Дж. Р. Уорд
Преродена любов (77)

75

Докато зората приближаваше и луната слизаше все по-ниско на небето, Кор напусна центъра на Колдуел. След онази нелепа среща с глимерата той и бандата му се събраха на покрива на техния небостъргач, но той не беше в състояние да умува стратегии или да обсъжда аристократите.

След като нареди на войниците си да се върнат в новия им дом, той изчезна сам в студената нощ с ясното съзнание къде трябваше да отиде.

На ливадата, на онази окъпана от лунна светлина ливада с голямото дърво.

Когато прие форма, видя я не покрита със сняг, а обагрена в живите цветове на есента, клоните на дъба не бяха оголени, а отрупани с червени и златисти листа.

Закрачи през снега, изкачи възвишението и спря на мястото, където за първи път зърна Избраницата… и пое от кръвта й.

Спомняше си всеки детайл от лицето, аромата, косата й. Начинът, по който се движеше, звука на гласа й. Изящната конструкция на тялото й и плашещата уязвимост на гладката й кожа.

Копнееше за нея, леденото му сърце редеше молби за нещо, което никога не би могъл да има.

Затвори очи, сложи ръце на кръста си и сведе глава.

Братството ги бе открило във фермерската къща. Калъфът, в който Сайфън държеше оръжията си за екзекуция, беше изчезнал. Който и да го беше взел, бе дошъл предишната нощ. А това предопредели решението им по залез да съберат малкото си вещи и да се насочат към нова база.

Знаеше, че причината за това беше Избраницата. Не можеше да се сети за друг начин, по който бърлогата им да е била локализирана. И още нещо беше ясно — Братството щеше да използва пушката, за да докаже, че куршумът, изпратен към Рот преди месеци, е бил изстрелян от оръжие, принадлежащо на бандата му.

Колко предвидливо от тяхна страна.

Нямаше спор, че Рот бе идеалният крал. Внимаваше да не подходи прибързано или неразумно, а в същото време способен да използва всяко налично оръжие.

Не че Кор винеше Избраницата. Ни най-малко. Налагаше се обаче да установи дали е в безопасност. Просто трябваше да се убеди, че макар да я притежаваше, врагът му не се отнасяше несправедливо към нея.

О, как ужасно се свиваше сърцето му при мисълта, че може да е била наранена по някакъв начин.

Докато обмисляше възможностите си, от север задуха студен вятър и го преряза чак до костите. Вятърът обаче беше закъснял. Сърцето му вече беше пронизано.

Тази жена го нарани така, както никоя война не би могла, и раните му никога нямаше да заздравеят.

Добре, че не допусна емоциите му да проличат. Беше най-добре никой да не научава, че след всички тези години ахилесовата му пета най-накрая го откри.

А сега… той трябваше да намери нея.

Дори само за да успокои съвестта си, като че изобщо имаше такава, се налагаше да я види още веднъж.