Дж. Р. Уорд
Преродена любов (40)

38

Беше дванайсет на обед, когато мобилният телефон на Кор иззвъня и тихите звуци го изтръгнаха от лека дрямка. С несръчни движения той се мъчеше да нацели зеления бутон и когато най-накрая го стори, долепи апарата до ухото си.

Мразеше проклетите телефони. Но от друга страна, бяха невероятно практични, което го караше да се чуди защо толкова дълго ги отричаше.

— Да — рече той. Когато му отвърна глас с надменни нотки, той се усмихна в осветено от свещи сумрачно подземие. — Поздрави, благороднико. Как я караш днес, Елан?

— Какво… Какво… — На аристократа му се наложи да си поеме въздух. — Какво си ми изпратил?

Информаторът му в Съвета поначало имаше тънък глас, а пакетът, който очевидно тъкмо беше отворил, правеше гласа му писклив като на мишле.

— Доказателство за работата ни. — Докато говореше, от леглата започнаха да се надигат глави. Бандата му се пробуждаше и всички се заслушаха в разговора. — Не желаех да си мислиш, че преувеличаваме ефективността си… или че лъжем за дейността си.

— Аз… аз… Какво да правя… с това?

Кор завъртя очи.

— Може би някой от слугите ти ще го увие отново, та да го препратиш на приятелчетата ти в Съвета. И после, предполагам, ще се наложи килимът ти да бъде почистен.

В кашон с размери деветдесет на деветдесет сантиметра беше изпратил някои от сувенирите от убийствата им — всякакви парчетии от лесъри: ръце, длани, онзи гръбначен стълб, глава, част от крак. Пазеше ги и ги подготвяше за точния момент, в който щеше едновременно да шокира Съвета… и да докаже, че работа наистина се вършеше.

Тънкият момент се криеше в това, че грозното естество на „подаръка“ щеше да ги накара да гледат на тях като на диваци. Потенциална полза беше, че щяха да ги вземат на сериозно.

Елан прочисти гърло.

— Вярно е, били сте… доста заети.

— Осъзнавам, че е отвратително, но войната поначало е мръсен бизнес, от който би трябвало да се облагодетелствате, а не да бъдете участници в него. Трябва да ви предпазваме… — докато повече не сте ни нужни — … от такова неприятно преживяване. Искам да подчертая обаче, че това е само малка част от многото убити от нас лесъри.

— Наистина ли?

Намекът за страхопочитание беше наистина удовлетворяващ.

— Да. Можеш да си сигурен, че всяка нощ се бием за расата и сме изключително продуктивни.

— Да, видно е, че е така… и държа да те убедя, че така да се каже, не са нужни повече „доказателства“. Трябва да отбележа, че така или иначе, се канех да ти позвъня по-късно този следобед. Насрочена е последната среща на краля.

— Нима?

— Обадих се на членовете на Съвета, за да ги уведомя, че тази вечер свиквам събиране… Неофициално, разбира се, за да няма процесуална необходимост да включвам Ривендж. Асейл заяви, че не може да присъства. Очевидно има уговорена аудиенция с краля, иначе би дошъл в дома ми.

— Очевидно — произнесе провлечено Кор. Или по-скоро, очевидно не. Предвид нощните занимания на Асейл, които бяха станали още по-интензивни от лятото насам, вероятно той беше порядъчно зает. — Благодаря ти за информацията.

— Когато другите пристигнат, ще изложа на показ тази… колекция — заяви аристократът.

— Направи го. И им предай, че съм готов да се срещна с тях, когато пожелаят. Само трябва да ми се обадиш. На твоите услуги съм. Всъщност… — Кор замълча, за да подсили ефекта. — За мен ще е чест ти да ме представиш. И двамата заедно ще можем да ги убедим в каква уязвима позиция се намират под управлението на Слепия крал и колко голяма е сигурността, която ние можем да им предложим.

— О, да, наистина… да. — Аристократът явно се почувства ужасно важен заради цялото това многословие. И именно по тази причина беше избран. — Изключително много ценя твоята прямота.

Смайващо как пресметливостта можеше да бъде сбъркана с това качество.

— А аз ценя твоята подкрепа, Елан. — Кор затвори телефона, огледа войниците си и съсредоточи вниманието си върху Троу. — След залез ще проникнем отново в имота на Асейл. Може би този път ще се стигне до нещо.

Останалите изсумтяха в знак на готовност, а той мълчаливо вдигна мобилния си телефон… и кимна с глава към втория в командването си.

 

 

— Пристигнахме, сър. Вратата се спуска зад колата ни.

Когато от интеркома на вана прозвуча гласът на Фриц, казаното от иконома не представляваше кой знае каква новина, макар че Тор не можеше да види нищо от позицията си в задната му част.

— Благодаря.

Докато барабанеше с пръсти по пода на превозното средство, още се чувстваше леко замаян заради всичката бира, изпита с Ласитър, а стомахът му се беше размътил от всичкото това синтетично масло и карамел.

Но от друга страна, може би гаденето беше предизвикано от мястото, където се намираха.

— Можете да излезете, сър.

Тор изпълзя до двойните врати и се запита защо ли си причинява това. След като с Ласитър отдадоха нужната почит на Джон Маклейн, ангелът се оттегли, за да поспи, а на Тор незнайно защо му хрумна тази гениална идея.

Отвори и… пристъпи навън в тъмния гараж, а после затвори зад гърба си.

Фриц свали стъклото си.

— Сър, може би е по-добре да остана тук.

— Не, върви. Ще изчакам залеза.

— Сигурен ли сте, че завесите вътре са дръпнати?

— Да. Такива са правилата и аз имам доверие в моя доген.

— Може би трябва да проверя за всеки случай.

— Наистина няма…

— Моля ви, сър. Не ме пращайте да се изправя у дома пред краля и братята, без да съм сигурен, че сте в безопасност.

Трудно бе да се спори при такъв довод.

— Ще те изчакам тук.

Догенът измъкна старите си кокали иззад волана и се запъти към къщата с изненадваща скорост. Вероятно защото се тревожеше, че Тор може да промени решението си.

Когато икономът влезе вътре, Тор се разходи из гаража, като оглеждаше старото си градинско оборудване, греблата, солта за автомобилната алея. Корветът беше преместен в гаража на имението… в нощта, когато дойде за роклята на Уелси, за да я даде на Хекс. Не пожела да се върне тук, за да остави роклята, след като беше почистена и изгладена.

Не беше сигурен, че желае да е тук и в този момент.

— Всичко е обезопасено, сър.

Тор откъсна поглед от празното пространство, където някога се намираше колата, и се обърна.

— Благодаря.

Нямаше да изчака иконома да си тръгне, преди да влезе. От другата страна на гаражната врата имаше твърде много слънчева светлина. Така че след едно последно махване събра сили и пое по задния коридор.

Вратата се хлопна зад гърба му, а първото, което зърна в антрето, бяха зимните им якета. Още висяха на закачалката. Неговото, на Уелси и на Джон.

Якето на Джон беше съвсем малко, защото по онова време беше само претранс.

Сякаш ги чакаха да се приберат обратно у дома.

— Успех в това — промърмори.

Стегна се и продължи напред, за да влезе в кухнята, представляваща сбъднатата мечта на Уелси.

Фриц предвидливо беше оставил осветлението включено и шокът от това, че виждаше всичко за първи път от смъртта й насам, накара Тор да се зачуди дали нямаше да е по-добре да бе влязъл на тъмно. Плотовете, които избраха заедно, огромният хладилник, който тя обожаваше, масата, купена онлайн от един сайт, рафтовете, монтирани от него, за да приютят готварските книги… всичко блестеше от чистота също като в деня, когато бе монтирано.

По дяволите, нищо не се беше променило. Всичко изглеждаше точно така, както в нощта, когато я убиха, поддържано чисто от неговия доген.

Отиде до вграденото бюро и си наложи да вземе кубчето лепящи листчета, най-отгоре на което имаше нещо написано от нея.

Вторник: преглед при Хавърс, 11:30.

Пусна го и сериозно се замисли дали е нормален. Защо дойде тук? Какво добро можеше да излезе от всичко това?

Продължи да броди из общите помещения на първия етаж, като мина през дневната, библиотеката и трапезарията… докато не почувства, че вече му е невъзможно да диша, докато замайването от алкохола не отмина, а зрението, слухът и обонянието му не възвърнаха остротата си. Защо…

Тор примигна, когато се озова пред една врата. Беше направил пълен кръг и се беше върнал при кухнята. И стоеше на входа към мазето.

По дяволите. Не и това… Не беше готов за това.

Истината беше, че Ласитър и тъпите му филми нанесоха повече вреда, отколкото полза. Всички онези двойки на екрана… макар да бяха измислени художествени образи, проникнаха в съзнанието му и задействаха какви ли не процеси.

Никой от които нямаше връзка с Уелси.

Вместо това не спираше да мисли за онези дни с Ноуан, когато телата им бяха разделени от купчината завивки, когато тя го гледаше, сякаш желаеше много повече, отколкото й даваше, а той се въздържаше от уважение към своята покойница… и може би защото дълбоко в себе си беше един страхливец.

Вероятно поравно и от двете.

При всички тези мисли в главата си, просто трябваше да дойде тук. Нуждаеше се от спомена за своята любима, от образа на неговата Уелси, който сигурно беше позабравил, от могъщ порив от миналото, който да се противопостави на усещането за предателство, което чувстваше в настоящето.

Сякаш от далечно разстояние наблюдаваше как ръката му се протяга и стиска топката. Завъртя я надясно и отвори широко тежката стоманена врата. Стълбището се освети от лампи с фотоклетки и той беше посрещнат от бежовия интериор. Водещото надолу стълбище беше покрито с килим в меки кремави тонове, а стените бяха боядисани в сходен цвят. Всичко беше така спокойно и ведро.

Това беше тяхното свято място.

Стъпването на първото стъпало се равняваше на скок от ръба на Големия каньон. А усещането на второто не беше кой знае колко по-добро. И продължаваше да се чувства по същия начин, когато достигна долния край на стълбите и вече нямаше накъде да слиза.

Сутеренът на къщата имаше същия план като първия етаж, но едва около две трети от пространството бяха оформени като спалня, спортна зала, перално помещение и миникухня, а останалата част играеше ролята на складово помещение.

Тор нямаше представа колко време е стоял там.

В крайна сметка обаче продължи напред към затворената врата пред себе си…

Това, че я отвори на тъмно, му се стори напълно редно. По дяволите, още можеше да я подуши. Парфюмът й. Ароматът й.

Влезе вътре, затвори и се стегна, преди да натисне ключа на стената, в резултат на което лампата на тавана постепенно освети помещението.

Леглото беше оправено.

Вероятно от нейните собствени ръце. Макар да имаха прислуга, тя беше от типа жени, които обичаха да вършат някои неща сами. Да готви. Да чисти. Да сгъва пране.

Да оправя теглото им всеки ден.

По повърхностите не се виждаше и една прашинка, нито по тоалетната масичка, нито по нощните шкафчета, неговото с будилник, а нейното с телефон… нито по бюрото с компютър, което деляха.

Дявол да го вземе, не можеше да диша.

За да си даде малка почивка от това тежко изпитание, той отиде в банята и се опита да осигури на организма си нужния му кислород.

Трябваше да е наясно какво ще се случи. Тя присъстваше във всяко кътче от облицованата с плочки баня; също както и в цялата къща.

Отвори едно от шкафчетата, извади флакона й с крем за ръце и прочете етикетите отпред и отзад… нещо, което никога не беше правил, докато тя беше жива. Постъпи по същия начин с шампоана й, както и с бурканчето със соли за вана… които миришеха точно както си спомняше, на лимон и върбинка.

Обратно в спалнята.

Право към дрешника…

Не знаеше точно кога му хрумна. Може би докато преглеждаше купчините с пуловерите й. Или пък може би когато се захвана с обувките й, спретнато подредени в редички на стелажите. Възможно беше да се е случило, докато прехвърляше закачалките с блузи или пък не, панталоните… Или полите и роклите…

Но в обгърналата го тишина, в съсипващата го самота, в непрестанната му скръб… му хрумна, че това са само вещи. Дрехите й, гримовете, тоалетните принадлежности… оправеното от ръцете й легло, кухнята, в която някога готвеше, къщата, която лично тя създаде.

Всичко това бяха само предмети.

И така, както тя никога нямаше да изпълни сватбената си рокля, така никога нямаше да се върне и да си поиска нещо от това. Всичко й принадлежеше и тя го беше обличала, използвала и се беше нуждаела от него, но това не беше тя.

Кажи го — кажи, че е мъртва.

Не мога.

Проблемът е в теб.

Нищо от онова, което бе сторил в своята скръб, не я върна. Нито изпълненото с агония пътуване в миналото, нито напиването до безпаметност, нито сълзите на слабост или отхвърлянето на друга жена… Не помогнаха и отбягването на това място или часовете, прекарани в самота с огромна празнина в средата на гърдите си.

Нея я нямаше.

А това означаваше, че всичко това тук бяха просто вещи в празна къща.

Боже… Изобщо не почувства онова, което очакваше. Пристегна тук, за да заличи мислите си за Ноуан. А какво излезе вместо това? Всичко, което откри, се изчерпваше до куп неодушевени предмети, които можеха да променят нещо у него точно толкова, колкото и да говорят или да се движат.

Като се замислеше къде се намираше Уелси сега, идеята, че бе дошъл тук, за да търси начин да прекъсне връзките си с Ноуан, можеше да се определи като чиста лудост. Трябваше да ликува, задето мисли за друга жена.

А той все още гледаше на това като на проклятие.