Дж. Р. Уорд
Преродена любов (58)

56

Куин мразеше нощите, през които беше почивка. Направо ги ненавиждаше.

Докато седеше на леглото и се взираше в изключения телевизор, си даде сметка, че правеше това вече повече от час. Но да вземе дистанционното и да избере канал, му се струваше твърде голямо усилие, и без това не даваха нищо интересно.

Мамка му, не можеше вечно да тича във фитнеса. Или да сърфира в интернет. Или да слиза до кухнята и да се качва обратно…

Е, особено последното място беше доста неприемливо, като се имаше предвид, че Сакстън използваше библиотеката като свой личен офис. Тази „суперсекретна мисия за краля“ като че му отнемаше цяла вечност.

Или просто се разсейваше твърде често. От определен червенокос мъж.

Добре, нямаше да започва пак с това. В никакъв случай.

Куин хвърли поглед към часовника си. Единайсет.

— Дявол да го вземе.

Седем и половина утре вечер изглеждаше като след цяла вечност.

Насочи очи към отсрещната стена, готов да се обзаложи, че в съседната стая Джон Матю се намираше в сходно положение. Може би трябваше да излязат и да пийнат по нещо.

Да бе. Наистина ли имаше желание да си прави труда да се облича, за да изпие една бира сред група пияни похотливи човеци? Преди време това би го оживило. Сега перспективата за жалки копнежи, предизвикани от поглъщането на алкохол, го депресираше до крайност.

Не искаше да е у дома. Не искаше да е навън.

Исусе, като стана дума, дори не беше убеден, че желае да се бие. Просто войната му изглеждаше една идея по-интересна от празното съществуване.

Дявол да го вземе, какъв му беше проблемът?

Телефонът до него издаде звук и той го взе, без да проявява истински интерес. В съобщението нямаше никаква логика.

Всички мъже да останат в основната къща. Не влизайте в тренировъчния център. Благодаря. Доктор Джейн

Какво?

Изправи се, взе един халат и отиде до стаята на Джон. На почукването му беше отговорено мигом с подсвиркване. Подаде глава вътре и откри приятелчето си в същото положение като него преди малко. Единствената разлика беше, че телевизорът беше включен. „1000 начина да умреш“. Страхотно.

— Получи ли съобщението?

— Кое точно?

— От доктор Джейн. — Куин му подхвърли телефона си. — Някаква представа за какво става въпрос?

Джон го прочете и вдигна рамене.

— Никаква. Но аз вече свърших с тренировките. Ти?

— Да. — Куин закрачи из стаята. — Боже, така ли ми се струва, или времето се влачи?

Подсвиркването, което чу в отговор, означаваше едно голямо „да“.

— Искаш ли да излезем? — попита с тон, издаващ ентусиазма на някой, предложил посещение до салон за маникюр.

Изскърцването на леглото привлече вниманието му. Джон се беше изправил и се запъти към дрешника си. Напряко на гърба му името на неговата шелан, изписано на Древния език, беше дълбоко издълбано в кожата му.

ХЕКСАНИЯ

Горкият нещастник…

Когато Джон облече черна риза и скри голия си задник с чифт кожени панталони, Куин вдигна рамене. Явно отиваха на по бира.

— Ще отида да си облека нещо и веднага се връщам.

Пристъпи навън в коридора и се намръщи… Последва силния си инстинкт и отиде до балкона, който се извисяваше над фоайето. Наведе се над позлатения парапет и извика:

— Лейла?

Когато името проехтя, жената се появи от трапезарията.

— О, здравей. — Появилата се на лицето й усмивка беше автоматична и безцелна, а изражението й безизразно като бяла стена. — Как си?

Нямаше как да не се засмее.

— Направо ме убиваш с тази твоя жизнерадост.

— Съжалявам. — Тя като че току-що беше изтръгната от състояние на унес. — Нямах намерение да съм груба.

— Не се тревожи. Защо си тук? — Той поклати глава. — Искам да кажа, призована ли си?

Може би някой се е прибрал у дома ранен? Блей например…

— Не, нямам какво да правя. Мотая се наоколо, както би казал ти.

Като се замислеше по въпроса, от есента насам тя правеше главно това, стоеше встрани и се помайваше, като че очакваше нещо.

Беше различна, хрумна му внезапно. Не можеше да определи точно по какъв начин, но напоследък се беше променила. Станала бе някак мрачна. Не се усмихваше толкова често. Беше твърде сериозна.

С други думи, откакто я познаваше, беше все момиче. Сега започваше да изглежда като жена. Вече не разтваряше широко очи пред всичко, което имаше да предложи този свят. Вече не кипеше от ентусиазъм. Нито…

По дяволите. Приличаше много на него и Джон. Изхабена от заобикалящия я свят.

— Хей, искаш ли да излезеш с нас? — попита.

— Да изляза? В смисъл…

— С Джон ще отидем да пийнем по едно. Може би две. Мисля, че трябва да дойдеш с нас. Все пак споделеното нещастие е половин нещастие.

Тя скръсти ръце пред гърдите си.

— На лицето ми ли е изписано?

— Продължаваш да си все така красива.

Лейла се засмя.

— Много си мил.

— Знам какво да кажа на една покрусена жена. Хайде, ела с нас. Да убием малко време.

Тя се озърна. После повдигна полите на робата си и се изкачи по стълбите. Когато стигна до върха, се взря в него.

— Моля те, нека те попитам нещо.

— Стига да не е свързано с таблицата за умножение. Не ме бива по математика.

Тя се засмя леко, но полъхът на лекомислие бързо се изпари.

— Някога мислил ли си, че животът може да е така… празен? В някои нощи имам чувството, че ще умра заради бездействието.

Исусе — каза си. — И още как.

— Ела — нареди й. Когато тя пристъпи към него, той я придърпа по-близо, притисна я към гърдите си и опря брадичка в главата й. — Ти си прекрасна жена, знаеш го, нали?

— Отново си много мил.

— А ти продължаваш да си покрусена.

Тя се отпусна в ръцете му.

— Много си добър с мен.

— Ти също.

— Не става дума за теб. Вече не копнея за теб.

— Знам. — Той я погали по гърба, както би го сторил брат. — Кажи ми, че идваш с нас. Но те предупреждавам, може да те принудя да ми кажеш по кого тъгуваш.

Начинът, по който се отдръпна и го погледна в очите, му даде да разбере, че има замесен мъж и че не възнамерява да даде доброволно информация по въпроса.

— Ще са ми нужни някакви дрехи.

— Да пробваме в някоя от стаите за гости. Струва ми се, че там ще открием подходящи. — Той преметна ръка през рамото й и поеха по коридора. — Колкото до твоя загадъчен приятел, обещавам да не го пребия. Освен ако не разбие сърцето ти. Тогава може да се наложи да обработя челюстта на мръсника.

Кой ли можеше да е, по дяволите? Всички в къщата бяха заети. Може да е някой, когото е срещнала на север, в къщата на Фюри? Но кого би допуснал той там? Възможно ли е да е някой от сенките? Хм… Те наистина бяха мъже с качества и със сигурност можеха да завъртят главата на една жена. Боже, за нейно добро се надяваше да е друг. Любовта беше трудно нещо, дори да бяха въвлечени добри души.

В стаята за гости той й избра черни джинси и черен пуловер. Не му допадаше мисълта Лейла да облече някоя къса пола не само защото това би оскърбило нежната му душа, а и защото не желаеше Примейлът да обработи неговата челюст.

Когато излязоха от стаята, Джон чакаше в коридора и ако беше изненадан, че Избраницата се присъедини към тях, не показа каквато и да било реакция. Вместо това се държеше любезно с Лейла и подхвърляше по някоя реплика, оформена с устни, докато Куин се обличаше.

Около десет минути по-късно тримата се дематериализираха в центъра на града, но не в района на баровете. Нито той, нито Джон проявяваха интерес да придружават Избраница в „Скриймърс“ или „Желязната маска“. Отидоха в района на театрите в едно не особено посещавано заведение, което беше отворено до един през нощта и сервираше алкохол и шоколадови лакомства, увити в не знам какво си тесто и покрити с не знам какъв си крем. Масите бяха малки, същото важеше и за столовете. Настаниха се пред аварийния изход и заслушаха мърморенето на сервитьорката, докато тя изреждаше специалитетите, никой от които не звучеше привлекателно.

Списъкът с предлаганите бири беше милостиво кратък.

— Две черни бири за нас — поръча. — А за дамата…

Той хвърли поглед към Лейла, а тя поклати глава.

— Не мога да реша.

— Вземи две неща, чиито названия ти допадат.

— Добре… Крем брюле и лунен пай. И едно капучино, моля.

Сервитьорката се усмихна, докато записваше в бележника си.

— Харесвам акцента ви.

Лейла наклони грациозно глава.

— Благодаря.

— Не мога да го определя. Френски или немски? Или може би унгарски?

— Бирите никак няма да ни дойдат зле — заяви решително Куин. — Жадни сме.

Когато сервитьорката се отдалечи, той заоглежда останалите посетители, като обръщаше внимание на лицата и излъчваните аромати, слушаше разговорите им, питаше се дали се задава нападение. Срещу него Джон правеше същото. Да, беше толкова релаксиращо преживяване да изведеш Избраница във външния свят.

— Не сме много добра компания — обърна се към Лейла след малко. — Съжалявам.

— Нито пък аз. — Тя се усмихна към него, а после към Джон. — Но ми доставя удоволствие да съм извън къщата.

Сервитьорката се върна с поръчката и всички се отдръпнаха от масата, докато подреди върху нея бирите, чиниите и капучиното.

Куин сграбчи чашата си в мига щом теренът беше чист.

— Хайде, разкажи ни за него. На нас може да се има доверие.

От другата страна на масата Джон имаше вид, сякаш някой го беше сръчкал в задника, особено след като Лейла се изчерви.

— Хайде — Куин отпи от бирата си. — Очевидно е, че става дума за мъж, а Джон няма да каже нито дума.

Джон погледна към нея и изписа нещо; после показа среден пръст на Куин.

— Казва, че няма как да го стори, след като е ням — преведе Куин. — А ако не знаеш какво означава жестът накрая, няма точно аз да ти го обяснявам.

Лейла се засмя, взе вилицата и разпука твърдата коричка на брюлето си.

— Ами всъщност, надявам се да го видя отново.

— Значи, заради това си толкова често в къщата?

— Толкова ли е лошо?

— Боже, не. Винаги си добре дошла, знаеш го. Само че кой е късметлията?

Или мъртвецът, зависи…

Лейла пое дълбоко въздух и лапна една хапка от първия си десерт.

— Обещай да не споменаваш пред никого.

— Заклевам се, да пукна… и така нататък.

— Той е… един от вашите войници.

Куин остави чашата си на масата.

— Моля?

Тя вдигна своята чаша и отпи.

— Помните ли, когато през есента в тренировъчния център пристигна онзи боец. Беше се бил редом с вас срещу лесърите. Беше много тежко ранен и вие се грижехте за него.

Джон се размърда разтревожен на мястото си, а Куин преглътна всички ругатни, напиращи на езика му, и се усмихна спокойно.

— О, да. Помним го.

Троу. Вторият в командването на бандата на копелетата. Мили боже, ако наистина си мислеше, че си пада по него, имаха огромен проблем.

— И? — подкани я, като се стремеше да запази тона си равнодушен. Добре, че остави чашата, иначе щеше да я строши заради стреса.

Но пък, от друга страна, можеше да е по-зле. Троу нямаше как дори да се доближи до нея.

— Той ме повика.

Лейла се захвана с пая си, а те двамата с Джон бяха оголили кучешките си зъби.

Хора, напомни си Куин. Намираха се на публично място сред хора… Не беше моментът да вършат такива неща. Но по дяволите…

— Как? — просъска. — Имам предвид, ти не притежаваш мобилен телефон. Как се свърза с теб?

— Призова ме. — Тя махна с ръка, като че не беше кой знае какво, а Куин си нареди да кротува. Щеше да има време да научи как точно и по-късно. — Отидох и там имаше друг тежко ранен войник. О, боже, беше така жестоко пребит.

Пипалата на неподправена паника пропълзяха по тила му, проникнаха в гърдите му и накараха сърцето му да забие ускорено. Не… о, по дяволите, не…

— Не разбирам защо всички мъже са такива инати. Казах им да го закарат в клиниката, но те заявиха, че само имал нужда да се нахрани. Затрудняваше се да диша и… — Лейла се втренчи в пая си, сякаш представляваше екран, който щеше да й помогне да си припомни всичко случило се. — Нахраних го. Исках да положа още грижи за него, но другият войник като че бързаше да ме отпрати. Той беше силен… толкова могъщ, въпреки че беше ранен. А когато ме погледна, имах чувството, че ме докосва. Никога досега не съм преживявала подобно нещо.

Куин стрелна Джон с поглед, без да помръдва с глава.

— Как изглеждаше?

Може да е бил някой от другите. Може да не е бил…

— Беше трудно да се определи. Лицето му бе много пострадало. Тези лесъри са наистина свирепи. — Тя вдигна ръка към устата си. — Очите му бяха сини, а косата тъмна… Горната му устна беше изкривена…

Лейла продължи да говори, но слухът на Куин си взе кратка почивка.

Протегна се и положи длан върху ръката й, за да я спре.

— Сладурче, почакай. Къде точно те призова първият войник?

— На една ливада. На полето в една ферма.

От главата на Куин се изцеди и последната капка кръв, а Джон започна да оформя с устни разнообразни ругатни. Мисълта, че Лейла е била навън в нощта, сама и незащитена, не само с Троу, но и със самия звяр…

Освен това… мили боже, беше хранила врага.

— Какво не е наред? — чу я да пита. — Куин? Джон? Какво има?