Дж. Р. Уорд
Преродена любов (64)

62

Куин беше напълно убеден, че се намира в паралелна вселена. Защото нямаше начин Лейла да е влязла в периода си на нужда… и да се обръща към него за подкрепа.

Не.

Това беше само огледален образ на реалния свят — свят, в който биологично чистите индивиди се събират, та да създават биологично чисто и съответно по-качествено поколение.

— Обслужи ме и ще дам на двама ни нещо, което да ни принадлежи. — Хормоните й се разбушуваха и накараха гласа й да пресекне. Но скоро той се върна и тя продължи да изрича все същите думи. — Обслужи ме…

Куин започна да диша тежко и не беше сигурен дали причината беше жаждата му за секс, или замайването. Чувстваше се така, все едно беше увиснал над бездна.

Отговорът, разбира се, беше не. Категорично не, никога нямаше да има деца и със сигурност не от жена, в която не беше влюбен, определено не и от девствена Избраница.

Не.

Не…

По дяволите, не. Да гореше в ада, не…

— Куин — изстена тя. — Ти си единствената ми надежда, както и аз твоята…

Ами всъщност това не беше истина. Или поне първата част. Всеки друг вампир в къщата — или на планетата — можеше да се погрижи за това. И разбира се, веднага след това ще трябва да отговарят пред Примейла.

Това определено не беше разговор, за който се кандидатираше доброволно.

Само че… Ами тя беше права по отношение на втората част. В своя делириум, в отчаянието си тя произнесе на глас нещо, което той си мислеше от месеци. Също като нея той нямаше нищо, което да е истински негово, не виждаше перспектива за истинска любов, нямаше кой знае каква друга причина да посреща залеза освен войната. Що за живот беше това?

Страхотно — каза си — върви и си вземи куче. Да легнеш с Избраницата не е никакъв изход.

— Куин… Моля те…

— Чуй ме, нека те отведа при доктор Джейн. Тя веднага ще се погрижи за теб.

Лейла поклати глава невъздържано.

— Не. Имам нужда от теб.

Най-неочаквано му хрумна, че децата бяха бъдеще, което ти принадлежи изцяло. Ако си добър баща или майка, те никога не те напускат изцяло. И никой не би могъл да ти ги отнеме, ако ги пазиш.

Дявол да го вземе, ако Лейла заченеше, дори Примейлът не би могъл да стори такова нещо, защото Куин щеше да бъде… бащата. Който според вампирските правила притежаваше пълната власт и над него беше единствено кралят, а Рот не би докоснал нещо толкова съкровено.

От друга страна, ако не забременееше, вероятно щяха да му дадат да се разбере, задето бе омърсил една свещена Избраница.

Я почакай. Наистина ли изобщо обмисляше такова нещо?

— Куин…

Би могъл да обича едно бебе, помисли си. Да го обича с цялата си душа. Да го обича така, както не е обичал никого друг, дори и Блей.

О, Исусе…

— Лейла — произнесе рязко и я пусна да стъпи на земята. — Лейла, погледни ме. Погледни ме.

Той я разтресе и тя като че се стегна малко, съсредоточи поглед върху лицето му, а ноктите й се забиха в ръцете му.

— Да…

— Сигурна ли си? Напълно ли си убедена? Наистина трябва да си сигурна.

За много кратък миг едно съвършено ясно, почти мъдро изражение се появи върху измъчените й красиви черти.

— Да, сигурна съм. Нека сторим каквото е нужно. За бъдещето.

Той внимателно огледа лицето й, за да се увери. Фюри щеше да побеснее, но от друга страна, дори Избраниците имаха право на избор, а тя избираше него точно тук и точно в този миг. След като всичко, което видя, беше твърда решителност, той кимна веднъж и отново я взе на ръце, за да се махнат от кухнята.

Когато достигна основата на главното стълбище, единствената мисъл в главата му беше, че в рамките на следващите няколко часа щяха да създадат живот и Лейла, както и бебето щяха да оцелеят през всичко: бременността, раждането и през онези няколко критични часа след това. Той и Лейла щяха да дарят на света дъщеря.

Русокосо момиченце, чиито очи щяха да имат формата на неговите и в началото цвета на тези на Избраницата… а после да се променят и да станат синьо и зелено като неговите.

Щеше да има свое собствено семейство.

Свое собствено бъдеще.

Най-накрая.

 

 

Когато Хекс излезе изпод душа, знаеше, че Джон се е върнал, защото долови аромата му, както и този на нещо много вкусно. Върна на мястото им шиповете, които беше свалила, за да се измие, уви се в кърпа и се запъти към спалнята.

— Пуйка — отбеляза, докато той приготвяше подноса.

Джон й хвърли кос поглед и очите му я обходиха, сякаш би предпочел да изяде нея, но после само се усмихна и се върна към заниманията си, свързани с храната, която бе донесъл за двама им.

— Точно навреме — промърмори тя и се настани на леглото. — Умирам от глад.

След като всичко беше подредено, както е редно, от салфетките до приборите, чашите и покритите чинии, той отнесе подноса до нея и го намести върху бедрата й. После се върна до другия край на стаята, за да изяде собствената си храна, седнал в креслото.

Дали би искал да я храни с ръка, зачуди се тя, докато ядяха мълчаливо. Мъжете вампири обичаха да правят така… но тя никога нямаше търпение за такива церемонии. Храната представляваше гориво за тялото, а не повод да си играеш на Деня на свети Валентин.

И двамата умееха много добре да се затварят за другия. И определено нещо не беше наред — решетката му беше объркана до степен, в която емоциите му почти бяха в ступор.

— Ще си вървя — заговори тъжно тя. — След като проверя как е майка ми, ще си тръгна.

— Не е нужно да го правиш — изписа той. — Не искам да си тръгваш.

Хайде стига, няколко часа секс нямаше да скъсят дистанцията, появила се през последните няколко месеца.

Изведнъж той пое дълбоко въздух и спря да си играе с намиращото се в чинията му.

— Чуй, трябва да ти кажа нещо.

Тя остави вилицата си и се зачуди колко ли щеше да я заболи.

— Добре.

— Лейла е хранила Кор.

— Какво, по дяволите… Съжалявам, правилно ли разбрах? — Той кимна, а тя си каза, че правилно беше схванала наличието на някаква драма в района на театрите, но не беше допуснала колко е сериозно.

— Не е знаела кой е. Троу я е подвел. Свързал се е с нея и я е накарал да храни Кор.

— Исусе… — Като че на краля му беше нужна още една причина да убие този кучи син.

— Ето как стоят нещата. Тя иска да помогне за намирането му и с нейната кръв във вените му това е възможно. Снощи знаеше къде точно се намираше той — чувстваше го съвсем ясно. Би могла да ти е от полза.

Хекс напълно забрави за храната и в тялото й закипя адреналин.

— О, боже, само ако можех да я заведа в близост до него. Колко отдавна го е хранила?

— През есента.

— По дяволите. Времето изтича. — Тя скочи и се втурна към кожените си панталони, вдигна ги от пода. Дявол да го вземе, бяха разцепени на две.

— В дрешника има друг твой чифт.

— О, благодаря. — Тя отиде до вратата му, като се постара да не се депресира от гледката на дрехите им, подредени едни до други. Боже… — Знаеш ли къде е тя?

— Долу в кухнята с Куин.

Решетката на Джон се измени, а Хекс спря по средата на онова, което вършеше. Погледна го през рамо с присвити очи и попита:

— Какво не ми казваш?

— Рот и Фюри не желаят тя да се замесва. Лейла предложи да помогне, но те отказаха. Ако се възползваш от нея, те изобщо не бива да научават. Не бих могъл да го обясня по-ясно. — Хекс примигна, а дъхът в дробовете й спря. — Никой не бива да научава, Хекс. Дори и Куин. И няма нужда да те предупреждавам, че трябва да гарантираш безопасността й.

Мрачният му поглед срещна нейния, но тя не проявяваше никакъв интерес към тези глупости. Дори не ги беше чула.

С току-що предоставената й информация той беше избрал нея и нейната задача пред краля и Примейла. Нещо повече, даде й ключа към проникването сред бандата на Кор и директно я пращаше в пастта на звяра.

Хекс забрави за кожените панталони, отиде до него и пое лицето му между дланите си.

— Защо ми казваш всичко това?

— Ще те отведе до целта ти — произнесе беззвучно той.

Тя отметна косата от красивото му и угрижено лице.

— Продължавай в този дух…

— И какво?

— Ще съм ти задължена.

— Може ли да избера как да ми се отплатиш?

— Да. Можеш.

— Тогава искам да се нанесеш обратно при мен. Или да ми позволиш аз да дойда да живея при теб. Искам отново да сме заедно, както е редно да бъде.

Тя примигна учестено, после се наведе и го целуна бавно. Думите не значеха нищо. В това отношение той беше прав. Но този мъж, който през пролетта се чудеше как да издига по пътя й тухлени стени и други препятствия, сега разчистваше пътя за нея.

— Благодаря ти — прошепна с устни, притиснати към неговите, като в тези две думи вложи всичко, което чувстваше.

Джон й се усмихна.

— И аз те обичам.

След като го целуна още веднъж, тя се откъсна от него, облече нов чифт панталони и сграбчи тениската си. Нахлузи я през глава и…

В началото си помисли, че причината за горещата вълна, която я обля, беше, че е застанала директно под отвора на вентилационната система на тавана. Но когато се размърда и горещината я последва, погледна надолу към тялото си.

Хвърли поглед към Джон и забеляза как той се напрегна и се втренчи в скута си.

— По дяволите — прошепна тя. — Сега пък кой е в период на нужда?

Джон провери телефона си и вдигна рамене.

— Май е най-добре да тръгвам. — Като цяло симпатите умееха да контролират плодовитостта си със силата на волята си и тя винаги беше имала късмет в това отношение. Но като се имаше предвид, че симпатската кръв у нея беше само наполовина, не искаше да рискува, ако на някой в близост наистина му беше дошло времето. — Сигурен ли си, че майка ми беше приключила, когато слязохте долу да се срещнете с Лейла? По дяволите, обзалагам се, че е тя. Хващам се на бас, че е Избраницата.

През стената прозвуча изръмжаване от стаята вдясно от тях. Това беше стаята на Куин. Приглушеният ритмичен шум, който последва, можеше да значи само едно.

— Мили боже, нима Куин… — Но тя знаеше отговора на този въпрос. Насочи усещанията си към случващото се в съседство и разчете решетките им. Между тях не съществуваха романтични чувства. По-скоро ставаше дума за договорка между двете страни.

Вършеха каквото вършеха с цел, а каква е тя, Хекс можеше да се досети. Но защо биха искали бебе? Това беше пълна лудост, особено като се имаше предвид общественото положение на Избраницата… и неговото.

Заплашена да я залее нова вълна на потребност, Хекс се втурна към якето и оръжията си.

— Наистина трябва да вървя. За всеки случай не искам да се излагам на контакт.

Джон кимна и пристъпи към вратата.

— Ще отида да проверя как е майка ми. Лейла ще е заета за известно време, но после ще поговоря с нея и ще те уведомя как е минало.

— Ще съм тук. Ще чакам новини от теб.

Тя го целуна веднъж, втори път… трети път. А после той отвори вратата и тя си тръгна.

В мига щом се озова в коридора, хормоните й се разбушуваха и това почти я накара да изгуби равновесие.

— Без такива — измърмори и тръгна към главното стълбище, а после се дематериализира пред скритата врата.

Колкото повече се отдалечаваше, толкова по-нормално започваше да се чувства. Но се тревожеше за майка си. Слава богу, че разполагаха с медикаменти, които да смекчат тежките пристъпи, съпътстващи това премеждие.

Изключено бе Тор да й е предложи услугите си. Не беше възможно.

От тунела се озова в офиса и закрачи по дългия коридор на тренировъчния център. Във въздуха не се долавяше нищо необичайно и това представляваше истинско облекчение. Периодът на нужда беше бурен, но добрите новини бяха, че когато свършеше, последствията бързо изчезваха. Все пак на жените им беше нужно ден или два да се възстановят напълно.

Хекс надникна в основния кабинет за прегледи, но не откри никого. Същото се случи и с двете болнични стаи. Но майка й беше някъде тук — успяваше да я почувства.

— Есен? — извика намръщено. — Хей! Къде си?

Отговорът долетя отдалече, някъде от зоната, където преди се водеха занятията на претрансите.

Тя закрачи по посока на гласа и отвори вратата на една от класните стаи. Откри майка си да седи на един от чиновете с лице към черната дъска. Лампите над главата й светеха, а в помещението нямаше никой друг.

Нещата не стояха добре. Каквото и да се въртеше в ума й… ситуацията не беше никак розова.

— Мамен? — произнесе Хекс и остави вратата да се хлопне зад гърба й. — Как си?

Налагаше се да подходи внимателно. Майка й седеше неподвижна като статуя и също толкова изрядна — от безупречно сплетената й плитка до внимателно подбраните дрехи. Но тази безупречност беше привидна, просто добре изиграно самообладание, което само я караше да изглежда още по-уязвима.

— Не съм добре. — Есен поклати глава. — Не съм добре. Ни най-малко не съм добре.

Хекс отиде до бюрото и остави якето и оръжията си върху него.

— Поне си откровена.

— Не успяваш ли да доловиш за какво си мисля?

— Решетката ти е недостъпна. Така че е трудно да бъде разчетена.

Есен кимна.

— Недостъпна… Да, това е достатъчно изчерпателно. — Дълга пауза, след която майка й се озърна. — Знаеш ли защо дойдох тук? Мислех, че ученическата атмосфера ще ми се отрази благотворно. Боя се, че не се получава.

Хекс се облегна на ръба на бюрото.

— Доктор Джейн прегледа ли те?

— Да. Съвсем добре съм. И преди да попиташ, не съм се възползвала от услугите на мъж. Не го исках.

Хекс въздъхна облекчено. Дори и без тревогата за душевното равновесие на майка й, рискът от бременност и раждане не представляваше нещо, с което желаеше да се сблъска в този момент… Въпреки че това може би беше малко себично. Но пък тя току-що откри майка си, не желаеше да я губи така скоро.

Когато Есен вдигна очи към нея, в тях се четеше някаква нова откровеност.

— Нуждая се от място, където да отседна. Далече от тук. Нямам пари, работа или перспективи, но…

— Можеш да живееш при мен. Колкото дълго пожелаеш.

— Благодаря. — Погледът на Есен се отмести от нея и заброди по черната дъска. — Ще се постарая да бъда добър гост.

— Ти си ми майка. Не си гост. Кажи, какво е станало?

Есен се изправи.

— Може ли да тръгваме?

Боже, решетката й беше абсолютно затворена. Укрепена. Обгърната в самозащита. Като че по някакъв начин е била нападната.

Очевидно не беше моментът да настоява.

— Да, добре. Разбира се. Можем да тръгваме. — Хекс се отдели от бюрото. — Искаш ли да се обадиш на Тор, преди да тръгнем?

— Не.

Хекс напразно зачака за някакво обяснение. Което й обясни достатъчно.

— Какво е направил, мамен?

Есен вирна брадичка, а гордостта й я правеше по-красива от всякога.

— Сподели какво е мнението му за мен. Беше доста директен. Така че на този етап не мисля, че имаме повече какво да си кажем.

Хекс присви очи и у нея започна да се надига гняв.

— Ще тръгваме ли? — промълви майка й.

— Да… Разбира се…

Но тя щеше да разбере какво се е случило; това беше сигурно.