

— Мога да се приближа още — промълви Лейла.

— Той спря ли да се придвижва?

— Да.

— Тогава ти тръгвай. Хайде, върви!

Лейла хвърли един последен поглед в неговата посока. Знаеше, че се налага да си тръгне — ако тя можеше да го почувства, вероятно същото важеше и за него. Но се предполагаше, че дори да беше така, той нямаше да е способен да реагира достатъчно бързо. Защитеното от мис имение на север щеше да скрие следите й и да го постави в безизходица — не само че нямаше да му даде представа за местоположението й, но и щеше да го обърка напълно, като го запрати в друга посока, подобно на лъч светлина, отразен от огледало.

Страхът накара сърцето й да пропусне удар и това усещане за нея беше по-реално от романтичния й спомен за времето, прекарано с него, докато го хранеше.

— Лейла! Върви!

Най-скъпа Скрайб Върджин, тази нощ тя го осъди на смърт.

Не, поправи се сама. Той сам го направи. Ако откриеха оръжието там, където живееше бандата, и се докажеше онова, в което братята го обвиняваха, значи, Кор беше завъртял колелото на съдбата още преди месеци.

Тя може и да бе изиграла ролята на проводник, но собствените му действия представляваха електрическата сила, която щеше да спре сърцето му.

— Благодаря, че ми даде възможност да сторя онова, което е редно — каза тя. — Незабавно се прибирам у дома.

След това се дематериализира надалече от залесената долчинка и успя да влезе във вестибюла на къщата точно когато очите й вече започваха да парят от светлината.

Или може би от сълзите. Не, това не бяха сълзи, беше изгряващата зора.

Да рони сълзи за този мъж, би било… погрешно в толкова много отношения.

 

 

— Трябва да вървим.

Джон кимна, когато Куин заговори, но не помръдна от мястото си. Застанал насред кухнята на Уелси, той преживяваше нещо като шок.

Шкафовете бяха оголели. Килерът беше празен. Както и всички чекмеджета и двата дрешника. Рафтовете над вграденото бюро. Самото бюро.

Закрачи наоколо и обиколи масата в кухненския бокс, като си припомни вечерите, сервирани там от Уелси. После бавно отмина дългия плот, покрит с гранит, и си представи купите с тесто, покрити с кърпи, дъските за рязане с купчини накълцан лук и гъби, буркана за брашно, глинения съд за ориз. Едва не се наведе към печката, за да вдъхне аромата на задушеното, соса за спагети или горещия ябълков сайдер.

— Джон?

Обърна се и се приближи до най-добрия си приятел… а после продължи да крачи към дневната. По дяволите, тук като че ли беше паднала бомба. Всички картини бяха свалени от стените и на местата им се виждаха само месинговите куки. Всичко в рамки беше струпано в далечния ъгъл, платната бяха облегнати едно на друго, разделени с дебели хавлиени кърпи.

Мебелите също бяха разместени, като повечето бяха струпани на групи от столове, помощни масички, лампи… Боже, лампите. Уелси не харесваше горно осветление, а това означаваше, че в къщата имаше сигурно около сто лампи с различни размери и форма.

Същото важеше и за килимите. Мразеше мокетите от стена до стена, така че имаше персийски килимчета — беше имало персийски килимчета — пръснати навсякъде по мраморните и дървените подове. Сега обаче и те като всичко останало бяха навити и подредени покрай стената на дневната.

Най-хубавите мебели и произведенията на изкуството щяха да бъдат откарани в имението със специален климатизиран камион. Всичко останало щеше да бъде предложено на „Убежището“ и ако не бъдеше прието, щеше да отиде в Армията на спасението.

Боже… Дори след като четиримата се бяха трудили десет часа без прекъсване, пак имаше толкова много за вършене. Но изглежда, първият голям напън все пак бе най-критичен.

Изневиделица Тор пресече пътя му и той се закова на място.

— Здравей, синко.

— Здравей.

Удариха длани една в друга, а после блъснаха рамене и Джон почувства истинско облекчение, че най-накрая помежду им имаше разбирателство след месеци на хладина. Фактът, че Тор го доведе тук, за да помогне за всичко това, беше знак на уважение, който го изненада и трогна дълбоко.

Но от друга страна, както отбеляза Тор на път за насам, Уелси принадлежеше и на Джон.

— Между другото, отпратих Куин. Реших, че обстоятелствата са извънредни, и освен това аз съм с теб.

Джон кимна. Колкото и да държеше на приятеля си, струваше му се редно двамата с Тор да останат сами в къщата, пък макар и само за кратко.

— Как мина в „Убежището“? — изписа.

— Наистина добре. Мариса… — Тор прочисти гърло. — Тя е прекрасна жена.

— Напълно си прав.

— Много се зарадва на даренията.

— Даде ли й рубините?

— Да.

Джон кимна отново. Двамата с Тор бяха прегледали малката колекция от бижута на Уелси. Колието, гривната и обиците бяха единствените със значима цена. Останалите имаха по-скоро сантиментална стойност. Малки талисманчета, няколко комплекта халки, чифт миниатюрни диамантени обици. Тях щяха да задържат.

— Говоря сериозно, Джон. Искам да вземеш мебелите, ако ги искаш. Също и картините.

— Има една на Пикасо, която наистина харесвам.

— Значи, е твоя. Всичко, което пожелаеш, е твое.

— Наше.

Тор наклони глава.

— Точно така. Наше.

Джон закрачи из дневната, а стъпките му отекнаха.

— Защо реши да го направиш точно тази нощ?

— Няма конкретна причина. По-скоро съвкупност от много фактори.

Джон трябваше да признае, че отговорът му допадна. Мисълта, че това можеше някак да е свързано единствено с Есен, би го вбесила, въпреки че би било ужасно несправедливо спрямо нея.

Всеки продължаваше напред. Така беше редно.

И може би остатъчният гняв, който изпитваше, бе знак, че и той трябваше да приеме нещата по-философски.

— Съжалявам, че не проявих повече разбиране във връзка с Есен.

— О, не, всичко е наред, синко. Знам, че е трудно.

— Ще се обвържеш ли с нея?

— Не.

Джон повдигна вежди.

— Защо не?

— Сложно е. Всъщност не, съвсем просто е. Съсипах отношенията ни преди две вечери. Няма връщане назад.

— По дяволите.

— Да. — Тор поклати глава и се озърна. — Да…

Двамата стояха един до друг, а очите им обхождаха хаоса, който сътвориха от пълния ред преди това. Състоянието на къщата в момента приличаше на живота им след убийството на Уелси — объркан, празен, нищо не си беше на мястото.

Но ситуацията сега подхождаше повече на действителността. Фалшивият ред, поддържан заради отказа им да продължат напред, представляваше опасна илюзия.

— Наистина ли ще продадеш имота?

— Да. В рамките на работния ден Фриц ще се свърже с брокер на недвижими имоти. Освен ако… Ами… ако вие двамата с Хекс я искате, изобщо няма нужда да обсъждаме продажбата.

— Не, съгласен съм с теб. Време е да бъде продадена.

— Чуй ме, искам да провериш дали можеш да се освободиш за следващите две нощи. Тук има още много работа за вършене и ми харесва да си до мен.

— Разбира се. Не бих го пропуснал за нищо на света.

— Добре. Това е добре.

Двамата впериха погледи един в друг.

— Може би е време да тръгваме.

Тор кимна бавно.

— Да, синко. Така е.

Без да разменят и дума повече, двамата пристъпиха навън, заключиха и се дематериализираха в имението.

Когато молекулите им се разбъркаха, Джон изпита усещането, че е трябвало да се кажат някакви заключителни тържествени думи, нещо значимо, подобно на флаг в пясъка, на надгробна плоча, някакъв запомнящ се цитат… каквото и да е.

Но явно процесът на изцеление, за разлика от травмата, протичаше спокойно и тихо.

Вратата се затваряше бавно, вместо да се хлопне с трясък.